Джошуа Спеноугъл
Изолатор (60)

Глава 59

Не се впуснах в обяснения относно касетата. Казах й само, че съм я получил от д-р Тоубъл преди смъртта й. Всъщност, казах нещо по-близо до истината:

— Д-р Тоубъл ми се обади и ми каза откъде да взема това. Остави ми съобщение около девет часа. Три часа по-късно я намерих мъртва.

Пуснах лентата да се върти и на екрана изплува стая номер три.

— Познаваш ли тази стая? — попитах.

Ейлийн ме погледна, после отново се взря в екрана. Размърда устни и накрая каза:

— Не, не я познавам.

— Коя е жената?

— Не знам.

— Какво значи това „не знам“?

— Колко възможни значения на „не знам“ има, Натаниъл? Просто не знам.

Поклатих глава. Каквото и да значеше това, усетих, че в мен са останали много малко нежност и чувства към д-р Чен. Припишете го на това, че съм задник или пък съм самотният герой, за който ме мислеше Брук Майкълс. Всъщност, припишете го на факта, че само преди малко бях готов да прегърна жената-паяк, която ми бе причинила толкова мъки. Струваше ми се, че за малко съм се разминал с фатална автомобилна катастрофа.

Имаше и още нещо: реакцията на Ейлийн на всичко това ме притесняваше.

— Виж дали можеш да познаеш този човек. Д-р Тоубъл вероятно го е познавала. Предполагам, че ти също го познаваш.

Сцената с измиването премина по екрана, след нея — мастурбацията и накрая — изнасилването. Изражението на лицето на Ейлийн се колебаеше от смесица между отвращение и погнуса до нещо, подобно на ужас. Спрях образа на сцената, в която мъжът напускаше стаята. Очите й останаха приковани в екрана.

— Ейлийн?

Главата й подскочи към мен. Ръката й се повдигна към устата, но спря насред път и увисна. Трепереше.

— Аз… това е ужасно.

— Познаваш ли този човек, Ейлийн?

За миг тя се вгледа в мен, като че ли не бях там. После отново погледна екрана.

— Не. Не мога да видя лицето му. Защо мислиш, че трябва да го познавам?

— Знаеш ли нещо, свързано с този инцидент?

Тя поклати глава.

Ти, проклета лъжкиньо, казах си.

— А знаеш ли къде е тази стая?

Не ми отговори.

— Знаеш ли къде е тази стая? — попитах по-остро.

— Натаниъл, моля те…

— За какво ме молиш? Стаята е в тази болница, Ейлийн. Тази касета е на Хариет Тоубъл, а ти си водещият изследовател в нейната лаборатория. Къде се намира тази стая?

— Не мога… много съм разстроена… Нат, моля те. Моля те, Нат. Разстроена съм от смъртта на Хариет, а ти ми показваш… показваш ми това. Какво очакваш да кажа?

— Очаквам да кажеш каквото знаеш, каквото ти е казала д-р Тоубъл. Защо е запазила тази лента? — Ейлийн не каза нищо. — Защо искаше аз да я видя? Защо поиска да ми я даде веднага, след като й разказах за епидемията, избухнала в Балтимор?

Тя ме погледна с хлъзгав поглед и завъртя главата си настрана.

— Престани, Натаниъл.

— Дали Хариет Тоубъл бе убита, защото е притежавала този запис?

Нищо.

— Дали убиха Хариет Тоубъл, защото искаше да ми каже нещо?

След този въпрос Ейлийн Чен — бездушната Ейлийн Чен — скри лице в ръцете си и започна да плаче. А пък аз, бездушният Натаниъл Маккормик, пристъпих към нея.

— Ейлийн — казах, — помогни ми да разбера какво става тук.

Нищо.

Отново ме обхвана желанието да я прилаская. Пред мен не беше жената-паяк, а едно страдащо, уплашено момиченце. Първичната, непреодолима привързаност, която години наред бях чувствал към нея и която години наред безуспешно се бях мъчил да изтръгна от себе си, ме изпълни. Преди да успея да се овладея се пресегнах и докоснах рамото й. Малък, но напълно достатъчен жест. Тя се хвърли на гърдите ми и се разрида с пълен глас. Ръцете ми се сключиха около раменете й. Сълзите й потекоха по ризата ми. Бяха топли и влажни, точно както си бях представял.

