Джошуа Спеноугъл
Изолатор (55)

Глава 54

След като съобщих лошите вести на Дари Тоубъл — корпоративен адвокат, живеещ в Чикаго, пълен задник — заковах парче картон на мястото на стъклото, което бях счупил. Обиколих още веднъж къщата, да видя за сетен път дали не съм пропуснал нещо и за да върна всичко, което бях размествал, на мястото му. Брук си бе тръгнала преди малко. Разбрахме се да се срещнем в апартамента й за кратка дрямка и душ.

На излизане забелязах на закачалката, вдясно от вратата, купчина карти с идентификацията на покойната ми наставничка. Най-отгоре лежеше дебела пластмасова карта от Трансгеника. Снимката на д-р Тоубъл, сканирана и обработена от компютър, украсяваше долния десен ъгъл. Под нея намерих картата й от болницата, също със снимка. Под тях имаше още много други, повечето от които бяха с изтекъл срок на валидност. Мушнах в джоба си двете карти — от Трансгеника и от болницата — и напуснах къщата.

Лари Тоубъл. Беше, разбира се, шокиран. Но беше и много неприятно изненадан от моята поява. Недоумяваше кой съм, защо точно аз съм намерил майка му, чудеше се какво възнамерявам да правя с проклетите кучета. Казах му, че съм неин бивш студент и приятел, че съм имал среща с майка му и затова се е получило така, че аз съм я намерил мъртва. Колкото до кучетата, те в момента бяха en route a chez^[1] Брук, уплашени до полуда в багажника на колата ми. Усещах миризмата на урина, за която можех уверено да кажа, че не е моя.

Слава богу, Лари пое ангажимента да съобщи новината за смъртта на майка им на брат си Дон. Нямах абсолютно никакво желание да разговарям с още една раздразнителна и груба издънка на фамилията Тоубъл.

Когато най-после пристигнах у Брук, тя се бе поровила в мрежата и бе открила адреса на клон №12 на Банка Марина в Калифорния. Оказа се наблизо, в едно градче на име Редууд Сити. Работното й време започваше от десет часа сутринта, което ни даваше възможност да подремнем няколко часа. Оставих клетката с кучетата на пода в дневната стая и попитах:

— Къде е котаракът?

— На обичайното си място, когато е изплашен от нещо. — Тя посочи покрива на хладилника. — Можеш да ги пуснеш от клетката.

Направих го. По-малкият от двата дакела колебливо показа носа си навън и направи няколко неуверени крачки. Другият го последва. Котаракът ги наблюдаваше от висините на хладилника и ако погледът можеше да убива, щяхме да сме изправени пред две купчинки тлееща пепел в средата на стаята.

— Това по лапите им вода ли е? — попита Брук, когато видя влажните следи, оставени от двете животинки, които обикаляха и душеха всичко из стаята. По дяволите.

— Ами, може би — казах неутрално.

Тя се наведе, потопи пръст в течността и го доближи до носа си. Опитах се да я предупредя:

— Брук…

— Урина е. — Тя погледна двете кафяви създания, които обикаляха апартамента й. — Дяволите да ви вземат, момчета. — После отиде в кухнята и донесе оттам бутилка с препарат и хартиени салфетки. — Аз ще почистя пода — каза, докато ми подаваше пачка салфетки. — А ти се заеми с клетката.

Почистването на кучешка клетка от урина не е идеалът ми за приятно прекарване на времето след безсънна нощ, но нямаше как да се измъкна. Почистих клетката, след което взех душ. След това, слава на Бога, заспах.