Метаданни
Данни
- Серия
- Натаниъл Маккормик (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Isolation Ward, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Никола Костов, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джошуа Спеноугъл
Заглавие: Изолатор
Преводач: Никола Костов
Година на превод: 2007
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2007
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска (не е указано)
Печатница: Симолини
Редактор: Стефка Симеонова
Коректор: Ангелина Вълчева
ISBN: 978-954-761-290-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18027
История
- — Добавяне
Глава 49
Наближаваше десет часът. Не бях ял нищо от обяд, не бях спал достатъчно вече цяла седмица, а на всичко отгоре трябваше да напиша и изпратя докладите си до Тим Ланкастър и Хърб Верлах. Гласовата ми поща бе задръстена от съобщения, които прослушвах, докато карах колата.
Първото бе от Джон Майърс, който каза, че му се е обаждал Тим Ланкастър, но помоли да не му звъня същата вечер, защото бил дяволски уморен и отивал да спи. Той щял да ми се обади сутринта. Второто бе от Брук, която се била прибрала у дома и ме чакала. Следващото бе от Хариет Тоубъл. Беше се обаждала преди час.
„Натаниъл, моля те, обади ми се веднага, след като получиш това съобщение. Няма значение по кое време, много е важно. Обади се у дома. Ще бъда там.“ Беше оставила телефонния си номер.
Последното съобщение също беше от д-р Тоубъл. Този път гласът й звучеше напрегнато и тя каза отчетливо: „Брегът на слоновата кост, Натаниъл“.
Странно. Много странно. Изглежда д-р Тоубъл най-после щеше да ми каже какво мисли, щеше да сподели с мене онова, което не се реши да ми каже по-рано през деня. Това добре. Но Брегът на слоновата кост?
Споменаването на това място, Бряг на слоновата кост[1] не беше толкова странно, колкото може да ви изглежда. Преди години, след като дисциплинарната комисия, чийто член бе и Хариет Тоубъл, взе решение, с което настоя аз да напусна университета, аз седях в кабинета й разреван като изоставен тийнейджър. Тя не се беше противопоставила на решението на комисията. Казах й, че се чувствам предаден. Тя поклати глава и рече:
— Времето ти тук приключи, Натаниъл. За добро или за зло, но никога няма да можеш да се измъкнеш от ямата, която сам си изкопа. Но това не означава, че животът е приключил за теб. Нищо подобно.
Тя бе човекът, който ме убеди да напусна Калифорния. Предложи ми да кандидатствам за Корпуса на мира. Не виждах за себе си друг избор, след като стръмния път към върховете на медицинската наука бе барикадиран и се съгласих. Изпратиха ме в селскостопански район в Бряг на слоновата кост, трагична държава, разположена на западните брегове на Африка. В продължение на цели две години помагах на местни и чуждестранни лекари да изградят мрежа от клиники, с която да ограничат експлодиращата епидемия от СПИН в тази страна. Именно там, в сърцето на дива Африка, престанах да съжалявам за това, което ми се бе случило и започнах да съжалявам за това, което бях направил. Единственият контакт с предишния ми живот бяха редките писма, които обменях по електронната поща с д-р Тоубъл.
Гледката на десетките и стотици хора, умиращи пред очите ми, безпомощно търкалящи се по матраци, напоени с кръвта от собствените им рани, с плът, разкъсвана от тумори и язви от залежаване, подклаждаше гнева ми срещу болестта. Реших, че след като бях скъсал с медицината, една магистратура по обществено здравеопазване и степен по международни отношения ще бъдат най-добрата алтернативна възможност да продължа борбата. Споделих плановете си с д-р Тоубъл, но тя ми предложи да не скъсвам окончателно с лекарската професия. Писа, че може би ще бъде в състояние да направи нещо за мен. Както казах, преди да дойде в Калифорния, тя бе заемала преподавателска длъжност в Балтимор, в Джон Хопкинс. Не вярваше, че ще успее да убеди бившите си колеги там да ми дадат втори шанс — реномето на заведението бе такова, че те не биха рискували с някой като мен, затова ги изостави с коментара „Невероятно арогантни копелета“. Положи много усилия да пробие в Университета на Мериленд.
Не можах да разбера защо се ангажира до такава степен с мен, докато тя самата не ми го каза един ден, преди да постъпя в университетската болница УМБ: „Защото имаш цел, Натаниъл. За разлика от всички онези студенти, които идват и си отиват от моя кабинет, ти имаш цел и я следваш за добро“.
Цел.
Тук трябва да спомена нещо. Въпреки хвалебствията на д-р Тоубъл за моите новооткрити цели в живота, фактът, че въобще има медицински колеж, който е склонен да ме приюти след като друг университет ме е изритал, беше сам по себе си зашеметяващ. Съвсем нормално би било моето заявление бързо-бързо да приключи жизнения си път в кошчето за боклук. Момчетата и момичетата от ЦКПЗ, каквито са скаути, биха унищожили незабавно заявлението ми, за да не бъдат осквернени от заразата, носеща се от него или от мен. Никой в медицината не обича фалшификациите.
И така, как лъжец и борец, каквото бе предишното ми „аз“, успя да си проправи пътя обратно в медицината и след това в стерилно чистите ЦКПЗ?
