Джошуа Спеноугъл
Изолатор (73)

Глава 72

Напуснахме гробището веднага, след като последната символична шепа пръст покри капака на ковчега на Хариет Тоубъл. Още в колата се обадих на националния номер за справки 411 и получих телефонния номер и адреса, които бях загубил покрай кражбата от колата ми. Розалинда Лопес.

Брук не можа веднага да се сети къде точно се намира адресът, който ми дадоха, но имаше идея в кой квартал е, така че задачата да намеря точното местоположение на картата се падна на мен. Прелиствах атласа, докато най-после открих улицата, която, според моя шофьор, се намираше в един от най-непрестижните квартали на Сан Хосе.

Профучахме по 280-а, а косата на Брук се ветрееше като златист ореол, блестящ под слънчевите лъчи. Ако не бях заобиколен с толкова много смърт, сигурно щях да изпитам наслаждение от пътуването. Но сега не можех да надвия терзанията, които ме разяждаха.

Обсъдихме какво трябва да каже Брук на бившата служителка на приюта Санта Ана. Бях убеден, че е по-добре тя да разговаря с нея, защото след последната ни среща бях останал с убеждението, че моята персона предизвиква у Розалинда пристъп на зъбобол.

Когато най-после стигнахме целта на пътуването си, бях изненадан от привлекателния облик на квартала. Ако това е бедност, то никак не изглеждаше зле: приятни малки къщички с градини, палми, сред които тук-там се мяркаше и по някое портокалово дърво. Вярно, имаше и къщи, в дворовете на които се виждаха захвърлени продънени дивани и коли без гуми, вдигнати на трупчета, но в сравнение с бедняшките квартали на Атланта или Балтимор, местните бедняци живееха направо в луксозни условия. Може би причината се криеше в безумните цени на земята в градовете на Изток, които принуждаваха всички наркомани и бандити да се тълпят по улиците, докато местните се радваха на повече територия.

Пред номер 6577 на Ърбъни Роуд бе паркирана симпатична нова мазда. И това ми било бедно предградие!

— Изглежда си е у дома — каза Брук. Излезе от колата и тръгна към къщата, а аз се загледах в стройната й загоряла фигура, облечена в черен траурен костюм. Преди да натисне звънеца хвърли поглед през рамо и ми се усмихна. Върнах й усмивката и изведнъж бях сполетян от силно притеснение. Толкова силно, че посегнах да отворя вратата на автомобила, готов да скоча, да се затичам и да я грабна, да я отнеса далеч от цялата тази гадост.

Преди да успея да направя нещо, зад стъклото на входната врата се мярна сянка. Брук каза нещо, после замълча. Вратата се отвори и тя влезе вътре.

Опитах се да се отпусна и успокоя. Облегнах глава назад, затворих очи и оставих калифорнийското слънце да унищожава ДНК-то в кожата на лицето ми. Нямаше ефект: в главата ми бушуваха досадата и притеснението за Брук. Не знам как успявах да съчетая точно тези две чувства. Мога само да кажа, че не беше никак приятно.

Хрумна ми, че нямам идея как вървят нещата на Изток, затова извадих мобилния телефон и проверих нивото на батерията. Беше спаднала, а аз нямах зарядно устройство, защото то бе изчезнало заедно с багажа ми. Да им го начукам, рекох си. Ще трябва да взема зарядното на Брук по-късно.

Обадих се на моя любим специалист по обществено здравеопазване в Балтимор. Хърб Верлах вдигна слушалката, което беше сигнал, че нещата там, поне в момента, са спокойни.

— Здрасти, Хърб — казах. — Натаниъл Маккормик ти се обажда.

— Маккормик… Маккормик? Имаше едно време един симпатяга, с когото работехме заедно, на име Маккормик. Замина за Калифорния и сега се занимава с пласмент на водни легла.

— Самият той, единствен и неповторим.

— Как върви бизнесът с водни легла?

Стига де, Хърб, шегата се изтърка.

— Как вървят нещата при теб?

— На източния фронт всичко е спокойно. Няма нови случаи, а онези, за които се грижим в болницата, вървят към оздравяване, освен един, който може и да не се оправи. Двадесет и шест годишен мъж от Лоуръл. Дойде след като ти замина.

— Заедно с Тайнингс, Реджиналд и Филмор ще станат четирима.

— Я виж ти, в медицинския факултет все още преподават аритметика.

Страхотно. Но все пак ми беше приятно да отбележа, че е в относително добро разположение на духа.

— И какъв е процентът на смъртност тогава?

— Ако този мъж умре, ще стане около двадесет и пет.

— Кофти работа. — За сравнение, епидемията от ТОРС през 2003 имаше коефициент на смъртност около десет процента.

— Аха. — Той се прокашля. — Тим се омете. Остави ни Бет и Анди, но самият той си тръгна за Атланта още вчера заедно с твоя шеф на отдел. Имало някакво огнище на Западен Нил в Луизиана, щял да се захваща с него.

