Джошуа Спеноугъл
Изолатор (80)

Глава 79

Не можахме да спим пет часа. Поспахме малко повече от три, защото и двамата с Брук имахме нужда да се отдадем на секса, който извираше от телата ни. След като все пак удовлетворихме глада за ласки, прекарах в сън най-чудесните 180 минути със затворени очи за последния месец.

Алармата звъня доста време, преди да проумея, че не е част от съня, в който бях потънал. Изключих я и се измъкнах от леглото. Брук не се помръдна. Искам да кажа, че въобще не потрепна нито от звука на алармата, нито от моите движения. Бях забравил колко дълбоко спи тази жена.

Душът ме доближи с няколко стъпки към света на живите. Дрехите ми, обаче, ме върнаха с гигантски скок обратно към света на мъртвите. Помечтах си за някакъв дезодорант.

Брук все още не помръдваше. Загледах се в нея и, ако бях сантиментален, бих казал, че има ангелски вид.

Да, сантиментален съм. Но такъв ангел няма какво да прави с изтърбушените кучешки трупове. Намерих мотелската папка с канцеларски принадлежности и написах бележка, молейки я да ми се обади, когато се събуди. Взех ключа от апартамента й, който лежеше на масата. После нежно я целунах — тя все така не помръдна — и излязох.

Краткото пътуване по магистралата до центъра бе най-бързото, което някога съм правил по някоя от основните пътни артерии на Калифорния. Четири и половина в събота сутринта. Почти ми се прииска да попътувам още малко, по-нататък из града. За бога, при такъв трафик можех да стигна до Ел Ей само за час. Но вместо това, сега ми предстоеше да се захвана с две изкормени кучета.

Ако само преди четири седмици някой ми бе казал и показал какво ще ми се случи, сигурно щях да помисля, че ще бъда много изплашен. Разбита кола, кучета, изкормени в стил „Кръстникът“. Но не бях истински уплашен. Бях по-скоро ядосан. Ядосан, че хора умираха от насилствена смърт. Ядосан, защото две малки животинки бяха убити, за да бъде изпратено послание. Що за човек би извършил подобна гадост? И най-вече, бях ядосан, защото бях напълно сигурен, че в тази история има замесени лекари. Мислете си каквото искате за лекарите, но от нас се очаква да не се забъркваме в подобни безобразия. Разбира се, чел съм за Менгеле^[1] и за гадовете, които тровят пациентите си, но за бога…

Разбира се, апартаментът беше тъмен. Запалих осветлението и недокоснатата картина на стената се освети като театрална сцена. Кръвта се бе съсирила и на места засъхнала. Можех да подуша смъртта — един смътен органичен аромат, който изпълваше въздуха.

Включих мобилния си телефон в очакване на позвъняването на Брук, след което отворих прозореца и се захванах да почиствам.

Час по-късно кучетата бяха опаковани в двойни пластмасови чували и лекетата бяха избърсани с парцала. Дадох най-доброто от себе си, но тук-там се забелязваха петънца от кръвта, попила в нарезите по скоростите и спиците на велосипеда. Надявах се Брук да не ги забележи.

Слязох надолу по стълбите — избрах този път, за да избегна някой, който би ползвал асансьора — и изхвърлих кучетата и кървавите парцали в контейнерите за боклук. Тривиалността на погребението леко ме шокира.

Брук все още не се обаждаше, за което й бях благодарен. Поне единият от нас щеше да се наспи. Много ми се искаше да запаля цигара, но реших, че е напълно безсмислено да тършувам из апартамента на Брук за смъртоносните пръчици. Изкушавах се да прескоча до най-близкия супермаркет и да си купя една кутия, но нямах време за такива глезотии. Трябваше да се боря с други проблеми.

Както се оказа, предизвикателствата се стовариха върху мен още в ранни зори.

Мобилният ми телефон зазвъня. Предположих, че е Брук и отговорих, без да погледна номера, от който ме търсеха. Грешка.

— Вярвам, че си в Атланта.

Майн фюрер.

— Не съм — казах.

