Джошуа Спеноугъл
Изолатор (96)

Глава 95

Оставих мустанга на паркинга на медицинския колеж, недалеч от мястото, където бяха разбили колата ми преди два дена. Може би тогава трябваше да усетя, че мястото е прокълнато, да си взема поука и да се махна далеч оттук. Но сега, с оглед на нещата, които щяха да се случат, не виждах никакви „може би“.

Измъкнах се от колата.

Постройките, заобиколили паркинга, конструкцията на повечето от които издаваше вкус към нововъведенията, изглеждаха различно посред нощ. От екзоскелетите им бликаше светлина, която им придаваше вид на космически кораби, отнесени в някое затънтено кътче на галактиката. Наоколо цареше дух, напомнящ ми много силно за Артър Кларк^[1].

Видях я в другия край на паркинга — бе седнала на капака на сребристото си BMW, пушеше и изглеждаше великолепно в прилепналите панталони цвят каки и кашмирения си пуловер. До нея лежеше скъпа ръчна чанта. Сцената би могла да бъде реклама от модно списание, нещо, рекламиращо независимите жени, съзерцанието или каквото можеше да внуши някой, кацнал на капака на бавареца. В първия момент се изненадах, че все още пушеше, но после си припомних, че по този начин овладяваше стреса. Няколко цигари по време на финалите, няколко — когато се разделяхме, все ситуации от този род. Загаси цигарата, когато я доближих.

— Не бих искал да те прекъсвам — казах.

Запази мълчание, докато оглеждаше бинтованата ми ръка, кървавата риза и подрънкващите белезници. После метна чантата си на рамо и рече:

— Да повървим.

Тръгнахме през кампуса на медицинския колеж, по виеща се успоредно на автомобилната алея пътека. Редките минаващи коли разкъсваха тъмнината със светлините на фаровете си. Ейлийн зави по една от по-малките пътечки, която пресичаше няколкото акра с дървета, обграждащи кампуса. Някога двамата с нея често бяхме избирали това място за разходка по време на почивките между лекциите и занятията в библиотеката, за разговор, прегръдка или само да подържим ръцете си.

Наоколо цареше пълна тишина, нарушавана само от шума на вятъра, промушващ се сред големите клонести дъбове и случайното подрънкване на белезниците. Прихванах с ръка свободния им край.

— Ейлийн?

Очите й бяха сведени към земята.

— Ейлийн?

— Никой не е предполагал, че ще се случи нещо такова — тихо рече тя. — Никой не допускаше, че нещата ще стигнат толкова далеч.

— Защо тогава не спряха?

Тя ме погледна за пръв път, откакто се бяхме срещнали, но не каза нищо.

— Хубаво, какво ще правим тогава? — Тя пак не отговори. — Свинята не беше болна, нали?

— Не беше.

— Но аз разговарях с един от ветеринарите там, в Гилрой. Той каза, че Аби и поколението й са били заразени.

— Казал го е, защото ние му казахме така.

— Защо?

— Защото първоначално и ние мислехме така. Това беше най-вероятният сценарий.

Минахме през кактусова градина, скрита между дъбовете — огромни сагуаро, бодливи круши, юка. Проклет да съм, най-после разбрах накъде ме води.

Пътеката ни изведе на асфалтиран правоъгълник с размера на половин игрище за баскетбол. В единия му край се издигаше постройка, масивна гранитна конструкция с бронзови врати и два бели мраморни сфинкса, кацнали от двете страни на стълбището. Беше мавзолеят — мястото, където почиваха тленните осанки на основателя на университета, съпругата и сина му. По време на учебната година винаги се намираше някоя и друга двойка, търсеща усамотение наоколо или пък шепа вещици, опитващи се да призоват духа на Уика^[2]. Сега, обаче, бе лято и мястото пустееше, въпреки че по стъпалата все още личаха следи от боята.

Ейлийн и аз бяхме идвали често тук. Седнахме на стъпалата. Тя кръстоса нозе и се обърна към мен.

