Джошуа Спеноугъл
Изолатор (30)

Глава 29

Опаковах нещата си за по-малко от час. Оставих бележка за хазаина, с която го уведомявах, че на следващата сутрин напускам и че на мое място ще се нанесат други хора от ЦКПЗ. Двамата колеги, Бет и Анди, които пристигнаха същия ден, бяха временно настанени в „Холидей Ин“ или някое подобно място, подбрано от ЦКПЗ. Тяхното пристигане усили подозренията ми, че решението да бъда отстранен е било взето доста преди срещата днес след обяд.

Докато чаршафите се въртяха в пералнята, извадих и отворих стария си бележник с адреси. Всички важни адреси и телефони бяха записани надлежно в палмтоп компютъра ми и не можех да кажа защо все още пазя опърпаното тефтерче, прихванато с две ластичета. Всъщност, знаех защо.

Прелистих на буква „Ч“, където бе тя — Ейлийн Чен. Имаше поне половин дузина задраскани и преписани телефонни номера и интернет адреси, макар че едва ли бях ползвал и половината от тях. Бяха тук, за да пазят спомена.

Последният номер бе на апартамента й в Редууд Сити, Северна Калифорния. Мина ми мисълта, че сигурно отдавна се е изнесла оттам, че поне пет пъти е сменила телефонния си номер, електронната поща и адреса си, откакто бях нанесъл последните промени. Би могла да бъде навсякъде. После ме споходи увереността, че все още е там, в Калифорния. Родена, израснала и получила образование в Златния щат, едва ли би имала причини да го напусне.

Ейлийн Чен. Произнесох името на висок глас и се опитах да извикам образа й — лъскавите черни коси, прекрасното лице, възхитителните крака, заради които хиляди кораби биха тръгнали на път^[1]. Спомените ми причиниха повече болка, отколкото радост. Затворих малкия си омачкан кожен бележник и го хвърлих в кофата за боклук. След това събрах всички остатъци от пребиваването си в апартамента, изсипах ги върху бележника и изхвърлих целия плик в пастта на сметопровода.

Сгънах чаршафите и одеялата на леглото и придадох на кратковременното ми убежище вида, в който би трябвало да го предам на хазяина. В четири и половина на следващото утро излязох навън за един дълъг крос. Бягах, за да изчистя главата и тялото си от изпушените през последните дни цигари. Бягах и за да се самонакажа. Имаше много неща, за които трябваше да се накажа в онова утро, така че след като пробягах петте мили, повръщах стомашни сокове в канавката пред апартамента. Но ги бях пробягал за рекордно време.

Реших, че съм приключил веднъж завинаги с цигарите. Нека това остане завинаги зад мен в Балтимор. Загърбвах мръсния навик и мръсния град. Кариерата ми получи сериозен удар в този град и сега звуците и образите му, нещата, които по-рано харесвах, бяха започнали да ме дразнят. Радвах се, че го напускам.

А може би просто започвах да гледам по-рационално на нещата. Изплюх последната храчка на тротоара и влязох в апартамента.

В шест часа вече бях взел душ и бях готов да потегля, оставил бележка с извинения за мръсните хавлии. В шест и половина бях в Департамента по здравеопазване. Предстоеше ми за последен път да участвам в оперативна сбирка на екипа и да получа информация за напредъка на събитията. Полетът ми беше рано, затова носех багажа със себе си. Седнах в ъгъла на залата за съвещания и само след миг главата на Тим се появи във вратата.

— Бетъни Реджиналд почина — каза той.

— Господи. Кога?

— Снощи около десет часа.

Между пациента и лекаря, дори и непрактикуващ, като мен, винаги възниква една специфична връзка. Независимо от разпространения образ на безчувствения доктор, ние избираме тази професия, за да помагаме на хората. Гръдният хирург, семейният доктор, епидемиологът, всички ние се стараем да облекчим болките им. Затова, колкото и сантиментално да звучи, Бетъни означаваше нещо за мен. Тя ме научи, че умствено изостаналите също имат свой живот, сексуален и емоционален, сложен и нюансиран като живота на всички нас. А сега бедната, бавноразвиваща се сексуална авантюристка Бетъни Реджиналд бе мъртва.

— Някой казал ли е на Хелън Джоунс? Приятелката на Бетъни — поясних, видял неразбиращия поглед на Тим. — Индексният ни случай. Тя и Бетъни бяха любовници.

— Не зная. Но ще се погрижа някой да го направи. Поне нямаме нови случаи през последните дванадесет часа. Имаме доста добра система за наблюдение, така че всеки час, през който няма нови случаи е една малка победа. Съвещанието започва след седем минути — добави той, след като погледна часовника си.

