Джошуа Спеноугъл
Изолатор (69)

Глава 68

Мразя погребенията, особено онези, на които срещам куп хора, свързани с тъмните кътчета на миналото ми.

Не бях се замислил, че ми предстои да лавирам в едно социално минно поле, докато не влязох в параклиса, съпроводен от Брук. На първо място, защото добрият стар Джеф, бившият годеник, беше зарязал предишния си облик нейде далече на изток и бях принуден да се появя облечен в нещо, което би могло да се нарече „Нат Маккормик в собствен сос“: панталони цвят каки, син блейзър и синя риза без връзка. Мога да ви уверя, че обитателите на Северна Калифорния са наблюдателни, така че долових подозрителните погледи на доста представители на старата гвардия. Можех само да предполагам, че те се дължат на облеклото ми, а не на гаргантюанската^[1] ми репутация на представител на ЦКПЗ.

Видях стария декан на медицинския факултет, чиито очи шареха из тълпата. Почудих се дали все още заема поста си и дали с този дебнещ поглед в момента прави проверка на присъстващите. Само безумец или щатен преподавател би си позволил да игнорира погребението на такава икона на факултета.

Слава богу, деканът не ме позна, така че си позволих да го позяпам за малко, пробуждайки в съзнанието си неприятния спомен за каменното му лице, с което ми съобщаваше, че вече не съм желан зад стените на медицинския факултет. Извиках във въображението си една по-привлекателна картина: ръцете ми, стегнати около врата му, изпъкналите му очи и посиняващото му арогантно лице…

— Натаниъл? — Някой ме потупа по рамото.

Обърнах се и видях нечие теме, покрито с вълнисти черни и сиви къдрици. Беше Майлоу Шах, бившият ми преподавател по патология.

— Толкова неприятно, тази смърт — каза той и поклати енергично глава, като че ли за да отърси от себе си лошите слова. — Как си, синко?

— Добре, доколкото е възможно при тези обстоятелства.

— За погребението ли си дошъл?

— Да — излъгах аз.

Виждах как в него напира големият въпрос. Студент по медицина, забъркан в няколко скандала, оставя силен спомен в паметта на хората. И те са любопитни да научат продължението на историята.

— С какво се занимаваш сега?

Казах му и, за негова чест, той беше видимо облекчен. Като че ли беше очаквал да му кажа, че се занимавам с режисиране на порнографски филми.

— Много добре — каза. — Много се радвам за теб.

Брук тактично се намеси в притеснителната ситуация и се представи. Д-р Шах закима с усмивка, правейки си неверни заключения за любовния ми живот. Това беше добре. Да водиш под ръка привлекателна жена е много убедително доказателство, че си се издигнал много над нивото на загубеняка, който някога си бил. В някои случаи е по-добре от членство в колежа.

Д-р Шах стисна ръцете ни и тръгна да пресрещне някакъв загорял, официално изглеждащ мъж. Стори ми се, че старият коцкар ми намигна на тръгване.

— Сигурно ти е много трудно — каза Брук, докато промушваше пръсти през моите. — Имам предвид не само погребението, но и всички тези хора от миналото ти… Виждам, че те харесват, че се интересуват от теб.

Благодаря ти, Брук. Те по-скоро проклинат късмета ми и очакват недостатъците ми, които някога ме принудиха да напусна Калифорния да изригнат отново и да ме унищожат.

Параклисът се намираше в самия център на кампуса и приличаше на корона, поставена на главата на централното каре на университета. С червените си керемиди и леките арки от светъл пясъчник предизвикваше асоциации не със Силиконовата долина, а по скоро с Кордоба. Предположих, че тази атмосфера не е случайна, а е търсено внушение за мултикултурния характер на университета. Молитвените домове на Южна Испания, този врящ казан на религиозни борби и завоевания, са били последователно обитавани от християни, мюсюлмани и евреи. Университетът се стараеше да поддържа едновременно и трите вероизповедания, заедно с будизма, хиндуизма, зороастризма и куп други. Вътрешността на храма бе имитация на гръцко православие, с къси нефове и високи аспиди. Чудех се какво ли би казала Хариет Тоубъл, която никога не бях чувал да говори за религия, по повод тежката иконография. Но както казват, погребенията са за живите, не за мъртвите. А Лари Тоубъл бе решил, че университетският параклис е особено подходящо място за вечния сън на майка му, макар че, както подозирах, беше имал сериозни спорове с равина по този повод.

Видях Ейлийн Чен, бледа и с подпухнали очи, изправена от другата страна на главния кораб^[2]. Беше увиснала на ръката на висок бял мъж, няколко години по-възрастен от мен. Опитах се да уловя погледа й и пулсът ми се ускори. Напразно. Тя изглеждаше напълно съкрушена и отнесена и въобще не вдигна поглед към мен.

— Какво има? — попита Брук.

— Нищо.

Тя проследи посоката, в която се бях взрял.

— Това ли е…?

— Това е нищо, Брук.

Реших никога вече да не проявявам нежността си към Ейлийн.

Церемонията беше кратка. Равинът произнесе добре отработено слово. След него говори Лари Тоубъл, изненадващо красноречив и прочувствен, с достатъчен да увлече аудиторията ораторски плам и достатъчно гняв и тъга, за да докара мнозина от нас до сълзи. Погледнах към Брук, изправена стоически до мен. Ейлийн бе заровила лице в дланите си. Нейният спътник леко галеше рамото й с жест на собственик.

Не се разридах. Вече го бях сторил.