Джошуа Спеноугъл
Изолатор (103)

Глава 102

Помогнах на Брук да се измъкне от колата и бавно се упътихме към апартамента й, за да се заемем със задачата да опаковаме багажа си. Наемът за къщичката започваше да тече от днес и не исках да губя нито ден. За мен опаковането на багажа беше фасулска работа — кървавите парцали, в които бях прекарал последната седмица, почиваха в някоя кофа за боклук, а аз се бях обзавел с три чисто нови комплекта облекло за пътуването. Свърших за пет минути, при това, като се оправях само с една ръка. Брук обаче беше друга работа. Ако приемеше моите препоръки, щяха да й бъдат достатъчни чифт бикини, бански костюм, джинси и някой пуловер за хладните вечери. Според мен нямаше да има никаква нужда от сутиени и гащички. За съжаление, тя бързо попари прекомерните ми сексуални фантазии и накрая се оказахме пред два куфара, пълни с дрехи и тоалетни принадлежности. О, да, и с една чанта, пълна с бинтове, марли, хапчета и мазила, предназначени за възстановяването ни.

Телефонът иззвъня, когато затварях последния куфар. Вдигнах слушалката, но нямаше никой. Легнала на леглото, Брук попита кой се обажда.

— Сигурно е било грешка — казах.

Тя ме погледна притеснено.

— Просто грешка — повторих, но вътре в себе си също бях притеснен. Макар че и двамата не си го признавахме, подтекстът беше страхът дали нашият приятел с покритото от мехури лице не е успял по някакъв начин да се измъкне и сега да проверява дали сме у дома, та да може да се погрижи за недовършената си работа. Поколебах се дали да не се обадя на ченгетата, за да се уверя, че Хирурга е все още на топло. Но щеше да бъде глупаво. Явно, всичките ми мисли се фокусираха върху неправилния обект.

— Хайде да пренесем багажа в колата.

Не можех да нося много с една ръка и болезнено рамо. Взех единия куфар и затворих вратата след себе си. Притеснявах се за Брук, а проклетият асансьор се бавеше, затова тръгнах надолу по стълбите. С най-голямата бързина, на която бях способен, се дотътрих до портата на гаража и хвърлих куфар номер едно в багажника, след което с жалко подобие на тръс прекосих паркинга, изкачих стълбите и стигнах до апартамента.

Спрях пред вратата. Чух глас, мъжки. Сърцето ми подскочи. Представих си Хирурга, подаващ репликите си на печен тип, преди да вкара куршум в главата на Брук. Тихичко мушнах ключа в ключалката, след което с бърз жест отключих, отворих вратата и нахлух вътре.

Блъснах някакво тяло. Двамата се търколихме на пода на стаята и се забихме в плота, разделящ кухнята от дневната.

— Какво, по дяволите…

Бях заковал човека за плота. Не беше Хирурга, но някой, не по-малко злокобен от него. Тим Ланкастър.

— За какъв х… ми се нахвърляш така, Нат? — попита той, докато се отупваше и масажираше коляното си, което беше влязло в съприкосновение с металния ръб на плота. — Зная, че изпитваш непреодолимо привличане към мен, но чак пък толкова…

Брук се хилеше на леглото.

— Какво търсиш тук? — попитах го.

— Исках да говоря с теб, преди да заминеш за там, където отивате. Защо, всъщност, не ми кажеш къде е това място?

— Защото не искаме да знаеш.

— Ясно.

Погледнах шефа си, който май не бе имал възможност да се наспи през последните дни. После се обърнах към Брук, която все още седеше, лепнала на физиономията си усмивката на Чешърския котарак^[1].

— Заплашва ли те?

Тя се изкикоти. Обърнах се към Тим и го попитах дали той се е обаждал преди малко.

— Разбира се. Не исках и този път да ми се измъкнете.

— Добър ход, Тим.

— Свърши работа.

