Джошуа Спеноугъл
Изолатор (21)

Глава 20

Бургерът, който бях погълнал преди половин час, неприятно бълбукаше в стомаха ми. Вината може би не бе в самия бургер, а в цялостната обстановка. Намирах се в лабораторията по патология на „Св. Рафаел“.

„Джон Хопкинс“ и Университетската болница бяха предложили на „Св. Рафаел“ да използва лабораториите им — всеки искаше своето малко късче от славата — но никой не можеше да допусне нещо толкова опасно заразно, като мъртвото тяло на Дебора Филмор, да бъде транспортирано другаде без абсолютна необходимост. Както каза д-р Мадисън, нещото бе смъртоносно. Това промени ситуацията и всички бяха станали плашливи. Освен това бяхме оборудвани с най-добрите защитни средства, които можеше да ни осигури департаментът по здравеопазване — цели костюми за биологична защита със самостоятелни респиратори. Въпреки това, не се чувствах в безопасност.

При първия срез за малко да се лиша от хамбургера си, което щеше да бъде истинска катастрофа с оглед на респираторната маска, нахлузена на лицето ми. Големият нож на помощник-патолога разряза гръдния кош и кръвта избликна навън. И потече наоколо. Балонът кръв, изригнал от разрязаните гърди, оплиска облечените в ръкавици ръце на помощника. Всички отскочихме с възгласи назад. После настъпи тишина. Чуваше се само шуртенето на водата, стичаща се от масата за аутопсии и регулярният шум на респираторите.

Дочух как някой прошепна: О, боже!

— Всичко наред ли е, Хуан? Добре ли си? — Някой се доближи до помощника. — Дай на мен.

Към масата се доближи Джак Дауд, патоанатом от Хопкинс, който проявяваше специален интерес към вирусните инфекции — вече бяхме почти сигурни, че си имаме работа с вирус. След него пристъпиха специализантът по патология и шефът на патоанатомията в „Св. Рафаел“. За тях това бе важен момент. Патоанатомията не е като хирургията и на един лекар от тази специалност не всеки ден му се удава — или й се удава, извинете — възможност да покаже какви яки топки има. Дауд най-после започна да разрязва тялото, говорейки тихо във висящия от тавана микрофон.

— Име на пациентката: Дебора Филмор. Време на смъртта: тринадесет и десет, петнадесети юли. Пациентката е жена от афроамериканската раса…

Наблюдавахме срезовете, които правеше Джак Дауд с железните топки. Строго погледнато, причина за смъртта на Деби Филмор бе отказът на множество органи да функционират, което е много точно описание на случилото се. Бъбреците престават да филтрират кръвта и балансът на течности и електролити в системата отива на кино. Другите органи гладуват за кръв. Накрая белите дробове отказват, сърцето спира и мозъкът умира.

Причината за отказа на няколко органа едновременно е това, което наричаме шок. Деби не е била повече в състояние да поддържа достатъчно високо кръвно налягане във всичките си органи. Причина за шока е бил вътрешен кръвоизлив, следствие от множеството спукани капиляри и по-големи кръвоносни съдове. Всичката кръв, която се изля от телесните й кухини, би трябвало да тече в артериите и вените й.

Всеки орган бе внимателно изваден от тялото на момичето, претеглен и след това разрязан. Внимателно бе ключовата дума на цялата манипулация — никой не искаше да се пореже и да го последва съдбата на Деби Филмор.

Половин час по-късно знаех в общи линии онова, което ми бе нужно. Неизвестният вирус убиваше по типичния за хеморагичните трески начин. Измих се под душовете на патологичната лаборатория, временно изпълняващи функцията на обеззаразяващи вани и, ухаещ на дезинфектанти, излязох навън.

— За бога, Нат, защо просто не го остави да вземе капана?

— Те се опитваха да осуетят разследване на възникващо огнище на зараза.

— Това в никакъв случай не обяснява поведението ти, което може да предизвика много неприятни проблеми. — Верлах почукваше с молив по повърхността на бюрото си. — Разкажи ми пак: той се опита да вземе капана и ти…?

Повторих му цялата история.

— Хм, доста неприятна история. Сигурен ли си, че ухапването не е проникнало по-навътре от кожата на ръката?

— Не мога да бъда.

— По дяволите. Ще се обадя на Джеферсън да провери раната на своя човек.

— Познавате ли се?