— Каза ми за него. — Шансът да ме изпратят в Луизиана ставаше все по-реален. Не стига че ме изритаха от този случай, сега рискувах да се озова в последното място на света, където бих искал да бъда в края на месец юли. Климатът там е толкова влажен и горещ, че имаш усещането, че си потопен в препълнен детски плувен басейн. — Докъде стигна разследването в Балтимор? — попитах.

— Претърсихме до шушка приютите на Джеферсън и клиниките на Дан Милър. Лабораториите в Атланта и тук работят денонощно, но все още нямаме резултати. Колкото и невероятно да изглежда, май ще се разминем с по-сериозна епидемия. Нивото на заболеваемост спада.

— Дано ни се размине.

— Надявам се. — Поколебах се дали да не кажа на Верлах за вируса ПЕРВ, но предпочетох да изчакам обаждането на Бен Велоу. Попитах го: — Мислите ли вече да се отказвате?

— В никакъв случай. Но вече не го третираме като спешен случай. След като се включи и ФБР, търсенето на криминални елементи е тяхна грижа, но като гледам, и те не си дават много зор. Умрели са няколко бавноразвиващи се — голямо чудо. Мисля, че дебнат отстрани дали няма да се прехвърли върху населението и тогава да се появят целите в бяло.

— Появи ли се нещо в медиите?

— За ФБР? Аха. Има го в днешните вестници, но всички го третират като нещо маловажно. Официалната позиция е, че не прилича на биотерористична атака, но за всеки случай се разследва и тази възможност.

— Разбирай: покриваме си задниците.

— Аха. От гледна точка на правомощията и отговорностите всичко е пълна каша. Твоят приятел Джон Майърс тази сутрин се беше разкрещял на федералните. Беше бесен, когато си тръгна оттук.

Разсмях се.

— Нат, май че твойто приятелче е в дъното на всичко.

— Какво приятелче?

— Нали се сещаш — всички пътища водят към Рим. Е, като гледам, всички следи водят към Дъглас Бюканън или както му е там истинското име.

— Той неизменно присъства навсякъде, нали?

— Да. Все още няма нищо за убийството.

Не ми се вярваше.

— Нищо? Човекът е бил изкормен, Хърб. Органите му са извадени и скрити някъде наблизо. Това е едно голямо кърваво убийство, а ти казваш, че няма никакъв напредък?

— Аз да не съм ти полицията? Знам само това, което ми казват. Някои следи сочат към Джеферсън, но докторът има желязно алиби. Предадох твоя доклад на ФБР. Казаха, че ще се погрижат и ще се свържат с теб.

— За какво да се погрижат, Хърб?

— Знам ли. — Той замълча. — Честно казано, Нат, ако бях на твое място, щях да бъда непрекъснато нащрек. Кой знае докъде могат да стигнат тия свирепи типове.

— Благодаря ти, Хърб, ще го имам предвид.

Затворих телефона. На мое място всеки добросъвестен служител би позвънил на Тим и би му казал, че вечерта ще вземе нощния полет за Атланта, където ще се появи рано на следващото утро, готов за нови дела. Би посветил остатъка от деня на писане на отчети за изминалите няколко дни, които след това би изпратил на шефа си по електронната поща. Но вече бях разбрал, че не спадам към категорията на добросъвестните служители. Освен това бях вбесен от събитията, разиграли се на Изток. Изтегляха всички от огнището в Балтимор, като че ли вече нямаше никакво значение. Може би Верлах беше прав — на кого ли му пука от смъртта на шепа бавноразвиващи се? Виж, ако двама богати жители на предградията пукнат от мозъчно възпаление, тогава веднага ще съберат силите за бързо реагиране. Кипях от яд. Гладис Томас и Бетъни Реджиналд заслужаваха повече внимание.

Зачаках. Отново ме налегнаха досадата и притеснението. Размишлявах дали наистина да не се обадя на Тим, поне за да убия времето, но успях да се въздържа от подобна малоумна постъпка.

Огледах вътрешността на колата. Брук — прелестната Брук — беше взела със себе си ключовете, така че не можех да пусна радиото. Трябваше да се задоволя с картата.

Когато тя най-после се появи на тротоара пред къщата, имах чудесен слънчев тен и бях станал експерт по местонахождението на улиците в квартала около дома на Розалинда Лопес. Затова я посрещнах с думите:

— Знаеш ли, че Меркадо стрийт е задънена, после започва отново, пак е задънена и така цели шест пъти?

— Страхотна информация, Натаниъл.

Не отговорих. Изчаках я да се настани в колата, да я запали и сама да реши кога ще започне разказа си. Минаха повече от десет секунди в мълчание и не издържах:

— Е, и?

— Бил си прав. Кейси е работил в болницата.