— Натаниъл, ще съм ти много задължена, ако ми кажеш какво, според теб, се е случило.

— Защо?

— Защото аз ще ти кажа какво наистина се случи.

— Мисля, че съм много близо до истината.

— Вероятно си. Ти си много умен човек, така че не е изненадващо.

— За теб е изненада, обаче — казах немилостиво аз.

— Не аз. Други хора бяха изненадани.

— Ото и Иън.

— Да.

Долових чувството, което бе съществувало преди десет години и което предстоеше да задушим окончателно на това място. Поех дълбоко въздух и започнах.

— Добре. Предполагам, че всичко е започнало от д-р Фалк, който е дошъл тук с грандиозната идея, идеята, над която е работил през целия си живот — да използва животински органи у хора. Той е на прага да реализира ксенотрансплантация. Университетът се влюбва в идеята му, инвеститорите също се влюбват. Той довежда със себе си своя син Кинкейд Чарлз — Кей Си — който е бавноразвиващ се и не може да живее извън семейството. Дават му работа като санитар в болницата. Някъде по това време Кинкейд среща своята приятелка — Гладис Томас. Междувременно Фалк старши е погълнат от работата си в лабораторията. Успява да създаде свински органи, на които липсват идентифициращите ги захари и протеини, невидими за имунната система на реципиента. Появява се съответната статия. Предполагам, че някъде по това време се заквасва и работата с Трансгеника. Появява се Иън, дошъл от борда на директорите на фирма за управление на рисков капитал, решила да финансира цялата сделка. Ти го срещаш, светът спира да се върти, камбаните звънят и хор от ангелчета пее химни за истинската любов…

— Натаниъл…

— Защо, не е ли било точно така?

Тя изглеждаше притеснена.

— Както и да е. По някакъв начин Фалк успява да убеди семействата на неколцина пациенти с мозъчна смърт да предадат близките си същества на медицината и науката. Трансплантира новите перфектни органи на тези хора. Съвсем нормално е, че Кинкейд е назначен като санитар, болногледач или нещо подобно към тях. Всичко е чудесно, докато Кей Си не изнасилва една от жените.

Потърсих някаква реакция в очите на Ейлийн, но черните й ириси оставаха невъзмутими. Сенките, които лунната светлина хвърляше по лицето й, го прорязваха като бръснач.

— Фалк не може да спре работата. Вече се е ангажирал с инвеститорите, заложил е на проекта цялата си научна репутация и е обхванат от идеята, че може да спаси човечеството. Да рискува всичко само заради едно дребно изнасилване? Няма начин. А пък и насилник е собственият му син, кръв от кръвта и плът от плътта му. Но пък и не е възможно да продължават да държат таралежа Кей Си в гащите си, така че Фалк се пооглежда, сеща се за приятелчето си Рандъл Джеферсън в Балтимор. Човекът има няколко приюта за умствено изостанали. Фалк прави дискретно предложение, а Джеферсън е радостен да помогне, след като няма да му струва нищо да приюти беглеца, син на приятел. От доста време той дои щатския бюджет за един господ знае колко мъртви пациенти и с лекота ще скрие Кинкейд под самоличността на един такъв покойник — Дъглас Бюканън. Казва на Фалк да го изпраща и хоп — Кей Си е доставен в Балтимор. Някъде по това време, обаче, се случва още нещо: оказва се, че Джанет Маргулис е бременна.

Погледнах Ейлийн за някакво потвърждение на думите ми, но тя отново не реагира.

— И така, Джанет. Джанет чака дете. Това вече сериозно ще навреди на популярността на проекта, така че Фалк добавя малко стафилококи във венозните системи на момичето. Тя умира. Никой не задава въпроси. Колко пъти се е случвало, Ейлийн? Изнасилванията?

Най-после се раздвижи. Пое леко въздух.

— Поне пет пъти. Разгледахме всички ленти от архивите. Слава богу, правил го беше само с Джанет. Тя му е била нещо като любимка.

