Джошуа Спеноугъл
Изолатор (89)

Глава 88

Останахме сами. Аз — с вързани крака, с ръце зад гърба, закачен с белезници към металната маса; Брук — с ръце зад гърба, с вързани крака. Неособено обещаваща ситуация.

— Отиде си — казах на Брук, която не можеше да види какво става от другата страна на витрината.

— Не мога да повярвам, че това се случва, Натаниъл. Ужасно съжалявам, че те накиснах. Че накиснах и двама ни…

— Не ти, а аз докарах нещата дотук. — Дръпнах рязко белезниците и напънах, докато китките ми сякаш щяха да се пръснат от болка. Дръпнах отново.

— Престани, ще си счупиш нещо.

Продължих да се боря с метала, но плътта ми започна да се разкъсва. Болката изгаряше китките ми.

— Не мога да повярвам, че има хора, способни на такова нещо — каза Брук. — Проклети хирурзи.

— Мислят си, че спасяват човечеството.

— Мислят си, че ще забогатеят.

— И това също. — Стегнах мускулите на ръцете си и дръпнах отново.

— Какво?

— Нищо.

Брук въздъхна и се облегна на стената.

Усещах кръвта, капеща по ръцете ми. Огледах операционната, мониторите, изтърбушения метален шкаф.

— Брук. — Тя изглежда не ме чуваше. — Брук! — Погледна ме. — Ще можеш ли да стигнеш до шкафа и да видиш какво е останало в него?

— Но той взе всичко, Натаниъл. Този тип се грижи за всяка подробност…

— Направи го. Бързо.

Тя ме погледна за миг, после се търколи настрани и запълзя по пода в посока към шкафа. Надигна се и с ръце, прихванати зад гърба й, отвори вратичката му. После се завъртя, за да разгледа съдържанието му.

— Нищо. Само превръзки и ластици.

— Погледни в чекмеджетата.

Брук се извъртя и се изправи до седнало положение. Часовете, прекарани във въртене на педалите на онзи велосипед не бяха загубени напразно, тя се изправи с лекота. Хвана чекмеджето и подскочи напред, за да го отвори. Подскочи още веднъж, за да го изтегли по-напред.

Зачудих се колко ли време е изминало, откакто Хирурга ни остави сами и колко време ще отнеме вземането на решение как да се постъпи в нашето деликатно положение.

— Какво има вътре? — попитах.

— Чакай. — Тя се завъртя и погледна в чекмеджето. — Само спринцовки.

— Някакви медикаменти?

— Не мога да видя… А, да. Има лидокаин. Пълно е с лидокаин.

— Измъкни една спринцовка и повечко ампули. Има ли двупроцентен?

— Какво? Да, има.

— Ако видиш някаква епидермална, вземи я.

— За какво ти е лидокаин?

Въпросът не беше за какво ми бе нужен лидокаинът на мен, а за какво беше нужен на прасетата. Те също изпитваха болка и беше напълно възможно докторите да го използваха за някаква процедура, за да могат да я понесат по-леко. Или пък искаха да имат под ръка лидокаин, в случай че по време на операция имат някакъв сърдечен проблем, аритмия или нещо подобно.

— Вземай колкото можеш повече и идвай насам.

Брук се обърна с гръб към чекмеджето и подскочи няколко инча назад, за да могат ръцете й да го достигнат. Чух скърцането на търкащи се една в друга стъклени ампули.

— Побързай, Брук.

— Млъквай, Натаниъл. За какво ти е притрябвало това?

— Искам да блокираш ръката ми.

Тя ме погледна за няколко дълги секунди.

— Колко стегнати са белезниците?

— Доста.

— Не можеш да го направиш…

— Мога. Ела тук. — Колебание. — Хайде, Брук.

— Добре, добре. Нека заредя спринцовката. — Затършува наоколо. — Трябва да намеря някоя по-голяма.

След още няколко секунди я чух да отчупва върха на ампула лидокаин, пауза, докато напълни спринцовката и после още веднъж хрускането на счупена ампула.