— О, така ли? — Гласът на Тим преливаше от сарказъм. — Защото преди малко ми се обади моят началник, на когото са се обадили някои хора от Агенцията по храните и лекарствата и са му казали, че тормозиш някои хора. Някои хора с много дебели връзки. Искаше ми се да можех да му отвърна: „О, не се притеснявайте за д-р Маккормик. Той е вече в Джорджия и няма как да тормози някого в Калифорния“. Но се оказва, че не мога да му кажа това, нали, Нат?

— Не знам какво…

— Не мога да кажа това, защото ти си все още в шибаната Калифорния.

Значи отново започнахме да ругаем. Тим явно бе много ядосан. Давах си сметка, че нагазвам в много опасни води. Изглежда кариерата на Тим Ланкастър — за моята и дума да не става — преживяваше мигове на нестабилност.

— Тук имаме известен напредък — казах. Разказах му набързо какво се бе случило, като пропуснах инцидента с кучетата. Единственият звук, който телефонната линия донасяше до мен, беше свиренето на носа му.

— Направи ми писмен доклад за всичко това. Ще се постарая да стигне където трябва…

— Тим…

— И искам да вземеш самолета още днес. Днес. Събота.

— Не мога.

— Какво?

— Няма време. Явно тия типове действат много бързо и сплотяват редиците. Не мога да тръгна оттук…

— Чакай. Мисля, че не съм те чул добре: ти не можеш какво?

— Не мога да се върна днес.

Осъзнавах тежестта на последствията, които можеха да се стоварят на главата на вашия покорен слуга, но много ми се искаше да мога само за миг да зърна изражението на лицето на Тим. Но както се оказа, и тонът в гласа му бе добра компенсация.

— Обявявам те в служебна самоотлъчка.

Не бях очаквал това. Опитах се да си представя собственото си изражение.

— Чакай сега…

— От този момент нататък.

— Тим, моля те…

— Което означава, че всяко действие, което предприемеш оттук нататък от името на ЦКПЗ, ще бъде незаконно. Което пък означава, че единственото твое легално работно място е бюрото ти в Атланта.

— Добре де, дори и административният служител има административни почивни дни. Ще бъда в офиса в понеделник. — С тези думи затворих телефона, който почти веднага зазвъня отново. Изключих шибаната машинка.

Ето така приключи медицинската кариера на д-р Натаниъл Маккормик. Като че ли трябваше да съм изненадан, че е продължила толкова дълго, че съм успял да пропилея толкова много доброжелателно отношение към персоната си, преди на Тим да му писне от мен. Дори и така, въпреки обстоятелствата, се чувствах великолепно. Тактиката ми се оказа пълен провал, макар и да не бях в състояние да определя къде точно и в какво съм сбъркал. Щях да го направя после, когато имах свободно време да седна и да помисля. Но за най-важното се бях оказал прав.

Отворих хладилника на Брук, намерих кутия бира, взех я и я отворих. Още нямаше шест часа сутринта, а вече пиех бира. Не бях сигурен дали да се срамувам, или да се гордея със себе си.

След като имах на разположение само двата почивни дена, трябваше да се захващам за работа. Затова седнах на дивана, включих джобния си компютър, отидох на буквата „ч“ в справочника и отпих солидна глътка бира. След това позвъних на бившата дама на сърцето ми.

— Ало — обади се тя. Гласът й звучеше бодро и отривисто, което ми показа, че не спи. Всъщност, не си беше у дома, можех да го отгатна по шумовете, които се носеха близо до нея.

— Ейлийн, обажда ти се Нат Маккормик.

— Здравей — отвърна тя след кратка пауза. — Задръж за малко.

Чух как ръката й покрива микрофона и после до слуха ми достигнаха заглушени думи, които не можах да разчленя. След няколко секунди в слушалката отново прозвуча спокойният й глас:

— Здравей.

— Къде те намирам толкова рано в събота, Ейлийн? Във фитнеса може би?

— На работа.

— А, разбирам — ранното пиле хваща ранните АйПО^[2].

— Какво искаш?

— Искам да знам какво става.

— Аз се опитвам… — замълча. — Опитвам се да те защитя, Нат.

— От кого?

