Джошуа Спеноугъл
Изолатор (35)

Глава 34

Двамата с Брук вървяхме към колата. Слънцето се бе спуснало ниско над хълмовете и небето бе обагрено в разкошен пурпур. Красивата гледка надделя над обзелите ме неприятни чувства, но Брук прекъсна калифорнийските ми мечти^[1]:

— Лъжат, нали? И двете лъжат.

— И аз мисля така.

— Защо?

— Именно за това си мисля — защо?

— Хайде, Натаниъл, защо, според теб, лъжат?

— Ако знаех, щях още тази вечер да си хвана обратния полет.

Настаних се на шофьорското място и запалих двигателя. Стомахът ми изпротестира толкова бурно, че Брук го чу и ме погледна. Дадох си сметка, че не съм хапнал нищо, откакто се насилих с един клуб-сандвич^[2] в самолета.

— Ще те хвърля някъде в центъра. После ще си взема нещо за ядене и ще седна да помисля над тия неща.

— Благодаря, Натаниъл — мило се усмихна тя. — С удоволствие ще вечерям в твоята компания.

— Не трябва ли да се прибираш у дома при съпруга си?

— Не — каза кратко тя.

Интересно, помислих, но не задълбах темата, а тя добави:

— Близо до службата има едно чудесно местенце с японска кухня.

Пътувахме в мълчание, прекъсвано от време на време от указанията, които Брук ми даваше — „наляво“, „следващата пресечка свий вдясно“ и други подобни. После каза:

— Може би е бил влюбен в нея, въпреки че се е чукал с всичките онези жени. Това би могло да обясни защо й е дал телефона и дори защо досега не е спал с нея.

— Всъщност, Гладис не каза категорично, че не са спали заедно. Но и аз си мислех същото. Изглежда той се е чукал с всички ония жени в Балтимор, но е държал на любимото момиче в Калифорния. Искал е и той да разреже сватбената си торта. — Помислих малко. — Не, това не ми харесва.

— Кое?

— Лъжите, които ни пробутаха тук. Защо Гладис и Розалинда лъжат? Какво имат да крият? Какво има да крие Розалинда?

— Може би поддържането на подобна връзка е в разрез с правилата на общежитието. Може би тя е знаела за Дъглас и Гладис и сега си трае, за да запази собствения си задник.

— Може би. Ще я попитам утре. — Но тук имаше нещо повече от простото прикриване на забранена любовна връзка. Бях сигурен в това. Е, не съвсем сигурен, но имах предчувствие.

— Защо мислиш Кейси й е дал телефона? — попита Брук.

— За да си говорят, да поддържат емоционалната си връзка.

— Не те питам това. Защо мислиш, че именно Кейси, а не някой друг, й е дал телефона?

— Вече ти казах, телефонът е бил, за да могат да си гукат отдалече. Спомни си, че е бил спрян веднага, след като балтиморската полиция се е опитала да установи контакт с нея. Възможно е да са имали предварителна уговорка, нещо от рода на „ако някой друг се обади на този номер, трябва веднага да го закриеш“.

— И ти допускаш, че Гладис може да свърши тази работа?

— Не зная. Но мисля, че е могла да каже за уговорката на Розалинда, а тя е напълно в състояние да прекъсне абонамента. Със сигурност е знаела за телефона.

— Но защо Кейси ще си прави целия този труд да я снабди с телефон? Защо ще рискува да й изпраща пари и да я кара да го плаща?

— Може би са го наблюдавали.

— Кой?

Свих рамене.

— Ще трябва да я попритиснем утре. — Брук се загледа в крайпътния пейзаж. — Ще я дръпна настрана и ще се опитам да…

— Брук…

— … измъкна истината. Мисля, че има някаква връзка…

— Брук — казах по-остро. Тя ме погледна. — Нямам нужда от никаква помощ в това разследване. Благодаря ти, че днес дойде с мен, но това е моя работа и за нея съм изпратен тук.

Тя се намръщи и се отпусна назад на седалката.

— Но ти си тук по покана на Департамента по здравеопазване на Санта Клара. Те те поканиха. А аз работя за тях.

— Е, и?

— Ами, занимавам се с няколко програми за следене на СПИН и туберкулоза, които карат на автопилот. Така че, имам възможност да ти помогна.

— Но, както самата ти каза, вече не работиш за ЦКПЗ…

— И какво от това?

— Това, че не ти влиза в работата. Освен това, с какво се занимаваше в ЦКПЗ, ако мога да попитам? Беше в отдела по епидемиология, нали? А това е разследване на отдела по специални патогени…

— О, не ми излизай с тия бюрократични формалности!

— Хубаво. Съвсем сериозно, дошъл съм за няколко дена да изчистя нещата тук, след което си вземам шапката и отлитам на изток. Това тук е задънена улица. Ще съм приключил с историята утре до единадесет часа.

— Ами какво ще кажеш за телефона и тайната любовна връзка? Къде отиде „Не харесвам лъжите“?

— Какво да кажа? Имали са връзка. Имало е и телефон, а сега Гладис и сестрата увъртат. Не е съвсем ясно защо го правят, но съм сигурен, че е нещо, което няма отношение към случилото се в Балтимор.

— Не, не си сигурен.

— Съм. Този тип — Кейси или Дъглас, или както там се е казвал — вероятно го е пречукал братът на някое от момичетата, които е изнасилил. Бил е сексуален хищник, спомни си. Вбесявал е хората.

— Не си убеден, че това е несъществено. Просто искаш да се отървеш от мен.

— Права си, Брук. Това, че пет-шест пъти сме преспали заедно, не ти дава правото да ми бъркаш в душата.

Тя се усмихна.

— Прав си — каза. Усмивката остана на лицето й.