Джошуа Спеноугъл
Изолатор (29)

Глава 28

Дучето^[1] не беше никак доволен.

— Толкова ли съм бил неясен? — запита ме Тим Ланкастър. — Не ти ли казах съвсем ясно и просто, че искам да работиш тук, в този кабинет? Толкова ли не можа да разбереш, че искам непрекъснато да си ми под ръка?

В заседателната зала на Департамента по здравеопазване бяхме тримата — хер Ланкастър, Хърб Верлах и аз. Вратите бяха затворени. Надявах се да са достатъчно дебели.

— Беше съвсем ясен — казах. — Но службата дава на чиновниците на СЕИ свободата да следват интуицията си и…

— Но не и за такива неща. Не и когато медиите са се впили в задника ни, когато адвокати размахват граждански искове и оплаквания срещу теб за опит за нападение…

— Искът срещу мен беше оттеглен…

— Трай. Аз изрично ти наредих да стоиш мирен. Нужно ли е да ти го казвам, Нат, че ако продължаваш да се държиш по такъв начин, рискуваш да се озовеш обратно в Атланта и да се заровиш в архивите, търсейки данни за всички огнища на грип за последните петстотин години.

Което беше и вярно, и невярно. СЕИ не разполага с толкова много кадърни специалисти, че да си позволи да ме прати задълго в изгнание в архивите. Освен това, нарушението ми не беше много сериозно и на Тим щеше да му се наложи да дава обяснения защо ме е прокудил. Въпреки последните дни, оценките за работата ми досега бяха неизменно бляскави. На всичко отгоре, независимо от упреците, които току-що ми бе отправил, д-р Ланкастър ме харесваше. Не ме питайте за какво.

— Не можем да се шляем по местопрестъпления — казваше в този момент той.

— Шляенето ми там беше изключително полезно. Ровичкаха се около тялото само с ръкавици и маски.

— И ти с викове и крясъци се появи на сцената и им каза, че ще умрат?

— Не съм им казвал, че ще умрат.

— Но те това са чули.

— Това не е моя отговорност.

— Не се прави на наивен. Разбира се, че е твоя отговорност.

— Поне половината общински служители от Каръл Каунти са се обаждали на моите хора — подкрепи го Верлах. — Изплашил си ги до смърт, Нат.

Благодаря ти, Хърб!

— Това беше целта ми.

— Д-р Маккормик, интуицията ти обикновено работи добре. В повечето случаи. Но тук вече напълно излезе от релси. Каква е тази твоя шибана загриженост — да, шибана загриженост — за този случай, че не се съобразяваш с нищо? Че не ти пука какви проблеми създаваш за всички нас? За ЦКПЗ? За тукашния Департамент по здравеопазване? За целия този скапан град? Толкова ли си сляп, по дяволите, че не можеш да схванеш цялостната картина? Я се стегни.

Лицето ми загря и усетих капките пот, избили по скалпа ми. Стисках здраво ръце под масата.

— Ами това обаждане от телефона на Дъглас Бюканън? Колко време мислеше да си го запазиш за собствена консумация? И аз трябва да науча за него от д-р Верлах, който пък е научил съвсем случайно, единствено защото е разговарял с детектива, водещ следствието. — Тим беше станал от мястото си и нервно подскачаше наоколо, дръгнещ се като шимпанзе. Бях го виждал раздразнен, но никога чак толкова.

— Вбесяваш всички, с които влезеш в контакт. От щатската полиция в Каръл казаха, че си нахлул като някакъв шантав генерал и си прецакал обстановката на местопрестъплението…

— Казаха, че са приключили…

— Не ме интересува. Това, което казват сега е, че ти си им осрал тотално пейзажа. Казват, че си им взел тялото и си го изпратил в Балтимор. Замисли се за момент над това, докторе. Топят те не защото това, което си направил, е погрешно. Топят те, защото не те харесват. Дори твоят човек от балтиморското полицейско управление се отрича от теб. Защото знае, че пак ще му се наложи да работи с колегите си там.

— И защо си се вторачил единствено в този човек? — Ноктите на пръстите му се забиха дълбоко в скалпа.

— Той е векторът^[2], Тим — изхленчих.

— Все още ли е?

— Виж схемата на връзките и графиките на контактите. Той е в центъра.

