Джошуа Спеноугъл
Изолатор (86)

Глава 85

Тъмнина. Дълго време седях в стаята, притиснал ръце до очите си, в очакване те да се адаптират към тъмнината. Не се получи. Единствената светлинка, с която разполагах, идваше от циферблата на моя таймекс. Натиснах за миг копчето и той изпълни помещението с призрачно зелено сияние. После отново настъпи тъмнина. Тъмнината беше по-добрият вариант. По-безопасният.

Разбирах, че за известно време съм блокиран тук, но не можех да стоя бездейно на едно място, изпълван от нарастващо безпокойство. Затова отново светнах с таймекса и намерих кутиите с папки. Отместих кутията на Аби и отворих тази с инициали ДМ. Светлината на часовника беше много слаба и се изключваше пет секунди, след като бях натиснал копчето, но ме наведе на една по-добра идея. Извадих мобилния си телефон. След безкрайно тършуване из менютата му, което ми се стори че трая повече от десет минути, намерих онова, което ми трябваше. Включих осветлението на екрана. Апаратът ме предупреди, че по този начин ще изтощя много бързо батерията. Игнорирах предупреждението и го включих.

Вече имах достатъчно светлина. След няколко минути непохватно прелистване на папките с една ръка, светейки си с телефона с другата, намерих, каквото търсех: страницата, в която се говореше за терминиране. Измъкнах я, после намерих и онази с положителните резултати от теста за бременност. Сгънах двата листа и ги мушнах в джоба си. После затворих кутиите, наредих ги една върху друга и изгасих осветлението на телефонния си апарат.

Седнах.

И след като нямах възможност да се заема с нещо по-полезно — освен да се чудя как ще успея да се измъкна оттук — се опитах да съсредоточа мислите си.

Едно от нещата, които не можех да си обясня, беше дали „добрите“ доктори от Трансгеника са успели да идентифицират патогена. Затова напрегнах целия си мозъчен потенциал, като се опитах да вкарам цялата фактологическа каша на това разследване в по-добре познатата ми логическа схема на епидемиологията. На пръв поглед това може да изглежда пресилено, но не е съвсем така. Неизвестността си е неизвестност, а лошият тип си остава такъв, независимо дали е с размер само десет микрона или малко повече, с нелепи очила и едносрично, немско фамилно име. Без майтап, едно от основните неща, които бях научил по време на обучението си, бе способността да гледам на околния свят по определен начин, да анализирам начините на придвижване на елементите сред населението. Ако погледнем от този ъгъл, разпространението на информация е подобно на възникването на епидемия. Това е нещо дискретно, което или имаш или нямаш, което се предава от човек на човек и което е свързано с някаква форма на контакт. Информацията може да бъде опасна; идеите могат да бъдат заразни. Метафората ми се струва доста уместна. Така или иначе, нямах голям избор, след като епидемиологията бе онзи прозорец, през който наблюдавах света.

Добре, да кажем, че нашата болест е информация — по-конкретно, информация за вируса или патогена, който преследвах. Тогава би трябвало да има някой, който е съвсем близо до първоизточника, някой, който се е заразил пръв. Самият източник вероятно е бил някакъв тест за откриване на патогени, а индексният случай трябва да е бил човекът, провеждал теста. В случая, това трябва да е бил микробиологът, ангажиран с мониторинга на заболяването.

Хариет Тоубъл.

А Хариет Тоубъл беше мъртва.

Проверих телефона си. Нямаше сигнал.

Лабораторията отвън все още тънеше в мрак и се надявах, че Ейлийн и нейните приятелчета няма да се върнат поне още няколко минути, за да мога необезпокояван да направя няколко телефонни обаждания.

Вратата беше затворена с бляскащо в тъмнината предпазно резе, така че не ми се налагаше да ползвам нито магнитната карта, нито светлина, за да изляза от помещението. Домъкнах се приведен до вратата, дръпнах резето и я открехнах. Поне тридесет секунди се вслушвах в тишината навън, преди да се реша да я отворя широко, да се плъзна до другия край на лабораторията и да се сгуша зад една лабораторна маса.

Два бутона на мобилния телефон.

Щеше да бъде истински удар в тъмното, но нещо се въртеше в главата ми и се налагаше да задвижа нещата много бързо.

— Велоу — казах. Много добре, помислих си, още е в лабораторията.