И така, опасните фантазии се превърнаха в реалност. Стоях там, прегърнал жената, която бях обичал, успокоявах я, шепнех в ушите й и съзнавах, че бях прекрачил границата. Не можех да си представя какво ме чака от другата страна.

Видеокасетофонът прещрака и образът на изнасилвача, на коматозната жена и на стая номер три отстъпиха място на черния екран.

 

 

Пет минути? Или десет? Нямах представа колко време бях прекарал в грозната конферентна зала, прегърнал някогашната си любов. Не аз, а тя беше тази, която накрая направи малкия жест, означаващ край на прегръдките ни. Ако не го бе сторила, ако трябваше аз да поема инициативата, можехме да останем в тази поза седмици наред, двамата, чезнещи в нищото. Отдръпнах се.

— Добре ли си? — попитах.

— Да — каза тя. Избърса очите си и измъчено ми се усмихна. — Съжалявам.

— Не…

— Ти как си?

— Наред съм. — Огледах стаята. — Има ли някакви салфетки тук?

Тя ми посочи ролка хартиени кърпи. Откъснах няколко парчета и й подадох едно. Издухах носа си в твърдата материя. Тя последва примера ми, смачка кърпата и взе още една. Започна да почиства влажните петна, оставени от сълзите й по гърдите ми. Нежните й движения напълно ме размазаха.

— Съжалявам за ризата ти.

— Имам други.

Приключи с грижите за външността ми и двамата се изправихме загледани един в друг. Мигът на близост бе отлетял и не знаех какво да правя. Само кимнах и казах тромаво:

— Ами, аз ще вървя.

— Добре.

Кимнах отново, пресякох стаята, за да извадя касетата от видеото. Един последен поглед към Ейлийн Чен и си тръгнах.

 

 

Изправен бях пред сериозната опасност да се отдам на носталгия и на мисли от рода на „а какво би станало ако“, които никак нямаше да ми бъдат от полза. Съзнавах го много добре и въпреки това стоях пред заседателната зала, очакващ появата на Ейлийн. Предполагам, че исках да я видя поне още веднъж уязвима.

Но тя не се появи. След няколко минути успях да се отърся от обсесията и да си припомня, че имам да върша по-важни неща. Шест човека бяха умрели. Напуснах Хейлмановата сграда, а стъпките ми отекваха в ритъма на две слова — слабак, глупак.

Навън, под храста бучиниш, открих стар, изхвърлен стол. Изправих го, отърсих го от прахта и се паркирах в рядката сянка. Опитах се да се съсредоточа върху нещата, които нямаха нищо общо със заплетените отношения между Ейлийн и Натаниъл.

Изнасилването, Хариет Тоубъл и предполагаемото неведение от страна на Ейлийн за връзката между двете събития. Аз самият не знаех много, това поне беше ясно. Това, което знаех, беше, че събитията се развиваха с бясна скорост. Вратите се затваряха и вагоните потегляха. Не ми оставаше много време.

— По дяволите — казах. Имах нужда от информация, информация, която не бях успял да получа, защото бях побягнал далеч от Ейлийн, като дете, уплашено от големия страшен батко. Погледнах към Хейлмановата сграда, станах и се отправих обратно в бърлогата на лъва.

Пак изкачих стълбите и се оказах пред същата заседателна зала, надяващ се донякъде да намеря вътре Ейлийн, изправена пред бялата дъска, драскаща сърчица, прободени със стрелите на Амура и изпълнени с „НМ + ЕЧ“, изписани с грижлив момичешки почерк. Естествено, не я заварих да рисува нищо подобно. Беше си отишла и аз се упътих към лабораторията.

Там заварих Йоник — брадат и енергичен индивид от семитски тип — да върти в ръцете си малка стъкленица, субстанцията на дъното на която бе изпъстрена с точиците на стотици малки ямки.

— Тук ли е д-р Чен? — попитах.

— Не съм я виждал — отговори той, като вдигна само за миг поглед от стъкленицата.

— Това ELISA ли е? — попитах, след като наблюдавах известно време какво прави.

Той кимна.

— Виж ти — промърморих. Изпълняването на ELISA бе досадна работа. — За какво проверявате?

— Имунна реакция на левкоцити.

