Джошуа Спеноугъл
Изолатор (64)

Глава 63

Свински органи, изнасилване, необяснимо заболяване, появило се в Балтимор, Хариет Тоубъл, сериозно притеснена от това заболяване и починала само часове по-късно. Всички тези неща изглеждаха свързани и проследяването и изясняването на връзките помежду им си струваха труда и времето. Макар че „изглеждаха свързани“ е може би малко пресилено. По-точно бе да се каже, че има вероятност помежду им да съществува някаква взаимна обвързаност.

Седнал пред компютъра в библиотеката, влязох в ПубМед^[1] и пуснах търсене на ПЕРВ. Намериха се около сто и двадесет публикации. Въпреки впечатляващия акроним, авторите им не се интересуваха от педофилия или други сексуални извращения. Техните интереси бяха насочени към нещо, много по-близко на сърцето и кариерата ми — вирусите.

Съкращението ПЕРВ се отнася до Прасешкия Ендогенен Ретровирус, един микроорганизъм, намиращ се в клетките на прасетата в спящо състояние. Повечето прасета носят различни негови варианти, скътани нейде из техния геном, а поне за три от тези модификации е доказано, че могат да инфектират човешкия организъм. ПЕРВ — признавам си, много ми допада това име — са малките гоблини^[2] на свинската ксенотрансплантация. При вкарването на тъкани от свиня на човек чрез присаждане или трансплантация, съществува опасност тези вируси да преминат бариерата между видовете и да заразят приемника. Благодарение на хилядолетното съжителство, ПЕРВ обикновено са инертни у свинете. Може да се каже, че двата организъма са се научили на мирно съвместно съществуване, подобно на цитомегаловирусите, които присъстват у повече от половината човечество, без да причиняват някакви съществени проблеми. В крайна сметка, паразитите нямат интерес да убиват приемника си, защото ако го сторят, накрая самите те ще загинат, независимо дали са вируси, бактерии или червеи. Ако, обаче, вкараме ПЕРВ в друг организъм — в нашия случай, човешкия — рискуваме да подпалим сериозен биологичен пожар. Помислете си само за ХИВ. Според много изследователи на болестта, тя е причинена от вируси, които са се развили у маймуните, като са били относително инертни в техните организми. Но веднъж попаднал у хората, на девствена територия, която не е развила съпротивителни сили срещу него, вирусът ХИВ… Е, всеки знае продължението на историята.

Минах по диагонала няколко публикации, за да освежа познанията си по прасешките ретровируси. Открих елементи, които не съответстваха на предположенията ми: ретровирусите не причиняваха у хората такова кървене, каквото бяхме наблюдавали в Балтимор. Можех да предположа рак, можех да допусна дори някакъв подобен на СПИН синдром, но не и бруталната картина, която представляваха умиращите Бетъни Реджиналд и Дебора Филмор.

Разпечатах статията с информация за най-новите постижения в областта на диагностиката и си тръгнах.

Беше време за преценка, време да седна и да обмисля накъде да продължа. Имах нужда от спокойно място, далеч от библиотеката и медицинския колеж и от опасността от нова среща с миналото. Колата ми изглеждаше такова място. Във всяко разследване, дори и епидемиологично, какъвто е моят случай, има много седене и мислене. А не само онова, което ни показват екшън филмите.

Оказа се обаче, че ме очаква нещо доста по-вълнуващо от спокоен половин час насаме със себе си. Времето бе доста напреднало и редиците луксозни возила на преподавателите и студентските трошки бяха оредели. Отдалече взетата под наем кола изглеждаше съвсем добре, скрита между стара тойота и бляскаво ново порше. Но, когато наближих…

Кучи синове!

Нещо липсваше. По дяволите, не нещо. Всичко. Всичките ми неща, които бяха нахвърляни на задната седалка, ги нямаше. Пътната чанта с дрехите ми я нямаше. Нямаше я и чантата с видеокасетата от д-р Тоубъл и разпечатките на работата й по ваксина срещу ХИВ. Проклетата ми четка за зъби също липсваше. Всичко.

Псувах яко, цветисто и на висок глас. Няколко хлапета — студентки, две млади азиатки — ме изгледаха и бързо се отдалечиха. Използвах думата за полово сношение още няколко пъти; момичетата само ускориха крачка.

Отворих багажника със слабата надежда, че крадците любезно са скрили там вещите ми, предпазвайки ги от други, не толкова любезни техни колеги. Nada.^[3]

И така, всичко, което притежавах, се ограничаваше до дрехите, с които бях облечен, клетъчния ми телефон, пейджъра и джобния компютър, ноутбук компютъра ми и разпечатките от библиотеката. Страхотно, казах си, направо супер.

Да се разберем, аз не съм глупав. Може понякога да съм малко прибързан. Често съм арогантен и неуверен. Но не съм глупак. В тази част на Калифорния автокрадците не нападат паркингите на медицинския колеж посред бял ден. Обикновените автовандали не са в състояние да отворят ключалките на буик от последните модели. И точно в момента, когато съм показал касетата на Ейлийн Чен и светът около мен се е срутил, изведнъж единственото ми доказателство — ако въобще можем да наречем видеокасетата доказателство — изчезва… Струва ми се, че нещата излязоха извън рамките на честната игра.