— Моля те, Нат. Просто си върви. Замини за Атланта, нали там живееш? Забрави за всичко това.

Почудих се дали е разговаряла с Тим Ланкастър.

— Не знам в какво точно си се забъркала — казах, — но не изглежда никак хубаво. Не е хубаво, Ейлийн. Знам някои неща за това и мога да се обзаложа, че няма да свърши добре за всички, които са замесени в историята. Затова искам да те посъветвам да не се забъркваш. Защото няма да се върна в Атланта. От ЦКПЗ не са ме викали обратно там. — Надявах се лъжата да прозвучи убедително. — Огледай се назад и си дай сметка какви са шансовете това да проработи. — Замълчах, оставяйки думите ми да проникнат в съзнанието й. — Какво става, Ейлийн?

— Вълнуващо е — каза тя.

— Какво?

— Аха, направо е страхотно тук. И там сигурно ще бъде страхотно, като стигнем малко по-късно.

Нищо не разбирах.

— За какво говориш?

— Най-лесният начин да се стигне до Кингс Кениън е да тръгнеш на юг до Гилрой, а оттам да поемеш на запад. — Тя замълча. — Точно така. После се прехвърляш от Петдесет и шеста на запад по Пета.

— Ейлийн, какво…

Чух я да казва нещо настрана от слушалката. Някой друг говореше с нея. После каза отново в телефона:

— Трябва на всяка цена да пообиколиш фермите, преди да стигнеш водохранилището в долината. Много е интересно.

Постепенно започнах да разбирам какво правеше тя. Огледах се за лист хартия и писалка.

— Автоматична врата, наблюдение, на около тридесет мили от Едно-нула-едно — прошепна тя. После, с висок и ясен глас продължи: — Вземете със себе си повечко вода — в парка е доста горещо по това време. Аха. Внимавайте. И да се сещате за мен, докато сте там, да си спомните, че аз съм ви препоръчала това местенце. — Замълча, като че ли очакваше отговор от събеседника си. Разбрах, че няма нужда да казвам нищо, но въпреки това рекох:

— Благодаря ти, Ейлийн.

— Кингс Кениън е великолепен по това време на годината. Не забравяй, че аз ти го препоръчах. Дължиш ми едно интересно място. — С тези думи тя затвори телефона.

Поседях малко с телефона в скута ми, отпивайки от бирата. Окей, Маккормик, казах си, старото ти гадже ти подава информация. Казва ти къде да отидеш. Освен това иска да й помогнеш.

Допих остатъка от бирата. После, пестейки батериите на мобилния, се обадих от телефона в апартамента на Брук, за да проверя гласовата си поща. Имаше две съобщения. Първото бе от нея — с доста притеснен глас питаше къде съм. Предположих, че и второто е от нея. Беше получено десет минути преди първото й обаждане.

От слушалката се разнесе мъжки глас: „Д-р Маккормик, обажда ви се Ото Фалк. Моля да извините ранното обаждане, но искам да се срещна с вас преди да се завърнете на източното крайбрежие. Надявам се, че ще можем да се видим. Моля, непременно ми се обадете“. Следваше телефонен номер.

 

 

— Ще се срещнеш ли с него?

— Разбира се.

Брук изпусна лека въздишка в телефонната слушалка. Бях сигурен, че в момента решава какво да направи. Накрая каза:

— Идвам и аз.

— Не.

— Трябва да…

— Трябва да дойдеш тук — казах, имайки предвид апартамента й. — Някой трябва да прерови всичките файлове на д-р Тоубъл, свързани с ХИВ ваксината. Не знам дали са свързани по някакъв начин…

— Не са свързани.

— Не сме сигурни в това.

— Сигурни сме. Единственото, което е съществено сега, е проектът на Трансгеника.

— Не можем да оставим това непроверено, нали трябва да обърнем всеки камък, хубавице моя? Освен другото, ти си специалист по ХИВ, а аз не съм силен по ретровирусите. Дай ми на мен един як филовирус и голяма чаша кафе и стой, та гледай…

— Нат…

— Какво? — Сигурно се бе уморила от шегичките ми.

— Пази се.