— Късметлийка. Както и да е, те започват да се притесняват, че Кинкейд може би е прихванал нещо чрез сексуалните си контакти с девойката. И би трябвало да са се разтревожили, че при неговата хиперсексуалност бързо ще го разпространи около себе си. Как се справям дотук?

— Много добре, Натаниъл.

— Оттук нататък нещата започват да се объркват. Преди около две седмици възниква огнище на зараза сред общността на бавноразвиващите се в Балтимор. Почитаемият д-р Джеферсън се опитва да осуети разследването на компетентните органи там, на Изток — имам предвид себе си и моите колеги — за да даде време на своите приятели тук да решат как да се оправят. Те не са сигурни дали епидемията има нещо общо с Кинкейд, или не, но във всеки случай са разтревожени. Когато ние — компетентните органи — започваме да стесняваме кръга на заподозрените около Кинкейд, те реагират. Някой убива сина на Фалк, изтърбушва вътрешностите му и ги изпраща тук за анализ. — Спрях за момент. — Кой уби Кинкейд? Кой извади карантията му?

— Някакъв доктор от Балтимор.

— Рандъл Джеферсън?

— Той трябва да е бил. Той правеше биопсиите и рутинните прегледи месеци наред.

— На кого се изпращаха за анализ? Кой получаваше биопсиите?

Не отговори.

— Кажи ми кой. Важно е. Това определя кои са съучастниците. — Тя отвърна поглед от мен. И тогава разбрах. — О, не, Ейлийн! По дяволите! Защо?

— Не знаех какво представляват. Даваха ми някакви тъкани и ми казваха да ги анализирам. Не знаех, Нат.

— Не си знаела — повторих. И аз не знаех какво да правя сега, когато се оказа, че Ейлийн Чен е дълбоко затънала в тресавището на тази бъркотия. Беше отвратително.

— Както и да е — продължих историята си аз. — Стигаме до момента, когато бях изритан от Балтимор, задето настъпих прекалено много мазоли — предимно на Рандъл Джеферсън — и изпратен тук да разследвам крехката нишка, водеща до Гладис Томас. Разговарям с нея и тя ми разказва, че познава Кинкейд. Някои хора подушват присъствието ми, узнават, че съм разговарял с нея и момичето умира. Следата престава да бъде толкова крехка.

Ейлийн седеше като вкаменена.

— Останалото сигурно го знаеш. Копелето, което са наели да свърши мръсната работа — да убива бавноразвиващи се хора, да изкормва кучета — тръгва по следите ми. Надявам се, че в момента се намира в полицейския участък, неспособен да види върха на носа си и се оплаква, че е бил нападнат от един луд човек на име Натаниъл Маккормик.

Замълчахме за малко, всеки загледан в очите на другия. Ако това се бе случило преди десет години, ако бяхме на същото място, най-вероятно щяхме да притиснем лица. Бих искал да не ме бе довеждала тук.

— Влюбен ли си в нея? — попита Ейлийн, вероятно за да прекъсне неловкото мълчание.

— В кого?

Не отговори, само промълви:

— Много е красива.

И има куршум в задника си, Ейлийн.

— Те са убили д-р Тоубъл — казах аз.

Тя се усмихна с измъчена, нещастна усмивка:

— Помислих, че никога няма да го споменеш. А отговорът на въпроса ти е „Да“. Те убиха Хариет.

— Защо?

— Защото тя щеше да ти каже същото, което ти току-що ми разказа.

— Значи това е истината, така ли?

— Това е историята, в която вярват всички. Е, почти всички.

— Как го направиха?

— Не знам точно. Предполагам, че са й инжектирали дигоксин. Мисля, че… Питаха ме какво е здравословното й състояние. Знаеха, че има слабо сърце.