Без да се замислям, изтичах до лабораторията на д-р Тоубъл с желанието да намеря там Ейлийн Чен. Нямаше никого. Вратите на лабораторията бяха затворени и заключени. Почуках, но не получих отговор. Почуках пак.

— Отидоха си — каза някакъв човек, минаващ покрай мен по коридора. — Чух, че д-р Тоубъл е починала.

— Благодаря — отвърнах аз и продължих да чукам.

Пичът ме погледна въпросително; аз се вторачих в него и той побърза да се отдалечи.

Както вече казах, в момента не се замислях какво точно върша, така че ръката ми бе почервеняла от ударите по вратата, когато се усетих, че в джоба ми лежи магнитната карта на д-р Тоубъл. Измъкнах я и я прекарах през тъмния процеп до вратата. Устройството избипка и вратата прещрака. Бутнах я, тя се отвори широко, влязох вътре и оставих вратата да се хлопне зад мен.

Вероятно се досещате, че бях доста ядосан от историята с колата и се насладих на една кратка минута в мечти за вандалско отмъщение, представяйки си как размазвам стъкленици и кутии с предметни стъкла, претъркулвам компютри, оставям отворени вратите на хладилните камери и изтърбушвам лабораторните дневници. Пречистен от видението, нахлузих чифт латексови ръкавици и започнах да претърсвам.

Включих всички компютри, които, както и трябваше да се очаква, бяха защитени с пароли. Прелистих лабораторните дневници, но съдържанието им не ми даде нещо полезно, защото описваха неизвестни на мен протоколи. И тогава направих това, което възнамерявах да сторя в колата. Седнах и се замислих.

Кабинетът на д-р Тоубъл, нервният център на тази малка империя.

Доближих вратата на отделеното помещение и опитах дръжката. Заключено. Достъпът тук не беше с магнитна карта, а с най-обикновен старомоден ключ, с какъвто не разполагах. Но, за сметка на това, кабинетът имаше прозорец — висок, тесен, остъклен отвор над дръжката на вратата.

Нямах сериозни задръжки да строша стъклото в кабинета на д-р Тоубъл, след като бях направил същото в дома й, но си давах сметка за разликата в двете ситуации — едното беше влизане с цел оказване на помощ, докато това, което правех в момента, си беше чиста проба нахлуване с взлом. Не ми пукаше. Представях си, че това е нещо като компенсация за колата.

Взех пожарогасителя, който бе окачен на насрещната стена на лабораторията, замахнах и го стоварих върху прозореца. Стъклото се разпадна с трясък на множество парчета, след което настъпи тишина. Изчаках да се включат сирените на евентуална алармена система и да чуя тичащите стъпки на облечените в бели ризи охранители. Нищо не наруши тишината. Мушнах ръка през дупката, отключих вратата и влязох в кабинета.

Вече бях истински престъпник. Тим Ланкастър никак нямаше да се зарадва.

Включих компютъра с надеждата, че може би няма да е защитен с парола. Оказа се, че е защитен, затова го изключих и се прехвърлих на папките в кантонерката. Споходи ме déjà vu. Точно същото, което двамата с Брук бяхме открили в домашния кабинет на д-р Тоубъл: някой бе прочистил документацията й. По-точно, цялата документация, свързана по някакъв начин с Трансгеника, беше премахната. Напълно очаквано, помислих си.

Взех малкото останали папки, които съдържаха работите й по ваксината срещу вируса ХИВ и седнах на бюрото, за да ги прегледам. Както и онези у дома й, те съдържаха много плява: стари изследвания, разпечатки от множество проучвания на литература по въпроса. Все пак, в края на една от папките намерих нещо, което изглеждаше по-обещаващо — „Опити с хора“. Зачетох се.

Оказа се недовършено искане за отпускане на финансиране, предназначено за опити с хора на експериментална ваксина срещу ХИВ. Според документите, които бяха в ръцете ми, не бяха проведени никакви опити, а от недовършения вид на искането можеше да се заключи, че то така и не е стигнало до адресата и никой не е отпуснал никакви средства за тези експерименти.

Но нещо привлече погледа ми. Компютърна разпечатка на дълги последователности от букви: AATGCCATATGCCT и така нататък. Генетичен код. Прегледах по-внимателно веригите и установих, че са съставени от само няколко хиляди нуклеотида, което означаваше, че става въпрос или за фрагмент от по-голяма молекула на ДНК или за завършена по-малка част. Не видях никаква допълнителна информация, която да ми позволи да определя какво представлява генетичния код. Самата разпечатка бе омачкана и мушната небрежно зад искането за отпускане на средства. Странно. Но все пак, това бе нещо конкретно. Затворих папката.

Странно, д-р Тоубъл. Какво, по дяволите, ставаше тук?