Джошуа Спеноугъл
Изолатор (75)

Глава 74

Седяхме в „Юнивърсити Кофи Хаус“, всеки от нас с петсантиметрова купчина листове пред себе си. Търсехме нещо, което не бяхме в състояние да дефинираме съвсем точно. Една от следите ни — името „Кейси“ — изглежда не съществуваше в болничните архиви. Нито пък Дъглас Бюканън. Гениалната ми идея, че Кейси или Дъглас или както му е било там името, да го вземат мътните, е работил в болницата и е изнасилвачът от видеокасетата, се оказа в края на краищата не чак толкова гениална. Не съм придирчив, нито елитарен, но Кейси не беше възлов играч в схемата на нещата. Все пак, не можехме да си позволим „да оставим непреобърнат камък“ според красноречивото определение на Брук.

И така, въоръжени с по една голяма чаша кафе, двамата с д-р Майкълс отгръщахме лист след лист в търсене на нещо, което да привлече вниманието ни: уволнения, дисциплинарни наказания или нещо подобно. Само след двадесет минути осъзнах, че това щеше да ни отнеме часове и че ми предстои много неприятен разговор с Тим Ланкастър. Почувствах се страхотно уморен и изкушен да приема съвета да се откажа, даден ми от Ейлийн Чен. Наистина, какво толкова ме беше прихванало? Да кажем, че успея да разгадая случая, да открия, че Ото Фалк е изнасилвач и че Иън Карингтън го е покривал. Да кажем, че открия откъде се е появил балтиморският вирус. И какво? Ще съм успял да настроя срещу себе си един куп хора и да се преборя с огромен куп лайняна документация. А ако се окаже, че смъртта на Хариет Тоубъл има нещо общо, полицията ще се подразни, че навлизам в тяхна територия. Както казаха всички, тя бе възрастна и имаше болно сърце.

Отстъпниците получават признание само в приказките. Знаех много добре това, но какъвто съм си идиот, продължавах да упорствам.

Изтърколи се час, след него — друг. Започнах да се чудя защо Брук се занимава с това нещо и, вместо да гадая, направо я попитах. Така или иначе, имах нужда от почивка.

— Защото е важно.

— Защо?

Тя вдигна глава от разпечатките.

— Защото някой, който не е в състояние да се съпротивлява, е бил изнасилен, Натаниъл. Защото Гладис Томас, която не искаше нищо, освен да бъде с гаджето си, е мъртва. Защото, както каза ти самият, една шепа бавноразвиващи се хора са болни и може би умират в Балтимор; защото ние трябва да открием причината — дължим им това. Ние сме лекари, Натаниъл. Това ни е работата.

— Но защо? Защо, по дяволите, не специализирах дерматология? Щях да работя три дни в седмицата и да карам порше? — Тя се разсмя. — Питам сериозно, Брук.

— Не си го направил, защото нямаше да си ти. Ти си… ти си по-добър от тях.

— Да, ама вече ми писна да съм по-добър.

— Не, не още. Просто си уморен, несигурен и малко притеснен.

— Деветдесет и девет процента от населението на планетата не дава пукната пара за тия говна и всички те са много по-щастливи от мен.

— Изборът е бил твой.

— Но не съм избрал това. — Бутнах купчината листа; някои паднаха на пода, което привлече вниманието на околните.

— По дяволите, Натаниъл, какво става с теб?

— Става това, че съм уморен и отвратен да се бия непрекъснато в името на доброто. Искам да се разкарам от всичко това, да си създам малка практика, да имам жена и деца. Искам да подстригвам ливадата пред дома си събота сутрин, а не да се тревожа за изнасилвания и душевноболни в Балтимор. Светът е гадно място, Брук. И ще си остане такова, независимо дали ще успеем или не, да открием какво, по дяволите, става тук. Всичко, което искам, е да се успокоя, да си взема моя малък дял, да ритна надалеч всичко останало и да го гледам отстрани как загива в пламъците на пожара.

— Това е най-лайнарското изказване, което съм чувала в живота си. Особено от теб. Ти беше онзи, който настояваше толкова много. Защо?

— Това беше преди, Брук. Докато тършувах из тия шибани бумаги, получих просветление.

Спогледахме се.

— Знаеш ли какво, Нат? Ти си като онези типове от ЦРУ по филмите, които виждат у всекиго лошия, защото се движат само между престъпници. Те си избират такъв живот и забравят, че някъде там съществува един голям друг свят, в който има много хубави неща и прекрасни хора. Накрая те биват погълнати от собствения си малък, тъмен свят.

— Когато се взираш прекалено дълго в пъкъла, пъкълът също започва да се вглежда в теб. — Брук усети, че цитирам и ме погледна неразбиращо. — Ницше — поясних.

— Много точно, Нат, наистина. Трябва по-често да се вслушваме в думите на мъдреците. Полезно е.