Дигоксинът е лекарство, което се използва за стимулиране на слабо сърце, за да може то да бие по-силно и е много полезно за хора, страдащи от сърдечна недостатъчност. Д-р Тоубъл имаше това лекарство в аптечката си. Но ако дозата е прекалено голяма, сърцето започва да бие твърде силно, започва да се нуждае от твърде много кислород. Главната помпа на човешкия организъм започва да изгаря твърде бързо горивото си и накрая болният умира от сърдечен удар.

— Ще поискам съдебните лекари да направят анализи за наличие на дигоксин.

— Да — каза Ейлийн.

В този момент очаквах да ми каже каква е цялата истина, онази скрита същност, в която никой друг не вярваше или не познаваше. Според мен бе идеалният момент за подобно признание. Но тя само въздъхна и се изправи на крака.

— Вече не харесвам това място. А някога толкова го обичах. Намирах го за тихо и спокойно, но сега…

Тръгна напред и аз я последвах. Не исках да прекъсна нишката на разговора. Затова я попитах:

— Защо ми помогна?

— О, Натаниъл, по хиляди причини. — Отново ми подари тъжната си усмивка. — Те убиха д-р Тоубъл. И после… ами, искаха да убият и теб. И щяха да убият д-р Майкълс, ако не бяхте успели да ги спрете.

— Сериозно ли, Ейлийн? Не мога да повярвам. — Тя потрепери. Аз попитах: — Как разбра за Хариет Тоубъл? Не вярвам някой да ти е казал каквото и да било.

— Ако си спомняш, ще се женя за Иън.

Правилно. Събитие, което ще бъде отразено в светската хроника.

— И възнамеряваш да отидеш в затвора заедно с него?

Тя се разсмя с неподправен, весел смях, онзи смях, който някога ме караше да се топя от щастие.

— В никакъв случай. Напускам страната. Заедно с Иън. — Усмихна се отново. — За щастие, той е натрупал достатъчно пари, преди да се замеси в тази история.

Ако бях чувствал някаква нежност и привързаност към Ейлийн Чен — а трябва да си призная, че през последните няколко дена нееднократно ме бяха обземали подобни усещания — в този миг те бързо се изпариха. Наистина ли тя щеше да се окаже такава, каквато я бях виждал през последните години — коравосърдечна? Искаща да направи нещо добро и дори правеща добро, но корава, корава и егоистична?

— Но той носи отговорност за всичко това, за тези убийства… — Поклатих изумено глава. — И какво ще каже, когато научи, че ти…

— Иън не знае, но не се притеснявам дали ще научи. Той ме обича въпреки всичко.

Като мен, помислих си. Боже, тази жена беше като отрова.

— Обичаш ли го?

— Наистина ли искаш да знаеш?

Да, по дяволите, искам! Но на глас казах:

— Въобще не ми пука, Ейлийн.

— Браво на теб, Нат. Най-после си пораснал.

Да ти го начукам, рекох си наум.

— И така, какво се случи всъщност? Защо това, което ти разказах и в което вярват всички останали, е погрешно? — Вече бяхме излезли от тъмнината на дърветата. Ейлийн се поспря под една улична лампа.

— Знаеш много добре какво. Ти го открадна от офиса на д-р Тоубъл.

За миг спрях и се замислих дълбоко. Може би координацията ми не е толкова добра, колкото си мисля.

— Последователността. Онзи хибрид между Джунин и ХИВ.

— Точно.

— Разбирам. И прасето не е източник на този патоген.

— Напълно вярно.

— Тогава може би ще се радваш да научиш, че вече го потвърждаваме в Атланта. — Ейлийн не трепна, нито пък каза нещо. Почна да ми идва много. — Слушай, скъпа, да свършваме с глупостите. Кажи ми какво се случва тук.

— Сигурен ли си, че искаш да знаеш?

— Не се ебавай с мен, Ейлийн, не се дръж покровителствено. Разбира се, че искам да зная. Д-р Тоубъл знаеше, тя го беше открила и затова беше убита.

— Тя не само го намери, Натаниъл, тя направи нещо повече — създаде го.