Освен обичайните участници плюс новодошлите колеги от СЕИ, Бет и Анди, присъстваха Джон Майърс и Пит О’Лиъри. Тема на сбирката бяха Дъглас Бюканън, Хелън Джоунс, Бетъни Реджиналд и мрежата от сексуалните им контакти. Тим пожела аз да ръководя съвещанието. Лебедовата ми песен.

Застанал пред схемата на контактите, довършена от Сонджит — Бог да я благослови — през нощта, проектирана на едната стена на залата, очертах основните посоки на сексуалните отношения, като акцентирах върху факта, че в центъра на мрежата стояха Дъглас и Бетъни. Кутийките с имената на двамата бяха наполовина защриховани с черни линии, означаващи, че са починали.

Развих теорията си.

— Въпреки че все още не сме намерили първоизточника на заразата, имаме известни основания да предполагаме, че е била донесена от плъхове. Възможно е всичко да е започнало от приюта на Джеферсън, където е живяла случай номер две, Дебора Филмор, тъй като там открихме множество доказателства за масово нахлуване на гризачи. Симптомите на заболяването са много сходни с тези на хеморагичните трески, а не е нужно да ви напомням, че аренавирусите като ласса, мачупо и други подобни са открити в приемници — гризачи. Балтимор е голямо пристанище и не е невъзможно местните гризачи да са заразени от някакви екзотични пришълци. Възможно е също така да имаме работа с някакъв неизвестен досега тукашен аренаподобен вирус. И докато не намерим убедителни доказателства, че заразата е умишлена — поща или нещо подобно — мисля, че трябва да се придържаме към версията за естествен източник.

Видях Тим да кима в съгласие.

— И така, един възможен сценарий е следният: Бетъни Реджиналд, сама или заедно с Хелън Джоунс, посещава Дъглас Бюканън в дома на Джеферсън. Или пък двете жени са били инфектирани у дома си, в „Оупън Армс“. Като се основавам единствено на хигиената, считам за по-вероятно гадното нещо да се е завъдило в приютите на Джеферсън.

А сега трябваше да се плъзна по тънкия лед на теориите. Налагаше се мнението, че източник на болестта е Бетъни Реджиналд, но аз не вярвах в него. Дъглас Бюканън беше моят избраник, бях убеден, че е той. И нека се опитат да ме опровергаят след като си отида.

— И така, да предположим, че вирусът е в джеферсъновия „Балтимор Хевън“. Бетъни убеждава Хелън да отидат заедно при Дъглас на малка среща. Там Хелън бива инфектирана, след което предава заразата на Бетъни и Дъглас. По някаква причина Дъглас не се разболява. Може би има естествен имунитет, може би инкубационният период при мъжете е по-дълъг. Той, считаният от някои за сексуален хищник, предава инфекцията на предполагаемата си любовница Дебора Филмор, както и на случай номер четири. Случай номер четири вероятно е заразена при изнасилване по време на купона по случай рождения ден на д-р Джеферсън преди две седмици. Тя, на свой ред, заразява гаджето си, което е случай номер пет.

— Мисля, че ще е добре да се провери дали Бетъни и/или Хелън са посещавали Дъглас в „Балтимор Хевън“. — Казах това в посока към новодошлите колеги от СЕИ.

— Но това, че Дъглас не е показал симптоми на заболяване, не се връзва с теорията ти — възрази Бет.

Тя бе дребна жена с безцеремонни маниери, завършила медицина в Харвард. Лицето й беше вечно намръщено, може би само когато разговаряше с мен.

— Напротив, връзва се — уверено възразих, макар и да знаех много добре, че всички в залата се съмняваха в думите ми. — Ако предположим, че Дъглас е сексуален хищник — е бил сексуален хищник — тогава можем да предположим, че е правил секс с много други жени, за които не знаем. Аз бих проверил това. Тим каза, че няма нови случаи. Може би нещата са като при вируса Западен Нил, инфекцията да поразява само част от населението. Но видимият имунитет на Дъглас ме насочва към вариант номер две, че той е бил първият инфектиран. Той е нашият индексен случай. Живее в приюта на д-р Джеферсън, където е в контакт с паразити, с изпражненията им, урината им и други екскременти. Ако това е вярно, може би си имаме работа с някакъв вид мутирал вирус.

— Добро предположение — измърмори Верлах и драсна нещо в бележника си.

Мутациите са характерни за всички живи същества. Понеже вирусите се възпроизвеждат много бързо, а някои от тях, като вируса на СПИН, имат твърде елементарен механизъм на генетичен контрол, мутациите при тях са често явление. Затова е напълно възможно с всяка нова популация те да стават по-опасни, мощта им да се усилва. Ако наистина си имахме работа с мутация и Дъглас е бил първият инфектиран, неговият имунитет би се дължал на това, че вирусът е относително безвреден за неговия организъм.

