Джошуа Спеноугъл
Изолатор (65)

Глава 64

Напуснах сградата. Охраната не се заинтересува от мен, така че бях, поне засега, свободен човек. Обадих се в ЦКПЗ и поисках да ме свържат с лабораторията. Часът на източното крайбрежие наближаваше единадесет, но лабораториите на ЦКПЗ работят, ако не 24 часа в денонощието, поне 18 и имаше голяма вероятност да намеря някого там. Само че на мен не ми трябваше просто някой. Затова се представих на жената, която вдигна телефона и потърсих нужния ми човек.

— Здравейте, обажда се д-р Натаниъл Маккормик от отдела по специални патогени. Там ли е д-р Велоу?

— Не — отговори тя.

— Знаете ли къде е?

— Предполагам, у дома си.

— Тогава ще ви помоля за домашния му телефон.

— Не можем да ви го съобщим.

— Разбира се, че можете. Случаят е спешен. Аз ще поема отговорността.

— Как ви беше името? — попита с въздишка жената.

Казах й го и можах да чуя как прелиства някакви книжа, вероятно проверяваше дали наистина работя в ЦКПЗ. Миг по-късно чух отново гласа й в слушалката:

— Но не му казвайте кой ви е дал номера.

— Няма как да му кажа, след като не зная името ви. Благодаря.

Повтаряйки номера наум, го набрах на клавиатурата на мобилния си телефон. Звънът продължи докато накрая се включи телефонния секретар. Нямаше начин Бен Велоу да не си е у дома, особено непосредствено след възникването на огнище на зараза в Балтимор и непосредствено преди да се разгори ново такова в Луизиана. Всъщност, бях много учуден, че не го заварих в лабораторията. Позвъних отново и чух сънен мъжки глас.

— Бен — казах.

— Кой е там?

— Натаниъл Маккормик.

— О, боже…

— Слушай, трябва да направиш нещо за мен…

Отне му пет секунди, за да премине от състояние на полусън, до пълно събуждане.

— Нат, имаш ли представа каква купчина лайна си струпал на главата ми? Изпратил си ми за изследване всички проклети боклуци, които си успял да изровиш в Балтимор. Ще съм много изненадан, ако от града е останало нещо въобще. Мисля, че съм анализирал всяка шибана молекула от него и покрайнините му.

Чух друг глас някъде близо до него и го чух да казва „Върви да спиш“.

— Този път е различно — казах.

— Естествено, че ще е различно. Това е първата нощ от една седмица насам, в която съм си легнал преди два часа.

— Нали за това ти плащат големите мангизи…

— Да те вземат дяволите, Нат! Веднага, след като ме повишат, ще наема секретарка с една-единствена задача — да ти казва да си го начукаш всеки път, когато поискаш нещо от мен. Не знам само дали ще мога да й платя наднормения труд.

Бен Велоу беше микробиолог, който преди няколко години бе направил постдокторска специализация в Дюк. Година-две по-възрастен от мен, бе постъпил в ЦКПЗ, веднага след като бе завършил образованието си. Беше млад и, противно на това, което приказваше, ме харесваше, поради което винаги се обаждах първо на него, когато имах нужда някой да ми свърши нещо в лабораторията. И той никога не ми беше отказвал. Това бе най-краткият път до върха, а той искаше на всяка цена да се изкачи бързо там. Нямах представа защо бе избрал стълбицата на правителствената бюрокрация.

— Свърши ли? — попитах.

— Имам дете, което не съм видял будно от три дена. Не съм бил на нито една среща от първия му футболен сезон. На нито една среща, Нат.

— Свърши ли? — попитах отново.

— Не, не съм. Откакто ми се обади за пръв път, не съм ял нищо, извън менюто на кафетерията на Клифтън и пърдя като новобранец. Изпратил си ми миши лайна, миша пикня, миша сперма, прах от кухненско помещение А — зад хладилника, прах от кухненско помещение Б — зад готварската печка. Дошло ми е до гуша. — Направи пауза. — Сега свърших.

— Окей. Бен, пардон, д-р Велоу, бих искал да направиш ПВР-тест^[1] за наличие на вируси с пробите от Дебора Филмор и Бетъни Реджиналд, които съм ти изпратил.

— Прекарал съм ги през ПВР-тестове за поне хиляда различни микроба, Маккормик.

— Включително и ПЕРВ?

— ПЕРВ? Свинските вируси?

— Аха.

— За какъв дявол да го правя?

— Именно, защото не си го направил, сега те моля да го сториш.

Отсреща се чу някакво шумолене.

— Чакай да взема нещо за писане. — Отново го чух да казва някому: — Върви да спиш.

— Добре, значи трябва да направя тестове за ПЕРВ. Сигурно ще ме накараш и да определя последователностите в основните вериги на ДНК?

— Не. Имам ги. Ще ти ги изпратя по електронната поща.

— Ти си направо светец.

