Джошуа Спеноугъл
Изолатор (38)

Глава 37

Събудих се призори с гуреливи очи и пълен със секрети нос. Котешкият пърхот си бе казал думата, а малкото чудовище се бе свило на кълбо върху захвърлените ми на пода панталони. Изсъсках му и той се измъкна през процепа на вратата.

Излишно е да казвам, че не бях спал добре, макар че не мога да кажа чий бе по-големият принос за това — на котарака или на Ейлийн. Слава богу, котаракът бе изчезнал, а тъпата болка за Ейлийн се бе скрила нейде дълбоко навътре.

Вдигнах панталоните си от пода, опитах се да ги изтърся от всички полепнали по тъканта животински наслоявания и ги обух. После отидох в дневната да завъртя няколко телефона. Апартаментът на Брук се оказа в единствената неокабелена зона на Силиконовата долина, така че ми се наложи да седна пред компютъра и да направя обажданията през инфрачервения му порт. Ако мръднех само десетина инча настрана, щях да прекъсна връзката. И това се случи почти веднага, след като набрах номера на Джон Майърс.

— Извинявай, Джон — казах, след като се свързахме отново.

— От мобилен ли звъниш?

— Аха.

— Още не са ги изпипали достатъчно тия техники. И нещо не е наред с гласа ти. Звучиш, като че ли си хванал страшна настинка.

— Сигурно е от връзката. Както и да е, оказва се, че нашето момче се е представяло на гаджето си тук като Кейси.

— Връзва се.

— С какво се връзва?

— След малко ще ти кажа. Разказвай.

— Оказа се — продължих разказа си аз, — че е имал доста сериозна връзка в Калифорния. Това обяснява плакатите от Сан Франциско в стаята му.

— Това добре.

— Няма да е зле да провериш какви пари са му оставили родителите му. Трябва да е разполагал с доста средства, за да си позволи да поддържа онази стая в „Балтимор Хевън“ и да прескача при гаджето си тук. Двойният живот излиза скъпо.

— Ходил ли е при нея? Кога?

— Не знам точно. Но подозирам, че не е бил непознат тук. Медицинската сестра на Гладис Томас не си призна, но съм убеден, че го разпозна на снимката. — Изчаках Майерс да каже нещо. Той премълча и аз попитах: — Какво щеше да ми казваш?

— Говорихме вчера с Джеферсън. Тоя тип е страхотен трън в задника. Май ще го докараме дотам, че да го подведем под отговорност. И беше много настойчив да разбере къде си отишъл.

— Защо?

— Не знаем. Предположихме, че иска да бъде сигурен, че наистина си се махнал оттук. Бая си му вдигнал кръвното.

— Обичам хипертониците.

— Какво?

— Нищо, тъпа шега. Каза ли му къде съм?

— Разбира се.

— Въздъхна ли облекчено?

— Напротив. Остана си толкова вкиснат, колкото беше и преди това. Междувременно се опитахме да разберем защо г-н Бюканън е бил третиран като кралска особа, но той отговори, че нищо не знае по въпроса. Даде ни документите, свързани с постъпването му в приюта и разни други боклуци, които не ни свършиха никаква работа.

— Кога е постъпил?

— Декември 97-а. Веднага след смъртта на майка му.

— Значи нищо не сте изровили. Аз ти съобщавам такива главозамайващи новини, а ти ми отвръщаш с едно голо „благодаря“.

— Мислех, че си доктор, докторе. Искаш да си играеш на стражари и апаши ли? Или се опитваш да навлезеш в моята територия?

— Опитвам се да спра развитието на една епидемия.

— Добре де, не ми връзвай кусури. — Чух го да се подсмихва. — Още не си ме попитал защо мислим, че можем да привлечем Джеферсън под отговорност.

— Окей, Джон, кажи ми защо мислиш, че можете да привлечете Джеферсън под отговорност?

— За измама.

— Супер. И без това знаехме, че тоя тип върши нещо нередно. С какво това ще помогне на моето разследване?

— Джеферсън е получавал пари от щатския бюджет за умрял човек. Оказва се, че твоят приятел Дъглас е починал…

— Това го знам. Нали видях тялото.

— … на два пъти.

Замълчахме за няколко секунди. После Майърс продължи:

— Помолих един приятел в Пенсилвания да поразрови папките. Нали покойният е родом оттам? Е, аз реших, че ако копнем малко по-надълбоко, току-виж и нещо изскочило. И наистина изскочи. Оказва се, че Дъглас Бюканън е починал през октомври 1998-а от тежка сърдечна недостатъчност.

Главата ми бучеше и не можах веднага да осмисля какво ми казва детективът.

— Искаш да ми кажеш, че Дъглас Бюканън или този, когото ние мислехме за Дъглас Бюканън…

— … не е бил той. Изглежда приятелят ти Кейси е решил да свие самоличността на умрял човек.

