Джошуа Спеноугъл
Изолатор (44)

Глава 43

Моят провал. Първите две години от обучението по медицина са еднакви за всички студенти. Това са двадесет месеца, посветени на усвояването на базисни знания, така наречените предклинични дисциплини: анатомия, биохимия, физиология. След това обикновените студенти отиват по клиниките, за да се научат да бъдат лекари, а онези, които следват програмата за научна степен, отиват в лабораториите, за да станат научни работници. Изборът на лаборатория е изключително важен, защото човек избира не само средата, в която ще живее и работи през следващите четири години, но и наставника си и научната сфера, която ще му осигури изобилие — поне така се предполага — от публикации, парични фондове и полезни контакти. Ако направиш добър избор и поработиш здраво, можеш да се видиш един ден в списъка на кандидатите за Нобелова награда. Ако не уцелиш, е, винаги можеш да станеш лекар.

Казано накратко, искаш властта и влиянието, което се излъчва от твоите уважавани и могъщи шефове на изследователски програми, пронизва те и те обсебва. Крайната цел, свещеният Граал, за повечето от нас бе една и съща: собствена изследователска програма и собствена лаборатория.

След около година озъртане, спрях избора си на лабораторията за ракови изследвания, ръководена от Марк Юрген, хирург трансплантатор от Германия, който се занимаваше с влиянието на вирусите върху човешката ДНК. Д-р Юрген работеше с човешки папиломни вируси, които причиняват брадавици и, при някои жени с лош късмет, са причина за тумори в областта на шийката на матката. Конкретната област на изследванията му беше влиянието на вируса на клетъчно ниво. Интересуваше го защо при някои хора вирусът стимулира клетките да започнат бясно да се делят. Въпреки че се занимаваше с папиломни вируси, нямаше причини да ограничи изследванията си само върху брадавични образувания. Идеята за вирусната причина на раковите заболявания бе много модерна и се очакваше резултатите на Юрген да бъдат полезни и за ред други изследвания. Това ме убеди окончателно.

Лабораторията имаше славата на тенджера под налягане. Юрген очакваше всички да знаят как да постигнат резултати и да го правят непрекъснато. Похвалите и потупванията по рамото не бяха чести. За сметка на това не бе рядкост някой да напусне съвещание на лабораторията облян в сълзи. Но човекът постигаше своето — резултатите от изследванията се публикуваха редовно в най-престижните научни списания: Nature, Cell, Science, Cancer. Юрген бе дошъл в Щатите само преди осем години и лабораторията нямаше сериозни традиции, но защитилите докторат при него отиваха в най-престижните университети като Харвард, Дюк и Пен. Лабораторията бе чудесно място за млад, интелигентен и самоуверен зубрач като мен. С благословията на моята наставница Хариет Тоубъл се присламчих под крилото на Юрген и нещата потръгнаха великолепно. Поне за известно време.

Издълбах собствена ниша за проучванията си върху вируса на хепатит C, който причинява у някои хора рак на черния дроб. Това бе доста сериозна стъпка встрани от основната тема на лабораторията, защото папиломните вируси са ДНК с двойна спирала, а хепатит C е РНК с единична спирала. Но да не ви занимавам повече с подробности. Достатъчно е да кажа, че работата ми бе нова за лабораторията и никой не разбираше напълно същността на заниманията ми. Това ми даде много голяма степен на свобода, което по онова време изглеждаше направо страхотно, а накрая се оказа най-големият гвоздей в ковчега ми на научен работник.

Както и да е, бях убеден, че съм напипал нов начин да разгадая как вирусите стимулират растежа на клетките и разработих програма за опити, с които да потвърдя хипотезите си. И само след две кратки години успях, доказах ги. Подготвях за публикуване резултатите си, които щяха да допринесат за съществено увеличаване на човешкото познание, а на Юрген направо му бяха потекли лигите. Бях изгряващата звезда на лабораторията, на медицинския колеж и — защо не? — на биологията на раковите заболявания. Имаше само един проблем: резултатите ми не бяха съвсем верни.