— Кой се обажда?

— Нат Маккормик.

— Супер. Защо шепнеш?

— Слушай, искам да направиш няколко извадки от дългата последователност, която ти изпратих. Оная, дето е като Джунин и ХИВ. Освен това, моля те да пуснеш Съдърн-тестове на тъканите на Деби Филмор.

— Нека те попитам нещо: знаеш ли колко е часът?

— Знам, късно е.

— Много си прав, по дяволите, късно е. Тъкмо излизах през вратата, на път за вкъщи. Но скапаният телефон иззвънява и аз, също като кучето на Павлов, се обаждам. И какво става после?

— Бен, зарежи това, моля те. Нямам време за губене в глупости.

Велоу замълча за миг и после премина от хамалско дрънкане към нещо, подобно на безпокойство:

— Нат, всичко наред ли е?

— Не зная. Това, за което те моля, е удар в тъмното. Съвсем на тъмно, но е най-доброто, за което мога да се сетя.

— Какво става там?

— Ще ти кажа после. Сега просто направи тестовете.

Затворих.

Окей, това го задействах.

Седях замислен в тъмнината, а страхът ме обземаше все по-силно. От една страна бях открил много повече, отколкото можех да се надявам. Един куп неща, които досега бяха изглеждали без връзка помежду си, вече се очертаваха ясно като елементи от една обща картина. Това беше добре. От друга страна, ставаше все по-сигурно, че съм се напъхал в леговището на учени-убийци. На всичко отгоре, нямах ни най-малката представа как ще се измъкна от кашата, в която се бях набъркал. Което определено беше зле.

Бих искал да мога да кажа, че имам дързък план за бягство, включващ прокопаване на тунел под пода на лабораторията, изтърбушване на някое от прасетата и бягство под прикритието на кожата му или някоя подобна екстравагантна идея. Но нямах. Осъзнавах, че мястото е под пълен контрол и ще бъда заловен веднага, щом се опитам да се измъкна. Явно бяха в състояние да проследят движенията на картата на Хариет Тоубъл и сигурно щяха да го направят.

А не можех вечно да стоя в тази стая. Бях абсолютно сигурен, че пак щяха да се върнат тук. На Ейлийн можеше да й дойде друг акъл.

В тази ситуация единственото, което можех да направя, беше да потърся помощ. Колата ми вероятно още беше на пътя. Ако Брук се обадеше и повикаше полицията, вероятно нямаше да им бъде много трудно да ме открият. Твърде много „ако“ и „може би“, но това беше единственият разумен план за действие на някой, който определено не е Джеймс Бонд.

Набрах номера на Брук.

Телефонът звънеше ли, звънеше.

— По дяволите — изругах.

И точно когато мислех, че ще се включи гласовата поща, някой се обади.

— Ало — каза Брук с треперещ глас.

— Брук, докарай полиция на мястото, където се намирам. Ще ти обясня. Трябва да намериш колата ми…

— Махай се оттам… — Дочух шум от някакво боричкане и гласа на Брук, която повтори: — Махай се оттам, Натаниъл. — И след това друг, мъжки глас, който произнесе името ми.

— Д-р Маккормик?

— Кой се обажда?

— Няма значение.

— По дяволите, как да няма значение…

— Чуйте ме, д-р Маккормик. Вашата приятелка е при мен. В безопасност. Но дали ще остане в безопасност зависи от вас.

— Какви ги приказвате? — казах аз, съвсем объркан.

— Много добре разбирате за какво говоря. На кого сте казали?

— На кого съм казал какво?

— На кого сте се обаждали?

— Не съм се обаждал на никого. И кой, по дяволите, сте вие?

— Да се надяваме, че наистина не сте. Чуйте ме сега. Искам ви отпред, пред фермата, пред централната постройка, след петнадесет минути. Ако мислите да не дойдете, да се опитате да избягате, по-добре не го правете.

— Кажете ми…

— Ако се обадите на полицията — или въобще на когото и да било — приятелката ви ще изчезне. Разбирате ли? Ще проверя обажданията на мобилния ви телефон, когато дойдете, д-р Маккормик. Ако видя, че сте се обаждали на някого след този разговор или ако видя, че списъкът с последните набрани номера е изтрит, приятелката ви ще изчезне. Ако видя, че някой ви се е обадил, приятелката ви ще изчезне. Гарантирам ви.