Джошуа Спеноугъл
Изолатор (61)

Глава 60

Вътрешността на колата бе гореща като пещ. Седнах на седалката и оставих вратата отворена. Единият ми крак бе вътре, а другия бях опрял на гумата на паркираното съвсем наблизо порше. Тъкмо бях приключил един телефонен разговор с Лари Тоубъл, който бе пристигнал преди няколко часа в града. Обясних му къде съм оставил кучетата и защо е счупено едно стъкло на френския прозорец в дома на майка му, а той ми каза кога и къде ще бъде погребението.

Затворих очи и се облегнах назад, усещайки потта, която се стичаше под мишниците ми. Опитах се да наместя късовете от хаоса, който цареше наоколо; приличаше на опит да подредя пъзел от хиляда къса, от които разполагах само с петдесет.

Медицинската библиотека, която отдавна се славеше като най-слабото място на колежа, беше блажено непроменена. Неудобните столове, двата неподходящи преносими климатика, ужасяващите стойки за четене бяха същите, каквито ги бях оставил преди десет години. Явно обещанията за нова библиотека бяха останали само на думи, въпреки многократно изготвяните и утвърждавани планове. Чудех се кога ли на студентите щеше съвсем да им писне и да нахлуят в кабинета на декана с факли, вили и неработещи регистрационни карти.

Намерих свободен компютър в помещението, наричано изследователска ниша — малка грозна стая, сбутана в единия край на библиотеката. Компютрите бяха наредени на жълтеникави дървени чинове, които явно бяха донесени тук след като са били изхвърлени при основен ремонт на някое начално училище през 1975-а. Издърпах стол до компютъра и завъртях монитора му към стената. Един от двата вече споменати климатици бръмчеше наблизо, обгръщайки ме с арктически микроклимат, докато останалата част на библиотеката изнемогваше от жега.

Поне няма да заспя, казах си наум.

Исках да започна от самото начало. За мое щастие целият кампус бе свързан в единна компютърна мрежа и имаше достъп до всички бази данни, така че можех да получа достъп до Уестлоу^[1] дори и от медицинската библиотека. Исках да проверя всички съдебни дела, които биха могли да обяснят видяното на касетата. Въведох думата „изнасилване“ и името на университета. Появиха се шест препратки: нещо за млад бейзболен играч, който бе насилил друг студент преди няколко години, няколко случая на изнасилвачи, които бяха получили образование в университета, но нищо, свързано с насилие в медицинския център.

Е, така или иначе, не бях съвсем „на ти“ със законите. Върнах се към медицината. Включих се в Медлайн^[2], въведох името на Хариет Тоубъл и получих списък с над сто публикации. Бързият преглед ме увери, че нито една от тях няма нищо общо с проекта на Трансгеника. Най-новите й изследвания бяха интересни, но едва ли имаха отношение към случая: разработка на ваксина срещу СПИН в сътрудничество с някой си Бонър от Калифорнийския университет в Сан Франциско. Все пак разпечатах материалите и ги прегледах. Предмет на изследването бяха опитите с маймуни за създаване на мутация на ХИВ вируса към нелетален щам. Според авторите, резултатите бяха обещаващи, но неокончателни.

Неокончателни, добър термин.

Отново изпитах усещането, че се мъча да наредя пъзел от хиляда части, разполагайки само с петдесет.

Вкарах името Трансгеника в Гугъл и прегледах тяхната уебстраница. В общи линии обичайните рекламни тъпотии — неограничено предлагане на органи за нуждаещите се, зората на „новия ден в медицината“, пионер на който бе, естествено, Трансгеника, и други подобни глупости. Според уебстраницата, фирмата бе финансирана от британски рискови капитали. Пазарният потенциал на бъбреците, произведени по поръчка, би струвал милиарди. Нещата изглеждаха много привлекателни, съвсем в стила на революционните открития, които те изкушават да вложиш малко излишни пари, бързо да осребриш печалбата си и да си купиш онази къщичка в Марта’с Винярд^[3], за която отдавна си мечтаеш.

Отидох на страницата, където бяха изброени ръководните кадри на фирмата. Разбира се, там присъстваше Ото Фалк, легендарният хирург трансплантатор, в качеството на ръководител на научноизследователската дейност. Изненадващо бе името на изпълнителния директор: Иън Карингтън, годеникът на Ейлийн. Предположих, че Карингтън е представител на някоя от венчъргрупите, които финансираха дейността на Трансгеника и искаха да имат свой човек на кормилото. Напълно понятно. Но връзката ме притесни. Ейлийн Чен бе вторият човек в йерархията на лабораторията, натоварена с независимата оценка на риска от дейностите, финансирани от Трансгеника. Ейлийн Чен и Иън Карингтън, изпълнителен директор на Трансгеника, бяха сгодени. Това силно миришеше на конфликт на интереси.