Нека осветя сцената на събитията малко повече. В сравнение с академичните медицински среди Уолстрийт и Холивид са приятни места за отдих. Моите уважения към Джена Натансън и нейната мозъчна хирургия, но ако искате истинско напрежение, подклаждано от най-високата награда за ума и тялото — завистта на колегите ви, опитайте да поработите във водеща лаборатория, оглавена от брилянтен и отдаден на работата си водещ изследовател. По дяволите, това е много по-тежко от неврохирургията. Тя е за занаятчии. Гениите се занимават с молекулярна и ракова биология. Колкото до парите — след взрива на биотехнологиите, водещите специалисти бяха много добре платени.

Искам ясно и точно да очертая вината си: не започнах да подправям данните от самото начало. Първоначалните ми резултати бяха много обещаващи. Толкова обещаващи, че Юрген започна да ми сваля звезди от небето. Бях златното му момче и се къпех в лъчите на одобрението му. Когато нещата тръгнаха не накъдето трябва, когато данните, които трябваше да покажат едно, показваха друго, започнах леко да фризирам числата. Бях прав, знаех, че съм прав. Просто не успявах да накарам проклетите числа да се подредят правилно. Изведнъж моята пътека към върха, към славата, се оказа препречена от няколко глупави цифри. Фризирах, фризирах и накрая се оказах толкова хлътнал, че нямаше начин да се върна обратно.

Стратегията ми не беше толкова погрешна, наивна и измамна, колкото може да се стори някому. Съвременната наука е състезание и аз се надпреварвах с няколко други лаборатории, занимаващи се със сходни проблеми. Всичко отива за победителя. За губещите остават годините пропилян труд. Буквално. Може и да успееш да публикуваш нещо в треторазредно списание, при това след доста напъни. Усещайки как ми дишат във врата, исках да спечеля време в играта със заявките. Времето, което е нужно на една публикация, докато се появи на страниците на списанието, е доста дълго. Имах искрените намерения да повторя всички опити докато тече обработката на заявките и процеса на редактиране. Казвах си, че ако, не дай боже, резултатите не излязат каквито трябва, ще оттегля материала си. И до днес вярвам, че щях да го направя. Но не стигнах дотам.

Около месец преди крайния срок за предаване на материалите, Юрген ме извика в кабинета си. Откакто наскоро се бе върнал от някаква конференция, се държеше хладно с мен. Бях го отдал на перипатетичната^[1] му арийска натура и му казах да почака, защото бях зает с описанието на раздела методика на публикацията ми.

— Веднага, Натаниъл — сряза ме той.

По гласа му разбрах, че нещо се е случило и тръгнах към неголемия му кабинет, който бе на десетина крачки от лабораторната ми маса.

— Затвори вратата — каза Юрген, след като влязох вътре. Бе нагънал дългучестата си тевтонска снага зад бюрото и се бе облегнал в седемстотин доларовия си въртящ се стол. — Какво става?

— Какво имаш предвид? — Усетих, че лицето ми пламва.

Допря пръстите на ръцете си, наведе се напред и бавно и отчетливо повтори въпроса, произнасяйки всяка дума поотделно:

— Какво става с твоята работа?

— Всичко е наред. Тъкмо… — Капки пот избиха по скалпа ми.

— Изчервил си се.

— Зная.

— И се потиш. — Добрият научен работник не пропуска нищо.

— Зная — повторих.

Той се прокашля и продължи нататък.

— На конференцията срещнах Дон Епългейт. — Епългейт бе изследовател от чикагския университет, чиято лаборатория се занимаваше с проблема, над който се трудех и аз. — Говорихме за изследванията ти. Той бе много изненадан, че сме получили такива резултати.

Не казах нищо.

Юрген продължи.

— Много изненадан. Толкова изненадан, че каза това и на другите колеги, които бяха наоколо. Те също много се изненадаха. — Значи, освен греха, че съм подправил данните, на съвестта ми щеше да тегне и прегрешението да съм поставил шефа си в неудобно положение. Разбира се, Юрген никога нямаше да го спомене.