— Кажи го на Тим. Имам и една верига, която бих искал да провериш за съответствие с абсолютно всичко, с което разполагаш. Виж, моля те, дали прилича на нещо от нашата база данни.

— Това ли е всичко?

— Това е. Засега.

— Засега? Иисусе!

— Ще ти изпратя веригите по факс.

— По-добре по електронна поща.

— Имам ги само на хартия.

— Сканирай ги.

— Добре, печелиш. Ще ги сканирам и ще ти ги пратя по мрежата.

— Печеля, друг път. Това е само една стотна от работата, която трябва да свърша аз…

— И още нещо, Бен.

— Какво?

— Искам да започнеш веднага, още тази вечер.

— Не. Няма начин.

— Наистина имам нужда от това, Бен.

— Най-доброто, което мога да направя за теб, е да започна утре сутрин. Ще стана рано и ще започна, но нищо повече. Жена ми и без това за малко да ме убие. Ти къде си сега?

— В Калифорния.

— Утре, като се събудиш, ще съм ти изпратил справка за твоята неизвестна последователност. А тестовете ще ги направя до края на деня.

— Става. И още нещо.

— Колко пъти ще чуя това „още нещо“ тази вечер?

— Не искам да казваш никому за тази работа. Нито на Тим, нито на когото и да било.

— Ровиш нещо зад гърба му?

— Не. Тим все още не би искал да знае за това, повярвай ми. Ако нещо изскочи, ще му кажа.

— Това ли беше всичко?

— Това беше.

И без да каже нито дума повече, той затвори телефона.

 

 

Обратно в библиотеката. Трябваше да проверя нещо, преди да изпратя на Велоу последователностите си. Нещо, което щеше да подсили връзката между Балтимор и Калифорния, ако се окажеше вярно.

Сканирах ДНК-веригата от лабораторията на Хариет Тоубъл, преобразувах я в текстов формат, след което прехвърлих всичко във формата на WORD. Прекопирах от статията за ПЕРВ последователностите, които бяха уникални за всеки вирус и еднозначно ги определяха. След това ги вкарах в търсачката на WORD-a. Исках да проверя дали това, което бях открил в лабораторията, представлява геном на ПЕРВ. Ако да, това можеше да означава много. Щеше да потвърди, че д-р Тоубъл е обръщала достатъчно сериозно внимание на ПЕРВ, след като е запазила разпечатка на цялата последователност.

Чукнах клавиша „enter“. Няма съвпадение.

— Проклятие — прошепнах. — Проклятие, проклятие, проклятие.

Изпратих последователностите — хилядите A-та, T-та, C-та и G-та — на интернет адреса на д-р Велоу и се върнах при ограбената си кола. По пътя минах отново покрай сградата Хейлман. Все още наоколо не се забелязваха охранители. Започвах да си мисля, че ще се размина с попрището на заловен престъпник.

Усещах, че не съм в най-добрата си форма. Постепенно се разпадах — бях много разстроен, уплашен и преуморен от системното недоспиване. И, като оставим настрана цялото перчене, бях влязъл с взлом в чужд кабинет. В крайна сметка, бях само един скапан доктор, тия неща не бяха за мен.

Така че набрах номера на единствения човек на тази планета, на който като че ли му пукаше за мен. Поне доскоро беше така.

— Разбиха колата ми и взеха всичко. Взеха видеокасетата.

— Изчезвай, Нат — каза Брук.

— Днес следобед. Докато бях в болницата. — Тя не каза нищо. — Взеха лентата, Брук.

— Чух те.

— И четката ми за зъби. И всичките ми дрехи. — В слушалката се възцари ледено мълчание. — Съжалявам много за отзарана. Наистина. Съжалявам, много съжалявам…

— Натаниъл — въздъхна тя. — И аз съжалявам. Би трябвало да очакваме подобни изблици, щом работим заедно след… нали разбираш.

— Може би закъсняла реакция.

— Възможно. Но ти се държа като абсолютен задник. — Вероятно това беше моментът да затворя телефона, но не го направих.

— Знам. — Усетих нещо като облекчение. — А пък ти беше една малка кучка.

— Направих го само с цел сплотяване на колектива. Задник и кучка. Динамичният тандем. — Тя отново въздъхна. — Окей, въпреки че това противоречи на здравия ми разум, ще те попитам — имаш ли къде да спиш тази нощ? Имаш ли нужда от място, където да прекараш нощта?

— Не — казах, но истината беше, че имах. Затова след мъничко казах: — Да.

— Тогава, вдигай се и идвай насам. Имам една излишна четка за зъби и някакви дрехи, останали от Джеф. Ял ли си нещо?

— Не.

— Тук наблизо, зад ъгъла на блока ми, има едно приятно джаз клубче. Да се срещнем там? Става ли? Нат? Добре ли си?

— Естествено — отговорих със стегнато гърло. — Благодаря, Брук. Наистина, много ти благодаря.