Джошуа Спеноугъл
Изолатор (8)

Глава 7

Мястото на Дебора Филмор не беше тук. Тя трябваше да лежи в интензивното отделение. Разбирах защо я държат тук, но от медицинска гледна точка да я държат в нормално болнично отделение, вместо там, където екип добри специалисти се грижеше за умиращите пациенти, не бе правилно решение.

Заварих в стаята сестра, която сменяше банката за венозно вливане. Представих се и попитах за състоянието на болната.

— Вие сте специалистът — отвърна тя.

Значи така ще я караме занапред, помислих. Клюките се разпространяват много бързо.

Г-ца Филмор, двадесет и седем годишна миловидна чернокожа жена, лежеше по гръб в леглото. Беше в безсъзнание. Две системи за венозно вливане, една на слабините и една на гърдите й, се измъкваха като две змийчета изпод завивките и се издигаха на стойки до леглото й. Трябваше да отдам дължимото уважение на екипа на „Св. Рафаел“: да се поставят системи на пациент в тежко състояние като това на Дебора Филмор е много трудно и, в зависимост от спецификата на болестта, невинаги уместно. Кръвоносните съдове се свиват и разкъсват при всяко вмъкване на игла в тях, но явно някой от екипа беше много добър „снайперист“, майстор да поставя системи в такива трудни вени.

Бяха я интубирали и респираторът нагнетяваше въздух в дробовете й, изпълвайки стаята със съскане и щракане. Премигването на три монитора отразяваше сърдечния ритъм, насищането на кръвта с кислород, кръвното налягане, честотата на вдишване и усвояването на кислорода, фолиев катетър отвеждаше урината до полузапълнена пластмасова банка до леглото на болната. Лекуващият екип е бил притеснен от възможността тя да изпадне в шок и бе включил всичките тези машинарии, поддържащи кръвното налягане на младата жена достатъчно високо, за да запази живота й.

Наведох се над леглото и се вгледах в лицето и устните на Дебора. Дори и без да отмествам тръбата на респиратора от устата й, можех да видя петната на кръвоизливите. Докоснах челото й, което направо пареше. Мониторите показваха температура 40,2 градуса по Целзий.

Освободих лентата, придържаща респираторната маска към лицето й и отместих пластмасата настрани. Не можех да видя много. Попитах сестрата дали има фенерче.

— Не.

— Бихте ли потърсили, ако обичате.

Тя ме погледна намръщено.

— Сестра — произнесох думата по начин, който никак не й се хареса, но бе необходим, за да подчертае и възстанови йерархията, — в отсрещната стая, където лежи болната Хелън Джоунс, има фенерче. Донесете ми го. Веднага.

Тя изхвърча от стаята. Много бързо разширявах списъка на враговете си. Но животът ме бе научил на едно просто правило — не е важно дали си създаваш врагове; важно е да не си създаваш неправилни врагове.

Освободих връзките на нощницата около шията на Дебора, като внимавах да не закача кабелите на апаратурата. Гърдите й бяха покрити с големи тъмни пъпки, плъзнали надолу по целия гръден кош. По врата й бяха избили бучките на възпалените лимфни възли, като че ли налепени от неумела детска ръка. Заразата, повалила тази жена, каквато и да беше, атакуваше почти всичко.

Сестрата се появи отново с фенерче, което пъхна в ръката ми.

— Благодаря. — Постарах се гласът ми да бъде съвсем формален.

Тя не реагира. С фенерчето в едната си ръка, отместих отново маската на респиратора и надзърнах в гърлото на Деби. Гледката ме накара да отскоча назад и за малко да изпусна фенерчето, като че ли ръцете ми бяха опарени, което не бе далеч от истината.

Устата, осеяна с множество малки кръвоизливи, изглеждаше като жива. Чудовищно възпалените сливици, подути до размера на топка за голф, бяха потънали в дебел слой сиво-жълта гной, като че ли измазани с хоросан. Имах чувството, че всеки миг могат да се пръснат.

Гледката на пораженията, които болестите причиняват на човешкото тяло, винаги ме притеснява и вбесява. Тази емоционална смес допълнително се утежняваше от съзнанието, че жертвите на болестта пред мен бяха умствено непълноценни и трудно можеха да осъзнаят степента на сполетялото ги страдание. Опитайте се да се вмъкнете в обвитото с разпадаща се кожа тяло на Деби Филмор, да се чувствате зле като никога в живота си и същевременно да не можете да разберете какво се случва с вас. Да не разбирате много добре защо хората в бели престилки забиват иглите си в тялото ви, защо всички изглеждат като астронавти. Може би дори да не разбирате какво е това болест и защо кожата ви се бели на големи, грозни парчета.

Болката, усилена от невъзможността да разбереш какво става с теб, е ужасно нещо, дами и господа.

Яростта, която иначе едва ли е най-достойното за уважение качество на лекаря, бе причината, довела ме в тази стая, причината да избера медицината за своя професия. Ярост, че Хелън Джоунс и Деби Филмор мъчително кървят, ярост, че Слепият часовникар^[1] е позволил съществуването на тази отвратителна зараза. Ярост към собствената ми неспособност да помогна, въпреки годините, отдадени на борбата с патогените.

Сестрата се закашля, за да привлече вниманието ми. Осъзнах, че се потя като прасе в плътно затворения астронавтски костюм, стиснал безпомощно юмруци.

Успокой се, Маккормик, казах си.

Изругах през зъби, затворих устата на Дебора Филмор и прилепих отново лентата, придържаща респиратора. Погледнах сестрата и, помнейки предишното кръстосване на шпагите, й предложих нещо като маслинено клонче:

— Какво мислите за случая, сестро?

— Откъде бих могла да зная? — отряза ме тя. — Аз съм само една медицинска сестра.

Не беше избрала правилния момент да се заяжда с мен, но в мига, когато се колебаех дали да й отвърна с гневен залп или да избера по-саркастичен отговор, усетих вибрацията на пейджъра си. Реших да се възползвам от предоставената ми възможност и излязох от стаята, оставил зад гърба си сестрата да се пържи в предпазното си облекло.