— Имаш късмет, че не те застрелях. — Замълчах, за да му дам време да осмисли казаното, да се почуди дали наистина имам оръжие и дали няма да го гръмна, ако пак ни се натресе.

— Заповядай — каза той, като вдигна от пода пакет с опаковка на Федерал Експрес и ми го подаде. Показах му с жест бинтованата си ръка. — О, извинявай, забравих. — Разкъса плика и измъкна от него лист кремава хартия. Най-отгоре беше изписано „Кабинет на Директора“. Хвърлих поглед на краткия текст. Началството ме поздравяваше за смелостта, куража и съобразителността; дрън-дрън. Погледнах Брук и едва сега забелязах, че тя държеше подобен кремав лист в ръце.

— Поздравления — каза Тим. — В края на седмицата в Атланта се организира скромна церемония в чест на вас двамата. Няма да бъде нещо специално, само лънч с директора, на който ще трябва да кажете по няколко думи.

— Страхотно. — Пред очите ми изникнаха две картинки. Първата: как седя на верандата с изглед към Тихия океан и мързеливо прелиствам някакво криминале. Втората: как усмихнат стискам ръце в Атланта и разменям любезности с гигантите на общественото здравеопазване, похапвайки държавния вариант на coq au vin^[2].

— Окей — рекох, — ще бъда там. Не мога да говоря от името на д-р Майкълс, но поне аз ще присъствам.

— Наистина ли? — попита Тим.

— Естествено. Само ми се обади, за да ми кажеш кога ще бъде. — Оставих листа на холната масичка. — Ще си държа мобилния телефон включен. Не вярвам да няма покритие там, където отиваме, но ако случайно се окаже така, ще ти се обадя по стационарния телефон.

— Окей, окей. — Тим кимна няколко пъти и ме потупа по рамото.

— За бога! — извиках.

— О, извинявай, Нат. Забравих. Съжалявам — каза. — Добре, д-р Маккормик, изглежда си започнал да усвояваш някои неща за политиката. Браво на теб.

— Учил съм се от най-добрите. — Не мога да се закълна, но вярвам, че Тим прие това като комплимент.

— Много добре — каза. — Това е всичко, което искам от теб. А ти, Брук, помисли за предложението.

Погледнах я изненадано.

— Канят ме да се върна в ЦКПЗ — каза тя.

Тим кимна с покровителствен, бащински жест.

Прииска ми се да повърна. Казах на Брук:

— Точно когато повярваш, че си им се измъкнала, се появяват и те дърпат обратно.

Тим се разсмя.

— „Семейство Сопрано“^[3] — каза. — Обожавам това предаване.

Да, него и… Е, нямах намерение да му давам урок по попкултура.

— Окей, ще се видим в Атланта. — Отвори вратата. Помислих, че най-после ще ни отърве от присъствието си, но нямахме този късмет. — Ще ти се обадя днес по-късно или утре, за да ти съобщя подробности за церемонията. Освен това, ще трябва да обсъдим и някои допълнителни въпроси, свързани с Тоубъл и Чен и тяхната работа с вируса. Вземи си компютъра…

— Компютъра ми го откраднаха, Тим. Когато разбиха колата.

— Сигурен съм, че Брук няма да има нищо против да ползваш нейния компютър. След обяд ще ти пратя няколко файла и бих искал да ги прегледаш до утре.

— Дадено — казах.

— Сега да ви оставям. Приятно прекарване и на двамата.

Благодарихме му. Тим почти затвори вратата, но пак се спря. Няма отърване от този човек!

— И пак да кажа, добра работа свършихте. Наистина много добра. Трябва да ви се извиня за… ами че донякъде възпрепятствах действията ви, но то беше само…

Махнах с ръка.

— Да не ти пука. Направи това, което беше длъжен да направиш.

Видимо доволен, той кимна и рече:

— Въпреки всичко, успяхте. Много добра работа. И сега стремглаво хвърчите нагоре.

— Да бе, направо усещам вятъра как развява косите ми.

— Чудесно. Е, приятна почивка.

Бай-бай, Тим.