— След като се върнах от конференцията, надникнах в няколко дискусионни форума. Навсякъде забелязах съмнения в нашите резултати. Предполагам, че след като публикуваш работата си, мнозина ще поискат да възпроизведат експериментите ти.

Само че статията ми нямаше да види бял свят. Вече го знаех, а и Юрген, разбира се, го знаеше. Лицето ми гореше.

— През последните седмици отделих доста време да проуча данните ти. Доста се потрудих, Натаниъл. И имам сериозни трудности да разбера как си успял да получиш всичко това.

— Нали ти обясних всичко. Проблемът е в методите. Можеш да провериш лабораторния ми журнал…

— Където забелязах, че си почернил някои резултати.

Лабораторният журнал е основната следа за работата на изследователя. Всичко се записва в него. Поне така би трябвало да бъде. Нищо никога не се изтрива или почерня. Само се задрасква. Би трябвало добре да го зная, но бях немарлив. Това, което бях направил, е все едно да бях оставил пушката с отпечатъците от пръстите си до тялото на човека, когото съм застрелял.

— Аз…

— Не ми говори. — Пак прочисти гърлото си. Това бе неговият тик. — През последния месец накарах Карън да повтори някои от опитите ти…

— Последния месец? Направил си експериментите без да ми кажеш? Не ми вярваш?

— Не. Вече не ти вярвам. Но сега искам да замълчиш, а след това ще ми кажеш дали съм прав, или не. — Отново хъркащото прочистване на гърлото. — Карън направи опитите и не получи твоите резултати. Направи ги отново и отново не получи резултатите.

Не казах нищо, само стоях в кабинета му с пламнало лице.

— И така, питам те, Натаниъл: подправи ли данните от експериментите си?

През ума ми проблеснаха ужасните перспективи, които ме очакваха. От самото начало знаех, че може да стигна дотук, но с течение на времето вероятността изглеждаше все по-малка и все по-далечна. Промълвих бавно:

— Може би съм позакръглил някои числа…

— По дяволите! — изкрещя той. — Слава богу, че те хванах. Просто не мога да го повярвам.

— Мога да обясня.

— Какво по-точно да обясниш? Какво въобще можеш да обясниш?

— Трябваше ми малко повече време. На прав път съм, Марк. Ще направя опитите още веднъж и ще…

— Няма да ги направиш. Не сега. И не ти.

— Но аз…

— Махай се оттук. Върви на майната си. Изчезвай веднага, без да спираш до бюрото си. Ще изпратя някой да ти донесе личните вещи. — Изправи се и пак прочисти гърлото си. — Ще ти се обадят от академичната канцелария.

Наистина, още същия ден ме потърсиха от академичната канцелария. Настояха да прекратя докторската си работа и да напусна. След едногодишна пробация можеха да ми разрешат да завърша и да стана доктор по медицина, при условие че няма повече да се занимавам с научна работа в областта на базовите или клиничните изследвания, докато съм в университета. Съгласих се с всичко, което искаха от мен. Приех също така да посетя двудневно обучение по изследователска етика. Обещах да се срещна с колегите си от лабораторията на Юрген и да ги въведа в детайлите на работата си от последните две години.

Да се класираш за обучение в медицински колеж е много трудно и затова на всеки, който успее, е даден реалният шанс да стане лекар. Затова, навярно, е още по-трудно да го докараш дотам, че да те изритат от колежа. Цинично погледнато, инвестициите в един бъдещ доктор са толкова големи, че никой колеж не иска да ги хвърли на вятъра. Е, колкото и трудно да изглежда, аз успях да го постигна — изритаха ме.

В началото на годината за пробация постъпих в една местна клиника. След като от мен не излезе изследовател, си поставих целта да стана добър лекар. За два месеца станах експерт по мерене на температура и кръвно налягане и записване на историите на болните. Станах част от екипа и се радвах на добри чувства от страна на персонала. И бях отегчен до смърт. Не ми беше разрешено да практикувам почти никаква медицина, защото не бях положил клинична практика като студент и бях прекарал последните две години в лаборатория. Затова ден след ден всичко се свеждаше до кръвното налягане и температурата. Непрекъснато се упреквах, веднъж за това, че бях подправил данните, а друг път за това, че не ги бях подправил по-умело. След осем безконечни седмици почувствах много повече от простото отегчение. Започнах да се озлобявам. И напуснах.