— Всичко, което успяхме да спасим от тленните останки на Дъглас, ще отлети днес за Атланта — намеси се Тим. — Ако и когато изолираме поне капка от вируса, с който сме се сблъскали тук, веднага ще проверим дали е бил в него.

— Освен ако е скрит в липсващите органи — възразих аз.

— Разбира се.

— И накрая, последният, трети вариант: Дъглас остава нашият вектор, но е донесъл вируса от друго място. — В стаята настъпи мълчание, което означаваше, че всички приемат тази ми теория за празни приказки. Но бях длъжен да я спомена, ако не за друго, поне за да обясня какво, по дяволите, щях да диря в Калифорния. — Зная, че това изглежда малко вероятно, но сме длъжни да разгледаме всички възможности. Аз само ви изложих всички тези теории. Вие, колеги — посочих Бет и Анди — разполагате с всички досиета и интервюта. Надявам се, че ще успеете да изградите много по-ясна картина. Ако имате някакви въпроси, потърсете ме или ми пратете съобщение на пейджъра.

Написах на дъската номерата на пейджъра и мобилния си телефон, след което се обърнах към детективите Майърс и О’Лиъри.

— Да видим сега какво правят тук ченгетата. — Чуха се пресилени смехове. Продължих: — След като е очевидно, че Дъглас Бюканън е бил убит, полицията ще вземе активно участие в нашето разследване. Детективите Майърс и О’Лиъри ще работят в тясна връзка с онези от вас, които продължат да разплитат нишката на Дъглас Бюканън.

— Аз ще работя по това — вдигна ръка Бет.

— Чудесно. Детективи, ще ни разкажете ли какво сте открили досега?

— Ами — започна Майърс, — О’Лиъри, пардон, детектив О’Лиъри и службата на шерифа ще ръководят разследването, подпомагани от щатската полиция. Аз също ще съдействам, понеже голяма част от нещата попадат под двойна юрисдикция. — Той притеснено се намести на стола си. Не беше на полицейска територия и предположих, че никак не е ентусиазиран от възможността да говори пред тази аудитория. — Засега не разполагаме с много. Д-р Джеферсън твърди, че не знае нищо за Дъглас Бюканън, че е нямал представа, че е приютил насилник, сексуален хищник. Ще се срещнем отново с него тази сутрин и ще го попритиснем. Изглежда никой не знае, поне засега, откъде се е появил г-н Бюканън. Като че ли се е материализирал от нищото.

Материализирал се от нищото ли, Джон? — помислих си.

— Имате ли нещо за убиеца? Някакви следи? — попита Бет.

— Ами, с оглед на предполагаемите навици на г-н Бюканън и начина, по който е извършено убийството, можем да допуснем, че го е извършил някой, който му е бил ужасно ядосан и се е опитал да изпрати послание. Възможно е някоя от жертвите му или роднина на жертва да се е погрижил да му въздаде възмездие. Били са толкова разгневени на г-н Бюканън, че направо са го разпарчетосали. — Тези думи на детектива бяха посрещнати с мълчание и той продължи със запъване. — Коронерът каза, че органите са били извадени от някой, който вероятно добре е разбирал какво прави. Според него убиецът е работил доста немарливо, но изглежда е имал добри познания по анатомия.

— Може би е лекар? — обади се Бет.

— Или ветеринар, или просто касапин. Но не е бил някой случаен, мръднал тип, вбесен, че Дъглас е изнасилил дъщеря му.

— Освен ако този мръднал тип не е бил патолог — възрази Бет.

— Всички патолози са мръднали — каза Тим, предизвиквайки вълна от лек смях.

— Но нали все още не знаем защо са му измъкнали органите, нито какво са направили с тях? — попитах.

— Така е. — Столът на Майърс заскърца под тялото на детектива. — Очите ми са видели доста гадости, но такова нещо… Това не е обичайно осакатяване. Искам да кажа, че обикновено органите са разкъсани и понякога извадени, но никога не са отстранени и отнесени неизвестно къде. Нали така, О’Лиъри?

Другият детектив само присви рамене.

Майърс прочисти гърлото си и каза:

— Както и да е, все още си изясняваме нещата. Ще поговорим с д-р Джеферсън по всички тези въпроси.

— А какво мислите за белината? — попита Бет.

— Мислим, че и белината, най-вероятно, е използвана като бетона — да прикрие миризмите.

— И заради инфекцията — казах.

Всички погледи се насочиха към мен.

— Ако са подозирали, че Дъглас е носител на зараза, възможно е да са го залели с белина, за да намалят вероятността от инфекция.

— Излиза, че нашият маниакален патолог е и хуманен — каза Тим. Погледна часовника си и приключи разговора: — Окей, д-р Маккормик трябва да побърза, за да не изпусне самолета, а пък ние трябва да се захващаме за работа.

Задник.