След още няколко минути бях съвсем наясно с текущото състояние на работата по проекта на Трансгеника. Д-р Тоубъл бе споменала, че компанията се готви да пристъпи към трета фаза. Това, естествено, бе подчертано в информацията на уебстраницата. Според нея, Трансгеника провеждаше изпитания с хора вече цяла година, при това с „изключително обещаващи предварителни резултати“. Прехвърлих се на страниците за връзки с обществеността, изпълнени с материали, от които направо бликаше светлото бъдеще пред фирмата. Аз пък си мислех, че самохвалските публикации са отмрели заедно с гибелта на дот-ком фирмите.

Отпечатах някои от най-сочните статии.

Междувременно отрицателните температури в помещението започнаха да ми се отразяват. Но все още трябваше да се поразровя около самия Велик вожд, Ото Фалк, ръководителят на научноизследователската дейност на Трансгеника. Отидох в основната зала на библиотеката, при печатните издания и извън обсега на климатика. Там, в субтропическия климат, успях да намеря няколко книги, написани или редактирани от Фалк. Да назовеш този човек просто водещ изследовател в областта, щеше да бъде некоректно. Той беше Водещият. В една от книгите му открих времедиаграма на опитите му:

1969: Трансплантация на бъбрек от маймуна на човек. Пациентът е починал след пет дни.

1971: Свински бъбреци са присадени на двама пациенти. Единият е починал след две седмици, а другият — почти след месец.

1979: Присаждане на свински панкреас. Пациентът е починал след осем дни.

1986: Трансплантация на сърце от бабуин на дете. Починало след две седмици.

И така нататък. Процедурите ставаха все по-сложни, а пациентите живееха все по-дълго. Наистина, впечатляващ труд.

1998: Присаждане на бъбрек от свиня. Пациентът е живял три месеца.

1999: Трансплантация на свински черен дроб. Пациентът е живял два месеца.

2001: Присаждане на бъбрек от свиня. До момента на публикацията пациентът е все още жив.

Зачетох се в статия на Фалк, озаглавена „Относно опитите за ксенотрансплантации при хора“. Впечатляващо. Уводът на статията обясняваше, че текстът е бил първоначално представен като доклад на семинар на Американската асоциация на хирурзите трансплантатори в средата на деветдесетте и е предизвикал буря от противоречиви реакции. Разбрах защо, след като прочетох самата статия.

Същността на тезата на Фалк се свеждаше до твърдението, че вече е настъпил моментът „за истинско тестване по един прецизен и контролиран начин на предизвикателствата на ксенотрансплантацията“. Според Фалк, тестването по прецизен и контролиран начин предполагаше присаждане на животински органи върху хора, изпаднали в състояние на мозъчна смърт и последващо наблюдение на реакциите на техните организми. В статията се казваше, че „само един ден наблюдение след трансплантирането на свински бъбрек у иначе здрав човешки организъм ще даде повече полезни данни от наблюдения, провеждани цяла година над хиляди опити за трансплантация у примати“. Фалк беше предложил да се иска съгласие от семействата на индивиди с мозъчна смърт, например онези, пострадали тежко при автомобилна катастрофа, да разрешат телата на близките им да бъдат използвани за целта.

Сетих се за изнасилената жена. Боже Господи, рекох си.

Върнах се при компютъра и направих справка в Медлайн за всички публикации на Ото Фалк. Потърсих нещо, свързано с клинични опити в областта на ксенотрансплантациите, но не открих нищо, което не бе изненадващо. Намерих няколко отчета за опити, проведени с болни и куп изследвания над животни. Почудих се дали опитите с хора, провеждани от Трансгеника, са въобще свързани с пациенти в мозъчна смърт. Ако техните експерименти се провеждаха под ръководството на Фалк, бе напълно възможно той да ги прикрива чрез споразумения за неразгласяване. Дори информацията, подавана към АХЛ, можеше да бъде ограничавана и контролирана.

Стана късно, а ми се искаше да се поровя още малко из болницата, преди всички да са си тръгнали. Надявах се, по-конкретно, да мога да поговоря със служителя, който би трябвало да знае всичко, случващо се в неговите или нейните владения, някой, чийто език владеех.