Трябваха ми пари и се хванах на работа в кафето на кампуса. Това бе началото на края на любовния ми живот. Вече не бях обещаващ млад докторант и връзката ми с прекрасната Ейлийн Чен загниваше пред очите ми. Борих се да я запазя — боже, колко се старах! — но никоя млада, лъскава и повърхностна жена не би искала да се обвърже с мрачен и навъсен барман, ако може да намери нещо по-добро. А тя можеше. И го направи.

Следвайки традицията от баща ми и от бащата на баща ми, започнах да пия. Няколкото глътки, за да заспя по-лесно, постепенно прераснаха в две-три глътки преди работа и половин бутилка бърбън преди лягане. Месец след раздялата с Ейлийн успях да вкарам няколко пъти в леглото си една колежка, и тя като мен робиня на кафенето, която правеше магистратура в областта на изследване на религиите. Това притъпи болката от жилото на безнадеждността, но за кратко — тя ме заряза след като една вечер, пиян до невъзможност, вдигнах толкова шум пред затворените врати на спалното й помещение, че повикаха полиция.

Такива бяха дните тогава.^[2]

Върхът на самоунищожението ми настъпи в деня, когато в кафето влязоха трима мои бивши състуденти, които бяха достигнали до последната година от клиничната си практика. Бяха напреднали в специализациите си и лекарските им дипломи вече се мержелееха на хоризонта. За тях животът бе прекрасен. Бяха пияни, аз също бях бая сръбнал.

Първият, който дойде до тезгяха, веднага ме позна.

— Я виж ти, кого срещам!

— Здрасти — отвърнах. — Какво да ти предложа?

— Какво ще кажеш за малко данни? Можеш ли да ни сервираш малко данни тука, а? — обади се хлапето зад него. Дебел хирург на име Пабло.

— Какво каза? — попитах аз с широка фалшива усмивка.

— Чу ме много добре — викна с претенция за остроумие Пабло.

— Не му обръщай внимание — каза първото момче. — Прекали с пиенето тази вечер. Заминава за Калифорнийския университет да специализира ортопедия и, нали разбираш, почерпихме се.

— Разбирам. — Опитвах се да се удържа, но Пабло не се предаваше:

— Това е оня тип, дето е подправил данните. Гепиха го и го изритаха. Гепиха шибания лъжец.

Другият студент се обърна към него, но твърде късно. Бях се надвесил над тезгяха и стоварвах якия си десен прав удар точно в средата на муцуната на бъдещия хирург. Болка прониза ръката ми и до слуха ми достигна звукът на строшената назална кост. Пабло покри лицето си с ръце и запищя, а аз се опитвах да го нацеля още един път. Кръвта се процеждаше през пръстите му.

Първото момче ме блъсна назад през тезгяха.

— Какво правиш, по дяволите…

Всичко бе свършило. Хората се трупаха около сгърчения на пода Пабло. Неколцина се промушваха със загрижени лица през тълпата, като че ли можеха да направят нещо. Насочих изкривения си пръст към хленчещия на пода мухльо, който уплашено опипваше носа си.

— Шибан смукач. Върви в калифорнийския да ти го оправят, задник такъв. Мръсен шибан задник.

И в този миг, протегнал ръце във въздуха, изригващ проклятия, превъртях окончателно и рухнах. Дойде полиция, закараха Пабло в спешното отделение. Първият момък, сега онколог във Филаделфия, успя да убеди него и полицаите, че той е виновен за инцидента и никой не направи оплакване. Но университетските власти не бяха никак очаровани и ме помолиха да напусна.

Напуснах. Бях на двадесет и пет.

Добрата стара сграда на колежа. Майната й. Погледнах часовника си, станах от пейката и тръгнах.