— И го е направил някъде след 1998-а година.

— Така изглежда.

Мислите ми трескаво препускаха.

— Има няколко възможности — казах.

— Именно — отвърна Майърс. Предположих, че вече е обмислил възможните варианти, но иска да ме остави сам да стигна до тях.

— Едната възможност е Кейси да е родом от източните щати, да е взел самоличността на Дъглас Бюканън, след което да е дошъл тук и да е срещнал Гладис Томас.

— Или пък тя да е дошла на изток.

— Възможно е, но не ми се вярва. Тя каза, че той е заминал. Точно така каза — „тръгна си“ — затова мисля, че поне за известно време е бил тук. Трябва да е бил тук, за да си тръгне.

— Окей.

— Друга възможност е да е живял в Калифорния, да е срещнал Гладис, да са завързали връзката си и чак след това да е заминал на изток. — Думите ми бяха посрещнати с мълчание. — А може и да е нещо съвсем различно.

— Много мъдра мисъл — разсмя се Майърс.

— Така или иначе, макар че информацията, която сме събрали досега не е пълна, можем да предположим, че Кейси е дошъл на изток през последната година.

— Тогава ни се оформя доста голяма дупка. Според регистрите на Джеферсън той е бил тук от 97-а.

— Провери ли щатските архиви? Сигурен ли си, че са плащали за него още оттогава?

— Аха. Точно това е основание за обвинение в измама. Плащанията от щатските служби са били непрекъснати, от 97-а досега.

— Значи…

— Значи, че Джеферсън е прибирал от социалните служби пари за някой, който е бил починал още през 1998-а. А твоят приятел Кейси се е появил и е заел мястото му нейде след октомври 98-а, вероятно в началото на тази година.

Ако единствената цел на Джеферсън е била да… хм, да увеличи доходите си, той вероятно е вземал пари от щатските служби и за мъртвия Бюканън и за новодошлия. Но може би това не е било единствената причина.

— Това може да е един доста удачен начин да се прикрие човек — казах.

— Какво имаш предвид?

— Ако Кейси бяга от някого или от нещо, приемането на самоличността на Дъглас Бюканън е много подходящ начин да се покрие, нали? Кой може да го проследи? Родителите са мъртви, самият Бюканън също е починал в друг щат.

— Наистина. Единственият начин да се разкрие измамата, е като се види смъртният акт.

— Което си направил ти.

— Да, но само защото го търсехме.

И двамата замълчахме, за да премислим информацията. Вероятността смъртта на Кейси да е акт на отмъщение от страна на разгневен роднина, изглеждаше все по-малка и по-малка. Тук имаше нещо по-голямо.

— Какво мислиш да направиш, за да накараш Джеферсън да проговори?

— Вече съм приготвил гумения маркуч и клещите за изтръгване на нокти.

— Така ли го давате в Балтимор?

— Бих искал да е така. Мошеникът разговаря само чрез адвоката си. Не е добре нито за него, нито за нас.

Помолих Майърс да запази за себе си информацията за двойната смърт на Дъглас Бюканън. Не се чувствах в свои води. Разследването придобиваше много повече криминален, отколкото епидемиологичен характер. Но бях убеден, че работата на детективите ще ни доведе до причините на нашата болест. Убеден бях, че имам по-универсален поглед върху събитията от всеки друг и че съм, поне за момента, най-подходящият човек. И, по дяволите, нямах никаква нужда Тим Ланкастър да си пъха носа в работата ми.

Детективът посрещна доста неохотно молбата ми да запази мълчание.

— Не бих искал по никакъв начин да укривам информация за течащо разследване — каза, но после се съгласи. Последните му думи бяха: — Действай бързо.

 

 

— Добре — казах на висок глас и скръстих ръце пред себе си, все още държащи мобилния телефон. — Добре, добре, добре.

Но единственото добро нещо беше относителната свобода от опеката на Тим Ланкастър. Всичко друго беше кофти. Тъмните облаци застрашително се сгъстяваха, а аз не знаех кой стои зад тях. Знаех само, че се разпростират над цялата страна, от Калифорния до Мериленд и един господ знае къде още.

Останах безмълвен и замислен на стола, докато на вратата се почука и Брук влезе в стаята, облечена в широка тениска с емблемата на университета на Пенсилвания, покриваща дупето й и показваща по-голямата част от великолепно оформените й бедра. Бях твърде притеснен, за да се насладя на гледката.

— Закуска? — попита тя.

— Трябва да тръгвам — отвърнах, след като си погледнах часовника.

— Но още няма седем.

— Късно е. — Изправих се. — Трябва да говоря с Гладис Томас.

Брук се обърна и тръгна обратно към спалнята си. Преди да се отдалечи толкова, че да не я чувам, каза:

— Да говорим, д-р Маккормик. Ние трябва да говорим с нея.