Джошуа Спеноугъл
Изолатор (9)

Глава 8

Свалих защитния костюм само колкото да успея да стигна до пейджъра. Повикването беше от Верлах. Обадих му се от телефонния апарат във вестибюла.

— Поздравления, Маккормик. Вече не си най-непопулярната личност в тази болница — бяха първите му думи.

— Супер. Явно моята PR агенция се е постарала.

— Затваряме достъпа.

— До крилото?

— До цялата болница.

— Уха! — Това беше изненада. Не че не беше правилно — беше много разумна предпазна мярка, но все пак… Трябва да отдам дължимото на Верлах. Човекът си свърши работата бързо и ефикасно. Казах му го.

— Тук не се церемоним много — отвърна той с пресилен смях. — Жалко, че не беше там да поемеш част от ударите. Аз все пак живея в този град.

— Може би не за дълго. Май са почнали да плетат въжето, на което да те окачат, а?

— Има нещо такова. Шефът на болницата каза дословно: „Ще ти откъсна топките и ще ги спиртосам, ако не сме отворили след пет дена“. Спомена, че ще се погрижи и за твоите топки.

— Кажи му, че съм изпратил моите обратно в Атланта, да ги пазя на сигурно място. Хърб, нещата тук никак не са добре. Прегледах Деби Филмор и…

— Знам. Точно заради това затварям цялата болница.

— Това е добре, защото с оглед на развитието на нещата дотук, можем да очакваме още болни.

— Аха. Ще използваме болницата като карантинна зона.

— Много добре. — Замислих се за кратко. — Хърб, не мога да определя типа на бактерията. Имаме кръвоизливи на лигавиците, в белите дробове и торса. Нищо по лицето. Не прилича на нищо и същевременно може да бъде един куп неща. Не мога да схвана какво точно ни е нападнало.

— Да, знам.

— Не напада лицето, но разранява устната кухина… — Замълчах в търсене на думите, с които да спомена онова, което не би трябвало да споменавам. И отсякох направо. — На съвещанието някой допусна ли възможност от биотероризъм?

— Не и този тип хора. Но аз вече информирах щатската служба. Трябва и ти да сигнализираш на твоите хора в Атланта.

— И без това щях да го направя, но исках първо да говоря с теб.

— Благодаря за загрижеността. — Помислих, че ще приключи разговора, но той добави: — Нат, трябва да смажем това нещо още в зародиша му. Може да стане много опасно.

Никой не знае колко си прав, Хърб.