Джошуа Спеноугъл
Изолатор (94)

Глава 93

— Кървиш — каза Брук. Главата й почиваше на бедрото ми, а очите й бяха взрени в моето лице.

— Знам. По ръката ми не остана кожа.

— Не там. Рамото ти. Май те е уцелил.

Едва когато го каза, усетих болката и влагата по гърба си. Но все още бях жив и дишах, затова предположих, че куршумът не е засегнал белия ми дроб. Нямаше как да не съм жив — магистрала 101 определено не водеше към рая. Може би към ада, но пък аз бях от добрите момчета, нали така?

Тя затвори очи.

— Губя много кръв, Нат.

— Знам. Дръж се. — Пропътувахме още една вечност. — Сигурно пак ще ни спрат. Мислят, че ние сме пречукали ченгетата. — Брук не каза нищо и аз трябваше да запълня мълчанието с тихи проклятия.

Вятърът със свистене нахлуваше през дупките на предното стъкло и вратите. Запитах се на ум: как, по дяволите, бях стигнал дотук? Бях прострелян. Брук също бе простреляна. Само преди две седмици най-сериозните ми проблеми бяха жегата и влагата в Балтимор. А сега, ако бях хазартен тип, бих заложил две към едно, че няма да се измъкнем живи от тази каша.

— Всичко ще бъде наред — промълви Брук, като че ли четеше мислите ми.

— Дали?

Подобни риторични въпроси са много добри, защото оставят поле за всякакви отговори. И Господ, ако Го има, реши да ни отговори. Видях вляво пред нас голяма сграда със зелени светещи букви, образуващи името „Болница на милосърдието Гилрой“.

— Пристигнахме — казах и отбих към следващия изход от магистралата.