— Бегло. Всички чернокожи лекари в Балтимор така или иначе се познаваме. — Верлах ме погледна и аз сведох поглед. — Мамка му, Нат, защо е трябвало… — Той се облегна и прокара ръка назад и напред по плешивата си глава. — Виж сега, Джеферсън, какъвто и да е, все пак е лекар и би трябвало да знае какво трябва да направи. Би трябвало да е наясно с какво се занимаваме ние. Говната, които е забъркал… Той е просто един шибан, долнопробен боклук, това е всичко.

Седяхме в малкия му кабинет, по-голяма част от който заемаше металното бюро с натрупаните върху него камари медицински списания. Имаше много малко място за двама едри мъже и краката ми опираха в кошчето за боклук.

Верлах ме погледна и въздъхна:

— Добре, засега нека приемем, че господинът е бил леко одраскан.

— Отлично.

— Имаш ли някакви идеи за възможни разпространители — хора?

Няколко думи за инцидента с плъховете. Верлах бе наистина много мил и толерантен, като се ограничи само с лек пердах, но ситуацията не изглеждаше никак добре за вашия покорен слуга. Дори и ухапването да не бе проникнало през кожата, случката щеше да ми струва адски много. Служителите на общественото здравеопазване не могат да си позволят да се забъркват в подобни каши. Въпреки че имах морално оправдание за действията си, въпреки че самото ухапване се дължеше преди всичко на неразумните действия на човека на Джеферсън, и че в края на краищата всички мои действия щяха да бъдат оправдани, трябваше да си призная, че не се бях държал на ниво. Адвокатите на Джеферсън можеха да ни вкарат в неприятности, което бе причината Верлах да е толкова вкиснат.

Нейсе, да се върнем към възможните човешки разпространители.

— Изглежда тука има нещо. Един мъж е бил в контакт с трите болни жени. Дъглас Бюканън.

— Ако Бюканън е източникът на заразата, защо самият той не е болен?

— Може би има някакъв естествен имунитет — предположих. Болестите не действат еднакво на всички хора. Например, вирусът Западен Нил причинява енцефалити само на един процент от заболелите. Част от тях оживяват, а други, за съжаление, не. — Може би вирусът засяга само определен генетичен тип. Може би има някакво отношение към естрогена и тестостерона^[1] и поразява само жени.

— Може би.

— Или пък има някакъв инкубационен период и ще се прояви след някой и друг ден. Не знаем дали няма още някой, който си е играл на същите игрички.

— Не ми се вижда много вероятно — възрази Верлах.

— Напротив. Имам чувството, че цялата тази общност е сексуално обвързана.

— И откъде си сигурен в това?

— О, Хърб, нали знаеш, че от години чукам само умствено изостанали. Без майтап, от два дена разговарям с тези хора. Изглежда всеки си ляга с всеки друг. Наблюденията в другите болници открили ли са нещо?

— Предупредихме ги да са нащрек, но засега няма нищо. Мисля, че ако нещо изскочи, ще научим веднага. Симптоматиката е доста шокираща.

— Не можем да бъдем сигурни, че винаги се проявява по този начин. Възможно е при някои пациенти да изглежда като обикновен грип. Дъглас Бюканън, например, би могъл да е нетипичен разпространител.

— Или въобще да не е заразен.

— Може и така да е.

В този момент завибрира мобилният ми телефон. Беше Тим Ланкастър. Двамата със Сонджит Мехта бяха кацнали на балтиморското летище и щяха да се появят в департамента по здравеопазване след час.

Верлах продължи да почуква с молива, този път — мустаците си.

— Ще взема да се обадя на Джеферсън, да позамажа нещата.

Пейджърът му иззвъня, докато прелистваше указателя на мобилния си телефон, търсейки номера на Джеферсън. Погледна индикатора и тихо изруга. Започна да набира някакъв номер, а аз седях, потънал в самосъжаление. Самосъжалявах се, съжалявах, че Тим Ланкастър е пристигнал в Балтимор и че, макар още да не го знаеше, много скоро щеше да ме заръфа като лъв, нападащ прясно убита антилопа. Или нещо още по-вкусно.

Нямах идея какво да правя, докато чакам мечът да се стовари върху ми. Наблюдавах Верлах, чието изражение постепенно преминаваше различни степени на притеснение, достигайки възможния максимум.

— Изплъзнало се е — каза той, затваряйки телефона. — В Мериленд вече има регистрирани случаи — номера четири и пет. В момента са на път за „Св. Рафаел“.

Изстреля се от кабинета си. Последвах го.