Джошуа Спеноугъл
Изолатор (78)

Глава 77

Вторачена в стената, на която бе окачен планинският й велосипед, Брук цялата трепереше. Очите й бяха изскочили от уплаха, разтворените й устни трепереха. Втурнах се в стаята и погледнах това, което я бе ужасило. Усетих как стомахът ми се вледенява.

От всяка кука, на която бе окачен велосипедът, висеше жица, дълга около два фута. Краищата на жиците бяха омотани около вратовете на двата дакела, които гротескно наподобяваха тежести на махало. Животинчетата бяха с разпорени кореми и вътрешностите им висяха навън. Червата им се спускаха цял фут под телата. Полиците и подът бяха покрити с кръв.

Сграбчих я за лакътя и я измъкнах обратно в коридора. Дишаше учестено и постепенно преодоляваше спазмите в гърлото си. Вратите на съседните апартаменти започнаха да се отварят и от тях да надничат любопитни погледи.

— Няма нищо — казах. — Просто котаракът е заловил две мишлета. — Изобразих най-добрата усмивка, на която бях способен.

Съседите се поколебаха, след което един по един затвориха вратите си. Облегнах Брук на стената.

— Стой тука, Брук. Няма да мърдаш, нали? — Тя не отговори, но остана неподвижна. Оставих я да стои така и влязох в апартамента.

— Сега ще се обадя на полицията — казах отвътре. Лъжех. Заслушах се, но не чух нищо откъм коридора. Бързо влязох в спалнята й. Отворих вратите на гардероба, после проверих банята. Нямаше нищо. Върнах се обратно в дневната и проверих малката тоалетна до нейната гостна-кабинет. И там не намерих нищо тревожно. Отворих вратата на гостната и влязох вътре. Плъзгащата врата на гардероба бе леко отместена и аз я отворих докрай.

— Господи! — извиках, а котаракът изскочи от гардероба и се метна на шкафа, настръхнал и готов за нов скок. Поех въздух, за да се успокоя малко и погледнах вътрешността на гардероба; беше празен, с изключение на колекцията от дрехи и кутии. Върнах се обратно в коридора при Брук.

— Вземи си нещата — казах й. Тя ме погледна, все още разтреперана, без да разбира какво й говоря. — Вземи си малко дрехи. Махаме се оттук.

Кимна бързо с глава. Влязохме в апартамента.

— Не бива да гледаш това повече — казах.

Тя кимна отново и се скри в спалнята си, запазвайки дистанция между себе си и изкормените кучета. Аз самият не можех да откъсна поглед от кървавата сцена пред себе си. Чувствах се зле, но не чак толкова, колкото очаквах. Помислих си мрачно, че е възможно постепенно да привиквам към жестокостите.

— Трябва да почистим тук — каза Брук след няколко минути, когато се появи отново в хола, мъкнеща голям сак с дрехи.

— Не е нужно — възразих аз.

— А Бъди?

— Котаракът ти е наред. — Във физически смисъл, имах предвид; в момента не бяхме в състояние да сторим каквото и да било за психическите му проблеми. Тръгнах към вратата, но Брук не ме последва. — Той е в гостната. — Не се помръдна. — Ще му оставя повечко храна, става ли? — Този път я побутнах леко към изхода. Отидох в кухнята и напълних с храна купичката на котарака. Ръцете ми бяха нестабилни и разсипах малко по пода. Разлях водата, докато пълнех другата купичка.