Под звука на затварящите се бележници посветих всички в плановете си — да посетя първо Калифорния в търсене на приятелката на Дъглас, след което да се върна в Атланта — и закрих съвещанието.

След последните ми думи Тим ми нахлузи нашийника, като ме уведоми, че вече се е свързал със здравните власти на Калифорния и Санта Клара и ги е предупредил за моето пристигане. Каза, че Брук Майкълс ще ме въведе в тамошната обстановка.

Великолепно, помислих си.

Тим ме потупа по рамото и хукна нанякъде, вероятно да проведе поредния от хилядите си ежедневни телефонни разговори.

— Добра работа, Натаниъл. Много изчерпателно — каза Верлах и топло ми стисна ръката. — Ще ни липсваш. Тим може би ти е казал, че аз ще ръководя контрола на разпространението. Така че, дръж ме в течение.

— И ти също — отговорих.

Той кимна и излезе от залата.

Прекъсвайки разговора й с двамата детективи, спрях до клетката на Бет, колкото да се подсигуря, че ще ми се обади по всяко време, когато възникне нещо ново. Времето напредваше, така че нарамих чантата с багажа си и се упътих към изхода. Джон Майърс ме последва.

— Биха ти дузпата, а?

— Не и без твое участие, Джон.

— Какво да ти кажа, докторе? Ти си голям трън в задника и вчера яко оплеска нещата. Но и аз съм трън в задника. Харесвам тръните.

— Дали да не те поканя на среща тогава?

Това изглежда му хареса. Потупа ме по рамото и се усмихна:

— Вече имам жена и деца.

— Много жалко.

— Виж какво, аз тук ще гледам да ти пазя гърба, но обещай да ми се обадиш, ако откриеш нещо там.

— Стига нещата да са quid pro quo^[2].

— Зарежи тоя медицински жаргон.

Не се впуснах в обяснения.

— Докато ме броиш за част от екипа.

— Дадено. Щом си на три хиляди километра и не ми се пречкаш в краката, ще те държа в течение. — Излязохме от асансьора, който бе спрял на партера на сградата. — Името на жената, на която се е обаждал Дъглас Бюканън, е Гладис Томас. Това тук е нейният адрес. — Подаде ми лист хартия. Адресът в Сан Хосе бе в града, не в някое от шикозните му предградия.

— Ами ако не беше ме срещнал преди малко?

— Какво искаш да кажеш?

— Щях да си тръгна без това — посочих му листа с името и адреса на Гладис Томас. — Щеше да ме оставиш да я открия сам? Благодаря ти, Джон. Ти си едно чудесно същество.

— Дума да не става. — Той мушна още нещо в ръката ми. Беше снимка на Дъглас, голямо, зърнесто фотоувеличение.

— Няма ли да ми дадеш и твоя снимка? За спомен от великолепното пътуване?

Не знам защо се държах толкова гадно с него. Може би защото не можех да изсипя всичките тия заяждания на главата на Тим.

— Ще ми благодариш за това, докторе. Ще ти послужи, ако се наложи да идентифицираш покойния пред хора, които го познават, но не знаят името му. Не гледаш ли полицейски сериали?

— Бих гледал, ако нямаше толкова ченгета в тях.

— Док, явно имам слабост към теб. — Майърс ми се усмихваше. — Вбесяваш хората, но изглежда успяваш да си свършиш работата.

Супер, помислих си. Толкова си приличаме с детектив Джон Майърс. Направо да се възгордее човек.

Излязох през стъклената врата навън, където ме чакаше таксито, оставяйки зад себе си детектива, Балтимор и целия този неприятен епизод от своя живот.

 

 

Израснал съм в малък град в Южна Пенсилвания, недалеч от мястото, където бе живял Дъглас Бюканън, преди да дойде в Балтимор. Най-близкото до родното ми място голямо летище е именно международното летище Балтимор Вашингтон, така че го познавам много добре и без проблеми, почти инстинктивно, намерих пътя си до ръкава за качване в самолета. Преди годни, докато учех в медицинския колеж на Западния бряг, щях да избера полет на Югозападните авиолинии, да направя смяна във Финикс или Лас Вегас и да продължа към Сан Хосе. Но сега бяха други времена — други години и други обстоятелства. Пътувах на държавна сметка, така че можех да се метна на първия директен полет до Сан Франциско. Самолетът беше препълнен и предположих, че някой нещастник е бил свален, за да се освободи място за вашия покорен слуга. Подобно на армията, от ЦКПЗ могат да те командироват в най-гадните напечени места, но също като в армията, никак не са склонни да те оставят да закъснееш.

След като излетяхме си поръчах двоен скоч. Изпразних и двете бутилчици и си поисках още едно. Опитах се да направя равносметка на това, което оставях зад себе си и това, което ме очакваше. Угнетен от тези мисли, заспах.