Джошуа Спеноугъл
Изолатор (51)

Глава 50

Едва когато стигнах до дома на д-р Тоубъл в предградието Атертън, успях донякъде да се успокоя. Донякъде означаваше, че можах да изхвърля от главата си мислите, свързани с убийство на годеника на Ейлийн. Но продължавах да бъда ужасно вкиснат.

Бавно прекарвах колата по лъкатушещите, тъмни улици. За разлика от повечето новобогаташки селца, изникнали на Полуострова, Атертън трупа пари още от началото на миналия век. Огромни дъбови и палмови дървета се изправят пред големите домове, които се крият зад тях като зад плътни зелени стени. Не беше гостоприемно предградие, беше място, където безцелното шофиране по алеите много бързо привлича вниманието на полицията.

Повъртях се няколко минути из тихите улици, докато се успокоя и овладея напълно, без полицията да ме спре. Всъщност, не срещнах нито един друг автомобил, докато стигнах до дъгообразната алея за паркиране пред входа на дома на д-р Тоубъл. Под навеса беше паркиран голям лексус, предположих, че е неин. Другото място под навеса бе запълнено с градинарска техника.

Макар и малко по-малка от съседните, къщата бе прекалено голяма за сам човек. Съпругът на д-р Тоубъл бе починал преди години и вероятно не бе имала силите и желанието сама да се справи с преместване в нещо по-малко. Измазаните с бял хоросан стени и падащия ниско покрив придаваха на постройката приветлив, испански външен вид.

Един от прозорците на горния етаж светеше — предположих, че е спалнята. Излязох от колата, изкачих каменните стъпала пред входа и натиснах звънеца. Чух мелодията му да отеква вътре в къщата и зачаках да светне лампа. Наместо това, някъде от вътрешността на дома се разнесе бесен лай на няколко кучешки гърла. Отново позвъних. Нищо, освен кучешки лай. Сърцето ми се разтуптя и аз извадих мобилния си телефон. Набрах домашния номер на д-р Тоубъл и чух звъна на апарата в недрата на къщата. След пет позвънявания се включи телефонният секретар. Захлопнах мобилния телефон и налегнах звънеца в продължение на пет дълги секунди, след което се отказах.

Седнах на стъпалата и отново позвъних в лабораторията. Повикването се прехвърляше от линия на линия, докато накрая се включи автоматичният секретар. Значи дори Ейлийн си бе отишла оттам, забързана към дома, където щеше да се отдаде на пламенни страсти с нейния Игор или Иван или каквото там му беше името.

Кучетата продължаваха да лаят истерично. Може би д-р Тоубъл бе излязла на разходка, на кафе или за нещо друго и скоро щеше да се върне. Това беше малко странно за седемдесетгодишна, недъгава жена, но все пак беше най-малко обезпокоителната възможност.

Двадесет минути по-късно отново натиснах звънеца и опитах да отворя вратата. Звънецът иззвъня, дръжката на вратата не се завъртя и вътре не помръдна нищо, чуваха се само кучетата. Тръгнах покрай фасадата на къщата. Широка тераса я опасваше чак до живия плет в ъгъла на двора. Двойни френски прозорци откриваха достъп до трапезарията. Надзърнах вътре и видях кучетата, двата дакела, които ме следваха от вътрешната страна на дома и сега с бесен лай се хвърляха към мен от другата страна на стъклото. Не беше възможно някой да спи при такава шумотевица. Абсолютно никой.

Дяволите да го вземат!

— Д-р Тоубъл — почуках по стъклото. Набрах отново номера на телефона и отново чух първо звъненето му във вътрешността на къщата, а после и гласа от телефонния секретар: „Вие се свързахте с…“.

Пробвах френските прозорци. Те също бяха затворени. Обиколих цялата къща, като си пробивах път през джунглата от хиацинти и лаврови храсти. Кучетата ме следваха отвътре, лаят им ту се усилваше, ту затихваше в зависимост от това, колко близо до стените идваха в стремежа си да ме пресрещнат на всяка врата. Всички врати бяха заключени.

Колата, паркирана под навеса, кучетата, движещи се свободно из къщата, светлината в прозореца на горния етаж, всичко това…

Взех един камък от калдъръма на градината и изтичах към френските прозорци. Стискайки го с ръка, ударих едно от стъклата, близо до бравата. Стъклото не поддаде, затова отстъпих назад и хвърлих камъка на същото място. Сега вече то се пръсна на парченца, кучетата съвсем полудяха и камъкът тупна на килима в трапезарията. Промуших ръка в образувалия се отвор и завъртях дръжката. Докато издърпвах ръката си обратно, закачих остър ръб на стъкълце, останало в рамката и се порязах. Кръвта ми потече по петсантиметровата рана.

Бях вътре. Къщата бе изпълнена от лаещи до припадък дакели. Единият от тях дори се изпика на пода от напрежение, докато се отдръпваше назад с лай и ръмжене. До масата за хранене видях отворена клетка за кучета. Извиках името на д-р Тоубъл, но гласът ми бързо затихна сред килимите, книгите и кучешкия лай. Бях идвал тук няколко пъти и все още си спомнях разпределението: кухнята вдясно, стълбите и голямата дневна вляво, спалните и кабинета на горния етаж.

Макар че от кухнята не се долавяше никакъв звук, влязох там, с надеждата, че няма да видя д-р Тоубъл просната на пода до кипящ чайник. Тя наистина се оказа пуста и тиха. Взех книжна салфетка и я обвих около кървящата си ръка. Прехвърлих се в дневната, а оттам към стълбите.

— Д-р Тоубъл? Нат Маккормик е. Добре ли сте?

Изкачих стълбите, които ме отведоха в покрития с мокет коридор на горния етаж. Видях леко открехната врата, от която бликаше светлина. Бутнах я и тя се отвори докрай.

— Д-р Тоубъл?

До отсрещната стена видях легло, разхвърляно, като че ли някой бе лежал в него. Нощната лампа светеше, но не видях разтворена книга или папка нито на леглото, нито на нощното шкафче. До леглото имаше голям скрин, отрупан със снимки в сребърни рамки. Вдясно зееше отворена друга врата, от която блестеше неонова светлина. Банята, очевидно.

— Д-р Тоубъл?

На пода, наполовина в спалнята, наполовина върху покрития с розови плочки под на банята, лежеше патерица. Тялото на моята наставница с прибрани ръце и крака, бе сгърчено на пода до едната патерица, а другата бе в краката й. До нея лежеше малко, тъмно шишенце за лекарства; ситни, бели хапчета обсипваха като снежинки тялото й, мивката и пода.

Тя лежеше там с полуотворени очи и застинала в гримаса уста. Без да се замислям, бързо се хвърлих към нея и сложих пръсти на врата й: нямаше пулс. Взех малко огледалце от шкафа до мивката и го поднесох под носа и устата й. Не се замъгли. Не дишаше. Кожата й бе студена на пипане.

Преплитайки крака излязох от банята.