Джошуа Спеноугъл
Изолатор (59)

Глава 58

И така, остават ми два дена. Два дена, за да узная кой е изнасилвачът от видеозаписа, коя е насилената и какво отношение имат те към моя проблем. Два дни, за да разбера дали и как това е свързано със заболяването в Балтимор, да разбера в какво е била замесена Хариет Тоубъл и дали смъртта й е в резултат на това. Два дни, за да проумея защо се държах като задник с Брук. Два дни, за да разбера защо все аз трябва да играя ролята на самотния каубой, който води битките си извън системата, който винаги свършва работата, който накрая се покрива със слава и получава целувка от красивата девойка. Нат Маккормик — героят.

Само че нито бях свършил работата, нито бях заслужил целувките на красавицата. Бях се преебал. Може да си помислите, че вече съм свикнал.

Отправих се на север към Университета, към един друг емоционален водовъртеж. Тъжната истина беше, че се налагаше да разговарям с Ейлийн Чен, която, за мой късмет, беше най-вероятният човек, разполагащ с информация за Хариет Тоубъл и невзрачната стая номер три, скрита нейде в болницата.

Усетих как стомахът ми се свива, докато изкачвах стълбището на Хейлмановата сграда. Преходът от разногласията с Брук Майкълс към дипломатически преговори с Ейлийн Чен никак не съответстваше на представата ми за приятно прекаран следобед. Но нали героите трябва да са силни и решителни?

Лабораторията на Тоубъл кипеше от живот. В нея се трудеха Йоник, дипломантката и още неколцина студенти, които не познавах. Имах усещането обаче, че нещо липсва, макар и да не можех да определя дали това усещане се носеше в атмосферата на лабораторията, или само в моята глава. Капитанът на лабораторията, д-р Тоубъл, в момента лежеше на масата за аутопсии. Можеше да се усети липсата й. Все още не знаех дали новината за смъртта на шефката вече е стигнала дотук. Кой би могъл да им каже? Полицията? Лари или Дон? Едва ли.

Тогава видях Ейлийн и разбрах, че тя знае. Стори ми се някак си замаяна, по-скоро шокирана: очите й бяха зачервени, а лицето й изглеждаше опустошено. За момент се трогнах. Ейлийн Чен, която бе най-студената, най-резервираната жена, която познавах, можеше да изпитва чувства.

Тя улови погледа ми, усмихна се пресилено и ме поведе към кабинета на д-р Тоубъл. Последвах я. Влязохме вътре и тя затвори вратата след мен.

— Нат, просто не мога да повярвам.

— Нито пък аз. — Не можех да повярвам, че д-р Тоубъл е мъртва. Не можех да повярвам, че съм загубил емоционално две жени в един и същ ден.

Макар че това беше моментът да се прегърнем, никой не се реши да направи жеста. След малко вече разговаряхме за това колко сме опечалени, колко внезапно е било за всеки от нас; обичайните за един смъртен случай приказки. Чувствах известна близост с нея, но не бях в състояние да определя дали бе причинена от съвместно преживяваната скръб, или бе истинско чувство. Независимо от това, „близо до Ейлийн Чен“ не беше мястото, където бих искал да се намирам.

Не, това не беше напълно вярно. Всъщност, въобще не беше вярно. Докато слушах как ми разказваше за чувствата си към д-р Тоубъл, за това, колко силно усеща загубата, осъзнах колко отчаяно исках да бъда близо до нея. Току-що бях загубил своята наставница и приятелка, Брук Майкълс ме мразеше и може би в момента пробождаше с куки за плетене малка восъчна кукла с моя образ, а Тим Ланкастър проклинаше деня, в който ме бе назначил на работа. Не мисля, че мога да покажа чудеса на тестовете по емоционална интелигентност, но със сигурност бях в състояние да разбера защо искам да бъда близо до Ейлийн. В този момент прозрях колко нещастен съм бил. Също като нея. Толкова ли опасно щеше да бъде, ако двамата можехме да се утешим взаимно? Толкова страшно ли щеше да бъде, ако оставехме гравитацията да надделее и ако тя паднеше в обятията ми, ако самообладанието й я напуснеше и сълзите й покапеха по ризата ми, докато галех с длан косите й? Ако притиснех устни до мокрите й очи и вкусех солените й сълзи? Представях си как ще й кажа: Всичко ще бъде наред, Ейлийн. Всичко ще бъде наред.

Тя продължаваше да говори, а аз — да се боря с изпълващите ме желания. Облегнах се назад на една лабораторна банка, опитвайки се да запазя контрол и да се държа максимално далече от нея. Ръцете ми се опираха на банката. Дръж ги там, казвах си, не прави никакви жестове. Нямаше да понеса още веднъж да вляза в емоционална орбита около тази жена. Имах много работа за вършене. И само два дена.

— Нямаме представа какво ще стане с лабораторията — казваше Ейлийн. — Трансгеника и Агенцията по храните и лекарствата сигурно ще искат работата да продължи под ръководството на някой учен с утвърдена репутация. А ние сме свършили толкова много неща, Натаниъл. Познаваме протоколите по-добре от всеки друг и ако нещата бъдат прехвърлени в Дюк или Йейл…

Много добре, Ейлийн, опитвай се да разрушиш магията, споменавайки кариеристичните си неволи. Това беше Ейлийн, която исках да запомня — ледената кралица, влюбена в себе си. Не исках да виждам, че може да изпитва чувства. Не исках симпатията да разруши защитната ми броня.

И не го допуснах. Сутринта бях напуснал Брук Майкълс и, дяволите да ме вземат, ако не можех да зарежа и Ейлийн Чен. Прекъснах я рязко:

— Трябва да ти покажа нещо. — Тя прекъсна жалването си и смутено замлъкна. — Има ли някъде тук зала за съвещания? Имам нужда от видеокасетофон.