Джошуа Спеноугъл
Изолатор (49)

Глава 48

Подготвих пробите от тъканите на Гладис Томас, които трябваше да заминат за лабораториите на ЦКПЗ, опаковах ги в биологични контейнери, надписах пликовете и формулярите на ФедЕкс и напуснах офиса на съдебния лекар. Навън се обадих на детектив Уокър и я попитах как върви разследването за покойната.

— Напредваме — беше нейният отговор.

— Можете ли да ми кажете нещо по-конкретно?

— Д-р Маккормик, полицейското управление на Сан Хосе си върши работата.

— Нищо повече ли не сте в състояние да ми кажете? — попитах я, може би малко по-рязко от допустимото.

Реакцията й бе незабавна.

— И аз бих искала да ви задам един въпрос, докторе. Каква, по-точно, е вашата компетентност в този случай?

Точно там беше проблемът. Намирах се тук по покана на Здравния департамент на Калифорния и Санта Клара. Полицейското управление на Сан Хосе не ме бе канило и не можех да се бъркам в работата им, освен ако не успеех да докажа наличие на съществен проблем от компетенцията на общественото здравеопазване. Налагаше се да бъда по-внимателен.

— Както вече ви казах, Гладис Томас е свързана с човек, замесен в избухналата в Балтимор епидемия. — Усещах колко са слаби аргументите ми. — Нейното убийство…

— Убийство? Я виж ти! Не ви ли се вижда малко неуместно — ние сме полицията, хората, които се занимават ежедневно с подобни истории и всичко, което сме констатирали досега не ни дава основание да определим това като подозрителен смъртен случай. Защо сте толкова сигурен, че е убийство?

— Опитвам се да разследвам нещата, детектив. — Засега не виждах смисъл да намеся името на Луис Гонзалес.

— Ние ще се погрижим за разследванията, докторе. Имам телефонния ви номер. Ще ви се обадя веднага, щом стигнем до нещо, имащо отношение към вашето разследване.

— Утре заминавам за Атланта.

— Ще ни липсвате в Сан Хосе.

— Мога ли да ви помоля да ми се обадите, когато разберете нещо по-конкретно? Всичко, което според вас може да има някакво отношение…

— Имам телефоните ви — повтори тя и затвори.

Почудих се дали двусмислеността на репликата е била съзнателна.

 

 

Пристигнах в „Санта Ана“ по обяд. Терасата пред къщата бе обляна от аромата на приготвяната храна, носещ се от отворените прозорци. Натиснах звънеца.

Вратата ми отвори жена, която не беше Розалинда Лопес. Представих се делово и й обясних, че се налага да говоря с всички обитатели на дома.

— Полицията вече разпита всички — информира ме служителката.

— Зная. Но аз не съм от полицията, аз съм лекар.

Показах й служебното си удостоверение и казах, че изпълнявам задача на федералното правителство, каквото и да значи това.

Изглежда думите ми я впечатлиха и тя ме въведе в трапезарията, където видях седем жени да обядват около голяма маса. Хранеха се мълчаливо, което не беше изненадващо с оглед на празното място до трапезата, напомнящо дупка от прясно изваден зъб. Пред пустия стол бяха сервирани прибори и чиния, вероятно в памет на покойната им приятелка. В помещението се носеха само звуците от допира на метал до порцелан.

— Бих искал да започна с вас, ако не възразявате — казах на служителката, която ме въведе в къщата.

Тя промърмори нещо за това, че трябва да даде пример и ме поведе към дневната. Влязохме вътре и тя затвори вратата след нас.

Започнах с формалностите. Името й бе Велма Тарп, родом от Стоктън, който бе напуснала след гимназията в търсене на работа. Работеше в дома от около осем месеца. След като записах тези данни, извадих снимката и й я показах.

— Познавате ли този човек?

— Не — отговори тя.

— Знаехте ли нещо за връзки на Гладис Томас с някакви мъже?

— Какви връзки?

— Всякакви — любовни, приятелски.

— Не. Нищо не зная.

Продължихме в същия дух през следващите петнадесет минути. Задавах въпроси като полицай: видяхте ли нещо необичайно миналата нощ? Имало ли е някакви странни телефонни обаждания? Но изглежда Велма Тарп бе завряла главата си дълбоко в пословичния пясък и когато й казах, че съм свършил, бързо се изправи на крака.

— А, още нещо — допълних. — Какви са смените ви тук?

— Обикновено са от осем до осем. Аз поемам нощните смени от неделя до четвъртък.

— Това ли са нормалните смени? По дванадесет часа?

— Да.

— И казвате, че не сте чули нищо необичайно миналата нощ?

— Не.

— Все още няма осем часът. Защо сте вече тук?

— Ами, цялата тази история и, от друга страна, напускането на Розалинда…

— Тя е напуснала?

— Да. Днес. Съвсем набързо и без обяснение ни изостави.

Отбелязах си го, благодарих й и я помолих да ми изпрати следващата жена.

През полузатворената плъзгаща се врата дочух Велма да обяснява нещо на жена на име Стейси. След малко същата се появи и седна на дивана срещу мен, цялата обляна в сълзи. Записах си името и възрастта й, след което се поинтересувах от колко време е в приюта. Не знаеше. Тогава й показах снимката на Дъглас.

