Джошуа Спеноугъл
Изолатор (4)

Глава 3

Двамата с Верлах останахме сами в коридора.

— Мисля, че тя ме харесва, Хърб.

Не ми отговори. Дори и в най-добрите ни мигове заедно, невинаги знаеше как да се държи с мен.

— Виждам, че схващаш — продължих. — Мисля, че ме харесва по онзи начин. Избива я на чиста проба леденостудена омраза.

— Ами, нещата тук са малко напрегнати напоследък.

— Амии? Не може да бъде.

— Не знам за Гари Хамил — продължи Верлах, поглеждайки ме през лицевата маска на респиратора. — Но познавам Джин Мадисън от години. Тя е добър лекар, изключително добър специалист по заразни болести, отличен епидемиолог…

— Но още не може да превъзмогне разочарованието си, че програмата й за наблюдение беше отхвърлена от отдела за обществено здравеопазване. И се дразни от факта, че ме повикаха тук да свърша тази работа.

— Това би могло да е вярно.

— То е вярно. А този, новият тип, Гари Хамил, си позволява да ми каже да съм бил пораснел! Исусе! Та аз съм един емоционален Метусалем^[1] в сравнение с нея!

— Добре, добре! Може и да си прав, но защо не се опиташ да се поставиш на нейно място? Тя работи тук, в тази болница, повече от двадесет години. Преживяла е сума ти покушения срещу репутацията й, финансите, медицинския персонал. Но е оцеляла. И сега е в състояние на перманентен стрес, подобно на повечето хора тук, които виждат как всички наоколо ги дебнат и чакат само да направят една грешна стъпка.

— Но да се третира тази ситуация, като че ли става въпрос просто за някаква хремичка, е именно грешна стъпка. Не съм ли прав? Диференциалната диагноза не показва ли хеморагична треска^[2]?

— Не знаем.

— Хайде бе! Имаме пурпурни обриви и кръвоизливи. От какво са причинени? Още не съм видял тези жени, но мисля, че…

— Все още не знаем.

— Но можем поне да предположим. И какво правим за тях? — махнах с ръка към затворената врата. — Пълни глупости.

— Недей да се престараваш.

— Аз се престаравам, може би, но те трябва поне да се постараят. Това е лудост, Хърб. Трябваше поне да затворят цялото крило. И би трябвало да ми целуват задника — и твоя задник, молейки за помощ. Как мислиш, кога за последен път са видели тук треска ласса?

— Не мисля…

— Ами мачупо? Или джунин? Или пък Рифт Вели?

— Спокойно, Нат. Разбирам какво имаш предвид.

— Познавам поне половин дузина лекари, които са се сблъскали с тези вируси през последната година. — Постепенно възвърнах контрола над нервите си. — Трябваше поне да затворят етажа. Дори и с този изолатор, не мога да повярвам, че държат пациенти тук. Че още не са осъзнали какво става. Трябвало е ти да затвориш етажа, щом те не са го направили.

— Изминали са само пет часа, откакто решихме, че случаите може би имат връзка. С оглед на обстоятелствата, мисля, че екипът на болницата си върши работата напълно адекватно.

— Адекватно? Мислиш ли, че това е достатъчно?

— Ти какво, учиш ме как да си върша работата ли, д-р Маккормик? — Верлах впери поглед в мен и го задържа, докато не отместих очи. — Това не е случай от учебник. И не всичко става точно така и точно толкова бързо, колкото би ми се искало. — Дори и през закрилата лицето му маска можех да видя колко е уморен. Уморен и притеснен. — Но имаш право. Опасенията и упреците ти са основателни. — Въздъхна. — От седем години се занимавам с обществено здравеопазване и съм участвал в овладяването на повече от сто огнища. Имах дори един случай на уволнен сервитьор, който бе заразил умишлено със салмонела салатния бар в ресторанта, откъдето го бяха изхвърлили. Но с такова нещо се сблъсквам за пръв път. Ще се опитам да убедя Джин, че трябва да направи всички официални действия и да потърси помощ, макар че мога със сигурност да предположа, че тя няма да се обърне към теб.

— Хайде бе! Да не би от мен да се очаква да се появя с букет цветя и кутия шоколадови бонбони, вързани с панделка?

— Нат…

— Виж какво, Хърб, не ми пука дали ще ме помоли, или не. Пука ми дали тези три момичета ще оживеят. Пука ми никой друг да не прихване същата гадост.

— Разбирам те. Но се опитай да се успокоиш малко. — Той помълча известно време и продължи: — Погледни от хубавата страна на нещата — ако ще се разболяваш, Балтимор е най-подходящото място в света. — Това е една широко разпространена легенда и всички в града, а и не само в него, вярват в нея. Чудя се, какво ли биха казали по въпроса жителите на Бостън. — Нейсе — продължи Верлах, — отивам да им предложа да затворят М-2.

— Да им предложиш?

— Опитай се да усетиш нюансите, д-р Маккормик. М-2 ще бъде затворено.

Верлах излезе във вестибюла и аз останах сам, опитвайки се да проумея какво точно се случва. Без да се хваля мога да кажа, че съм интелигентно копеле. Разбирам начина, по който функционира човешкото тяло, мога да обясня в детайли как го атакуват микробите, дори започвам да схващам начините, по които една зараза се разпространява сред населението. Но не мога да разбера хората, мотивите, които ги движат и скритите им цели. Днешните събития и тези от следващите дни щяха да ми покажат пределно ясно колко сериозен е този мой недостатък.

Излязох във вестибюла, където Верлах се освобождаваше от защитните си одежди.

— Ако ще разследваме този случай — казах, — мисля, че трябва да започнем с преглед на болните жени. Да говорим с тях. Все още не съм ги видял.

— Сложи си го в списъка на спешните задачи, но не забравяй, че имаш презентация, насрочена за след десет минути.

Не исках да докосвам външната дръжка на вратата с ръкавиците, с които бях вътре в карантинната зона, затова ги смъкнах от ръцете си и си сложих нов чифт.

— Какво правиш? — попита Верлах.

— Отивам да погледна пациентките. Да разбера, какво, по дяволите, ще презентирам.

— Но, д-р Маккормик, съвещанието…

— Ще почака малко. — Обърнах се и отворих вратата. — Кажи им, че ще дойда, когато успея.