ELISA е тест, чрез който се проверява наличието на протеини в пробата, която изследвате. Ако, например, се разболеете, тялото ви ще произведе специализирани протеини — цитокини — които имат важно значение за преодоляване на възпалителния процес. Именно те щяха да бъдат разпознати чрез теста ELISA.

— Това по проекта на Трансгеника ли е?

Йоник ме погледна подозрително, но само кимна с глава.

— И какво още правите?

— Аз се занимавам предимно с проекта Трансгеника, по-специално с ХИВ-имунитета.

— Разбирам — казах. — А откъде идват пробите на Трансгеника?

— Всъщност, вие кой сте? — Йоник спря работата си.

Явно щеше да се прави на трън в задника. Извадих служебното си удостоверение и му го показах. Представих се и му напомних, че сме се срещали предния ден.

— О, да, спомних си. Трябваше да се срещнете с д-р Тоубъл.

— Д-р Тоубъл почина миналата нощ. — Лицето му замръзна, устата остана полуотворена. Явно не ми повярва. Постепенно всички в лабораторията прекъснаха заниманията си и в нея се възцари осезаема тишина. — Съжалявам, че трябва да го научите по този начин — казах. — Тя почина снощи от сърдечен удар. Надявам се д-р Чен да ви съобщи подробностите. Аз, от своя страна, трябва да ви задам няколко въпроса за дейността на лабораторията. На първо място, интересува ме откъде са идвали пробите, които изследвате в рамките на проекта Трансгеника?

— Обърнете се към д-р Чен за такива подробности — отговори с напрежение в гласа Йоник и се обърна отново към ямките на ELISA. — Подписали сме споразумение за неразгласяване на служебна информация.

Този тип определено ме ядосваше. Вече бях готов сериозно да се заям с него, когато чух зад себе си добре познат глас да произнася името ми.

— Д-р Маккормик? — Обърнах се към Ейлийн. — Нека поговорим навън — каза тя и, без да чака реакцията ми, се обърна и излезе от лабораторията.

Последвах я в коридора до малък кабинет на няколко крачки от лабораторията. Ейлийн отвори врата му, но не влезе вътре.

— Трябва да си вървиш. — Гласът й беше хладен и официален. Изглежда д-р Чен умееше много по-добре от мен да разграничава нещата. Сякаш прегръдката ни отпреди четвърт час никога не се беше случвала.

— Къде се намира стаята от записа, Ейлийн?

— Д-р Маккормик…

— Охо, вече станах доктор, така ли?

— Натаниъл. Налага се да се погрижим за някои по-важни неща. Ще ти се обадя по-късно.

— Разкажи ми над какво работеше д-р Тоубъл. Задачите на Трансгеника, работата с ХИВ.

— Моля те, върви си.

— Трябва да узная всичко за работата й, Ейлийн. Трябва да разбера какво става тук. Какви тъканни проби на Трансгеника изследвате? Д-р Тоубъл каза, че пристъпвате към експерименти над хора, затова предполагам, че пробите са от човешка плът. Къде са тези хора? Тук, в тази болница ли?

Лицето й остана каменно.

— Бих могъл да се обадя в Агенцията по храните и лекарствата и да получа достъп до всичките ви архиви. — Това беше блъф. Можех да разчитам на съдействие от страна на АХЛ за достъп до документацията на д-р Тоубъл, но това щеше да отнеме дни, ако не и седмици. Освен това, трябваше да успея да се аргументирам убедително пред тях, че информацията наистина ми е необходима. А убедителността не беше измежду най-силните ми страни…

Изчаках малко, с надеждата че д-р Чен ще се огъне под натиска ми. Не се получи. Тогава поклатих глава и рекох:

— Добре, Ейлийн, благодаря ти за помощта.

Обърнах й гръб и закрачих към изхода. Преди да тръгна надолу по стъпалата се обърнах и я погледнах. Погледите ни се срещнаха; нейният не разкриваше нищо. Над Ейлийн и над цялата лаборатория се бе спуснала дебела, непроницаема завеса. Бе зловещо и впечатляващо. И ако искам да бъда искрен докрай, беше мъчително.

— Не знам на какви господари служиш, Ейлийн, но в случая постъпваш неправилно. И много добре знаеш това.

Но ако можех да си направя заключение от безизразния й поглед, на Ейлийн Чен въобще не й пукаше от това.