— Ти си тази, която разговаря с Розалинда Лопес, с горката, бедната наплашена Розалинда Лопес. Видя и Гладис. По цял ден се занимаваш със СПИН и туберкулоза. Изобилие от светлина и доброта, нали?

— На света има лоши хора. И лоши болести. Но това не означава, че светът е лошо място. Не означава, че на старата ти преподавателка, която е имала болно сърце, се е случило нещо различно от това просто да умре в съня си. Искаш мрак? Помисли си колко ужасно е да получиш сърдечен удар и да умреш в самота. Това е мракът. Знаеш ли какво се случва с ония момчета от ЦРУ? Онези, които защитават свободния свят от нападенията на лошите момчета толкова дълго, че накрая забравят всичко останало?

— Не. Какво се случва с тях, Брук?

— Те стават лошите момчета.

— Когато прекалено дълго се взираш в пъкъла…

— О, я млъквай!

— Мисля, че трябва да поработиш над мирогледа си. Много си повлияна от медиите.

— Аз пък мисля, че ти си този, който трябва да поработи над мирогледа си, защото е прекалено шибан.

— Много сте красноречива, докторе.

— Значи искаш да се откажем? — Тя се отдръпна от масата. — Искаш сега да си поръчаш едно суши, да приключиш с работата за днес и утре да отлетиш за Атланта? Добре, ще те закарам до летището.

Погледнах демонстративно часовника си:

— Аха. Хайде тогава да се захващаме, че нямаме никакво време. — Тя не намери репликата ми за забавна. Аз също, забелязвайки колко е ядосана. Подредих обратно листата пред себе си. — Първо да свършим с това.

Сигурен съм, че в този миг през главата й минаха хиляди неща: какво да каже, дали да стане и да си тръгне, или да вземе моята част от листовете и да каже, че ще довърши сама. Вместо това Брук, пълната с чудни изненади Брук, наведе очи към своята купчина и започна да чете.

През следващия час огънят, който не даваше покой на мислите ми, постепенно утихна. Реших, че на следващия ден ще взема самолета за Атланта. Но първо ще отида в полицията и ще им разкажа всичко, което знаех. Ако искаха да разследват изнасилване в тази болница, можеха да го направят. Ако не… е, тогава някой ще се измъкне безнаказано. И това съвсем няма да бъде жената от стая номер три на няколко мили оттук.

— Я виж, — каза Брук. — В списъка на санитарите има един с фамилия Фалк.

Продължих да чета листата си, но тя продължи:

— Напуснал е близо месец след изнасилването.

— Сигурно по света има много хора с тази фамилия. — Тя се загледа в досието пред себе си. Аз междувременно прегледах цели три листа. — Забавяш темпото — казах. — Давай напред.

— Работил е в болницата цели четири години преди това.

— Защо е напуснал?

— Не е отбелязано. — Тя обърна страницата, после пак я върна. — В момента е на тридесет и две години.

— Хмм. Приблизително на моята възраст. Може би сме братя. Може би Ото Фалк е нашият баща. — Тя продължи да чете без да ми обръща внимание, така че трябваше да гадая дали наистина е заинтересувана от досието. Вероятно беше, защото всичко останало бе отчайващо скучно. — Как му е малкото име?

— Кинкейд.

— Хубаво име. Но не е Кейси.

Тя продължи да се взира в страницата. Добре, казах си, но нали някой от нас трябва да отбележи напредък? Съсредоточих се в моите досиета. След няколко минути чух Брук да поема дълбоко въздух:

— Знаех си — каза. — Знаех си, че тук има нещо. Гледай.

Плъзна листа към мен. Изглеждаше като всички други, които бяха минали през ръцете и очите ми: най-отгоре бе изписано името, номерът на социалната осигуровка, длъжността и т.н.

— Кинкейд Фалк. Фокуърт Уей, 4566.

— Погледни името.

— Кинкейд Фалк — прочетох аз.

— Цялото име.

— Фалк, Кинкейд Чарлз — прочетох от листа. Вдигнах поглед и видях, че Брук се е втренчила в мен. Не се усмихваше, но й личеше колко е възбудена.

— Прочети го пак.

— Хайде стига, казвай какво има тук.

— Прочети го по нормалния начин: име, бащино, фамилия.

— Кинкейд Чарлз Фалк.

— Хайде пак.

— Брук… — Прочетох го още веднъж на висок глас: — Кинкейд Чарлз Фалк. — Тя движеше устни заедно с мен. — Това е някаква дивотия. Кажи ми какво си видяла. — Тя замълча и за да се отърва от нея, прочетох името още веднъж: — Кинкейд Чарлз Фалк.

И тогава разбрах. Изведнъж ми светна:

— Кинкейд Чарлз Фалк. К. Ч. Фалк. Кей Си Фалк^[1]. Кейси.