— Не искаш да направиш това — каза тя.

— Разбира се, че не искам. Ела насам.

Събра още няколко ампули и се наведе към мен. Тялото й тежко се удари в пода; главата й се приземи в скута ми, но ръцете й здраво държаха спринцовката и ампулите. Обърнахме се с гръб един към друг, аз бях седнал, а тя — излегната на една страна.

— В лявата ръка — казах.

— Тази ли? — Пръстите й опипваха дясната ми ръка.

— Не, другата.

— Подръж това — натика лидокаиновите ампули в дясната ми шепа. — Ще използвам много.

— Добре.

Докосна лявата ръка. Усетих пръстите й да се плъзгат по китката ми. Допирът им по оголената плът ми причиняваше канска болка, но това нямаше да трае дълго. Пръстите й се спряха на външната част на китката.

— Първо ще инжектирам лакътния нерв.

— Гледай да не попаднеш в някоя вена.

— Благодаря за съвета.

Количеството лидокаин, което Брук се канеше да ми инжектира беше толкова голямо, че ако случайно попаднеше в някоя вена или артерия, спокойно можеше да ми причини сърдечна аритмия с фатален изход. След като ръцете и на двама ни бяха зад гърба, нямаше начин никой от нас да види дали няма да уцели кръвоносен съд.

— Сигурен ли си?

— По дяволите, Брук, припомни си анатомията.

Заби иглата, която беше много дебела и убождането бе направо мъчително, а голямото количество медикамент се вливаше в тялото ми, подобно на разтопена киселина.

— А сега — медианния нерв. — Тя измъкна иглата и я заби точно в средата на китката ми. Издърпа я малко, промени ъгъла и заби отново.

Пак изругах и се озъбих на момичето:

— Как ли са ти дали диплома от медицинския колеж!

— Дай сега другите ампули — каза тя, без да обръща внимание на заяжданията ми.

Все ги от дясната ми ръка и ги разчупи една след друга. Вече усещах изтръпването, започнало да обхваща ръката ми.

— Побързай — казах, поглеждайки към вратата на наблюдателната зала. Слава богу, дискусията, към която се бе запътил Хирурга, явно се бе проточила. Откакто бе излязъл бяха изминали не по-малко от пет минути.

Иглата се заби в китката, непосредствено зад палеца.

— Радиалният нерв — каза Брук. Усетих отново влизането и излизането на голямата игла. — А сега ще инжектирам отново лакътния нерв. — И го направи.

Опитах да размърдам пръстите си, за да ускоря разпространението на лидокаина. Усетих натиска на иглата, забиваща се в средата на китката ми.

— Това би трябвало да е достатъчно — казах.

— Сигурен ли си?

— Да. Отдръпни се.

Тя се плъзна настрана, а после се завъртя на 180 градуса, за да може да ме вижда. Поех дълбоко въздух, раздвижих още веднъж пръстите на лявата си ръка и дръпнах с всички сили.

Болката проряза ръката ми въпреки голямото количество анестетик. Някаква кост пропука, докато ръката ми се свиваше и бавно се измъкваше от малкия метален пръстен.

— Натаниъл! О, боже, Натаниъл!

Изпружих гърба си към операционната маса. Ръката се измъкваше, макар и много бавно. Още една кост изпука. И още, и още. Местех ръката напред-назад, мъчейки се да я изскубна от халката на белезниците. Епинефринът, съдържащ се в лидокаина, би трябвало да свие кръвоносните ми съдове, но въпреки това кръвта се изливаше по пода. Усетих надигащата се в гърлото ми жлъчка и я преглътнах навътре. Ръката ми се измъкваше от халката, размествайки и чупейки кост след кост. Движението стана малко по-лесно — предположих, че се дължи на разместените кокали и на кръвта, действаща като смазка по кожата.

Дръпнах още веднъж. Операционната маса се отмести и внезапно усетих, че съм свободен. Лявата ми ръка изскочи от белезниците, опръсквайки цялата стая с кръв.