— Не мога да ги видя, защото не са довършени. А не са довършени, защото ти се мотаеш наоколо с ченгетата.

Направо ме срази.

— Окей — въздъхна Тим. — Окей, нека допуснем, че той е в центъра на всичко. Ако е така, ако той е първият, защо не се е разболял?

— Различни инкубационни периоди.

— Грешка. При болест, която се разпространява толкова бързо, от заразяване до пълно поражение за две седмици, е много малко вероятно той да е векторът.

— Може да е резистентен. Може само да е преносител.

— Малко вероятно, Нат. Колко често при хеморагични трески се срещат преносители — хора?

— Рядко.

— Правилно. Трябва да отчитаме вероятностите, защото ни се налага да разпределяме ограничени ресурси. Да отделиш часове наред, за да проследиш едно полицейско разследване не е най-добрият начин да си оползотвориш времето, нали?

Премълчах си.

— Така ли е, д-р Маккормик? — Тонът му бе унищожителен.

— Да. Мисля, че е така.

— Научи се да използваш времето си за неща, които имат по-голям шанс да се окажат съществени. Бетъни Реджиналд, например. — Гласът му прие невероятно досадната интонация на даскал в детска градина. Тим взе голям лист хартия от масата и ми го показа: — Виждал си това, нали?

— Да. — Хартията бе изпъстрена с кутийките и линиите на схемата на контактите.

— И какво видя тук?

— Нали каза, че не била завършена?

— Какво виждаш тук, докторе?

Когато иска, Тим може да се държи като истински задник.

— Виждам Бетъни Реджиналд.

И наистина, Бетъни Реджиналд, а не Дъглас Бюканън, изглеждаше да е център на тази схема. Той измъкна и картата на местонахожденията: двете места, където Бетъни обичайно прекарваше времето си, „Оупън Армс“ и „Милърс Гроув“, имаха най-висока концентрация на заболявания.

— Освен това, Бетъни е болна, нали така? — продължаваше Тим. — Очевидно има нещо нередно около тази млада жена. Ако беше останал тук сутринта, щеше да научиш, че е имала сношения с един мъж на име Роджър Епстайн, който на свой ред е имал сношения с Дебора Филмор.

Ръката на Тим проследи пунктираната линия, водеща от Бетъни Реджиналд към Дебора Филмор. Линията заобикаляше Дъглас Бюканън, минавайки през Роджър Епстайн.

— Началникът на отдела ми диша във врата. — Ръката на Тим се насочи към въпросното място и пръстите му заораха кожата. — Директорката задава въпроси. Нещата стават напечени, Натаниъл. Твърде напечени, за да си позволяваш подобна безразсъдност. Тук сме по покана на местните власти и не бива да прекаляваме с гостоприемството им.

Погледнах към Верлах, който бе забил поглед в ламинирания плот на масата пред себе си.

— Толкова зле ли съм осрал нещата?

Шибаният армейски доктор вдигна глава, погледна ме право в очите и спокойно заяви:

— Намираме се в доста напечена ситуация, Нат. Изглежда не ти достига опит, за да се държиш адекватно на място, където се преплитат толкова много политически интереси.

— Ако остана в офиса, ще се разболеят повече хора, Тим — настоях.

— Повече хора ще се разболеят, ако продължиш да се месиш навсякъде. — Той пак почеса врата си. — Затова реших да те отстраня, Нат. Напълно.

Тим не ме отстрани напълно от случая. Реши да ме прати в Калифорния да издиря жената, на която се беше обаждал Дъглас Бюканън, понеже „и без това явно си падаш по детективската работа“. Аз, разбира се, протестирах, защото бях убеден, че ще бъда по-полезен в Балтимор и защото ЦКПЗ вече имаше както представители в Бъркли, така и нов човек в Сан Хосе — една току-що завършила образованието си млада жена, Брук Майкълс. Протестирах и защото мислех — всички мислехме — че жената в Сан Хосе е глуха линия.

След като Тим излезе от стаята, Верлах помълча малко, избягвайки да срещне погледа ми. Предположих, че доскорошният ми съратник в борбата усещаше, че ме е предал, отстъпвайки пред политическата машина. Накрая той се надигна и тръгна към вратата.

— Наслаждавай се на слънчева Калифорния вместо мен — бе всичко, което каза.

Нямаше си идея колко невъзможно щеше да се окаже това.