— Познаваш ли този човек?

— Аха.

Бинго!

— Знаеш ли името му?

— Не. Но той беше гадже на Гладис.

— Идвал ли е тук?

— Понякога.

— А живял ли е тук?

— Не — произнесе натъртено тя. — Не ни позволяват.

— Колко често Гладис се срещаше с този човек?

— Понякога.

— Кога за последен път е идвал тук?

— Отдавна.

Карахме я по този начин още десетина минути, аз — в изобретяване на възможно най-елементарни формулировки на въпросите, а Стейси в измучаване на едносрични отговори. Приключих с нея и извиках следващото момиче. И по-следващото. Разговорите протичаха еднообразно, следвайки една и съща схема. Всички познаваха Кейси, някои по снимката, други знаеха името му. Ако не друго, Кейси се беше справил много добре със задачата да държи здраво юздите на гаджето си.

Когато стана осем часът, чух в съседната стая звука на включен телевизор. Някои от момичетата се качиха на горния етаж.

След около час стигнах до последната питомка на приюта. Както и трябваше да се очаква, тя се бе качила горе в спалнята си и на Велма й бяха необходими цели десет минути, докато ми я доведе. Накрая Мери Джейкъбсън настани обилните си телеса на дивана срещу мен, събра ръце в скута си и ме погледна със сините си очи. Оказа се, че тя е живяла в една стая с Гладис.

Зададох й въпросите, които вече бяха станали рутинни. Много скоро усетих, че отношенията между двете съквартирантки не са били идеални, затова попитах направо:

— Харесваше ли ти Гладис?

— Не — отговори тя, без да се поколебае.

Много добре! — помислих.

— И защо?

— Гладис през цялото време говореше по телефона. Бла, бла, бла. През цялото време. Тя… — Мери се поколеба и замлъкна.

— Какво тя? Мери?

Момичето се пребори с нерешителността и продължи:

— Гладис се опипваше. Тука, долу. — Тя посочи скута си. — Беше много противно.

— Докато разговаряше по телефона?

— Аха. Беше много гадно.

За момент се опитах да си представя двете момичета една срещу друга и да преценя дали жената срещу мен е имала силата и сръчността да убие съквартирантката си и да я окачи на въжето в гаража.

— Кейси оставаше ли да спи тук?

— В никакъв случай.

— Влизал ли е въобще някога в стаята на Гладис?

— В моята стая.

— Да, в твоята стая.

— Няма начин.

— Мислиш ли, че са правили секс?

— Дали е мушкал онази си работа в Гладис? — попита тя след минутка размишление.

— Да.

— Не.

— Сигурна ли си?

— Гладис щеше да ми каже, ако го беше правила.

— Защо да ти каже?

— Гладис ми казваше всичко.

— Откъде си сигурна, че всичко?

— Тя си мислеше, че я харесвам. Мислеше, че съм нейна приятелка.

Още едно доказателство колко лесно се заблуждават хората. Последният път, когато повярвах, че някой наистина ме харесва, беше преди година и въпросният някой бе Брук Майкълс, която само след няколко дни замина за Калифорния при годеника си. А аз дотогава въобще не бях разбрал, че има годеник. И двамата с Гладис бяхме измамени.

— Имаше ли нещо необичайно в поведението на Гладис през последните дни? Държеше ли се странно?

— Държеше се по-различно. Беше много тъжна.

— Говореше ли по телефона?

— Не.

— Чу ли я да излиза навън миналата нощ или сутринта?

— Онази жена вече ме попита за това.

— Онази жена? Детектив Уокър?

— Жената от полицията.

— Кажи и на мен. Чу ли Гладис да излиза от стаята миналата нощ или на сутринта?

— Не съм я чула.

— А чу ли нещо друго?

— Бях си сложила това. — Тя мушна ръка в джоба на халата си и извади две запушалки за уши. Ах ти, Мери, малка любопитке! Излиза, че безкрайните разговори по телефона нямаше да са те безпокоили, ако не си беше извадила запушалките от ушите. Вероятно беше подслушвала горещите разговори на съквартирантката си с Кейси и си е слагала запушалките само когато е искала да спи. А както каза, миналата нощ е искала да спи. Вярвах й.

Не се сещах какво още да попитам Мери Джейкъбсън, така че приключих разговора и излязох в коридора. Представих си я, излегнала се в леглото си, спяща дълбоко и щастливо, за пръв път от много време без запушалки за уши.

Велма редеше пасианси на компютъра в малкия офис. Попитах я кой печели. Тя се посмути от въпроса, но накрая си призна, че не може да надвие над машината.

— Бихте ли ми дали телефонния номер на Розалинда Лопес?

— Не мога да ви го дам.

— Защо?

— Защото нямаме право да даваме адресите и телефоните на служителите. Освен това, тя вече не е служител.

На стената, на корково табло за обяви, забелязах отпечатан списък с имената и номерата за контакт със служителите. Бях готов да заложа взетата под наем кола, паркирана пред приюта, че номерът на Розалинда все още фигурираше в този списък. Отидох до таблото, намерих номера, написан срещу фамилията „Лопес“ и си го записах.

Тръгнах си, следван от намръщения поглед на Велма.