Д-р Тоубъл се бе намесила по време на обсъжданията в университета как по-точно да се отърват от мен. Както вече казах, тя бе член на дисциплинарната комисия и упражняваше огромното си влияние както там, така и в университета като цяло. Тя успя да надделее над мнението на колегите си, които биха искали мъченията на дибата[2] да са все още законно средство за наказание и успя да изтрие най-неприятните елементи от характеристиката, с която ме отпратиха. Например, „изключване“ бе заменено с „напускане за неопределен срок по желание на студента“. И когато от ЦКПЗ поискаха справка от бившия ми медицински колеж, Хариет Тоубъл бе отново на поста си. Тя им каза, че съм прекъснал обучението си, за да помагам на нуждаещите се в Африка. Малките й манипулации и натискът, който упражни където трябваше, спасиха медицинската ми кариера в най-буквалния смисъл.
Веднъж, след един особено изтощителен месец от специализацията ми в университета на Северна Каролина, който разклати до основи вярата ми в призванието ми да бъда лекар, й се обадих и я попитах защо прави толкова много за мен. Защо ми помага да остана в една професия, която изглежда прекалено комплицирана, прекалено взискателна за дефектен човек като мен.
Тя изслуша оплакванията ми и каза: „Натаниъл, мисля, че в теб има потенциал да станеш един наистина велик лекар. В професията на медика настъпва един момент, когато започваш да вярваш, че си различен от хората, които лекуваш. Чувстваш се по-способен не само като лекар, но и във всяко друго житейско поприще. В нашата професия не е възможна честната оценка на собствените ни недостатъци и затова започваме да вярваме, че нямаме такива. Ти бе принуден да се изправиш лице с лице със собствените си слабости, а това те поставя на едно и също ниво с пациентите ти. Ти си човешко същество, също като тях. Мисля, че ако решиш да се отдадеш на нещо друго след това, което си преживял и научил, лекарската професия ще загуби много“.
Тогава се почудих дали тя не прави някакъв паралел между себе си и мен. Между нейното увредено тяло и моя увреден характер.
Но да се върнем в Брега на слоновата кост. След една добра доза самоанализи и още няколко електронни писма, разменени с д-р Тоубъл, реших да се пробвам още веднъж в медицината. Прекарах цяла седмица в големия град Абиджан и навъртях международни телефонни разговори за стотици долари, докато събера нужната ми документация от студентството в колежа. Получавах и изпращах всичко по факс от едно малко, нагъчкано с хора и мебели туристическо бюро в центъра на града. Три месеца по-късно бостънският медицински факултет на университета на щата Мериленд ме прие за студент трета година.
Толкова по въпроса за Брега на слоновата кост. И какво общо, по дяволите, имаше това със сегашните ми проблеми? Защо Хариет Тоубъл беше произнесла това име на телефонния ми секретар? Беше много странно и притеснително.
Набрах номера й и попаднах на телефонен секретар. Затворих, почаках няколко минути и набрах отново. Пак ми отговори машината.
— Д-р Тоубъл, обажда се Натаниъл Маккормик. — Почаках. Нищо. — Моля ви, обадете ми се на мобилния телефон, когато получите това съобщение. Бях го изключил, защото провеждах поредица от разговори, но сега е вече включен. Обадете ми се, колкото и късно да е.
Припомних си номера на лабораторията на Тоубъл. След няколко иззвънявания повикването бе прехвърлено на друга линия и в ухото ми прозвуча женски глас. Дори и след петдесет години, когато мозъкът ми бъде напълно задръстен от алцхаймеровите плаки и няма да помня собственото си име, все още ще помня този глас.
— Здрасти — казах.
След кратка пауза отсреща се чу:
— Натаниъл.
— Самият той, единствен и неповторим. — Слабо, Натаниъл.
— Наистина.
Беше мой ред да говоря, но да пукна, ако можех да измисля какво да кажа. Накрая Ейлийн попита:
— Какво има?
— Нищо особено. — Все още не исках да питам за д-р Тоубъл, исках да накарам Ейлийн да говори, да прекарам още няколко мига с този глас. — Боря се тук с едни неща.
— Хариет каза, че си дошъл заради някакво разследване, свързано с огнище на епидемия. Как се развива?
— Бляскаво. Микробите са избити, лошите момчета са зад решетките. Свърших цялата работа още преди обяд.
— Сериозно?
— Не. Птичките са все още извън клетката, въобще не сме сигурни, че има лоши момчета, а часовникът показва доста след обичайното ми време за вечеря.
Тя се разсмя и като че ли произнесе името ми. Сякаш хубавите времена се завръщаха.
— Хариет не е тук — каза.
— О, така ли? — Това беше притеснително, но нали разговарях с Ейлийн… — Ти какво правиш?
— Работя, непрекъснато работя.
— Само работа и никакви удоволствия…
— Винаги съм била глупава.
— Именно. Съвсем като Мата Хари.
— Какво?
— Нищо, просто неудачен избор на исторически женски образ.
— Наистина. Окей, Натаниъл. Ще кажа на Хариет, че си се обаждал.
— Знаеш ли къде е?
— Не. Тръгна си доста рано.
— Все още ли живее в Атертън? На същото място?
— Да.
Разговорът наближаваше естествения си завършек. Но вместо да се сбогувам и затворя, казах:
— Утре отлитам обратно на изток.
— Ами, да ти пожелая приятен полет.
— Много ще се радвам, ако си поговорим малко.
— Мисля, че вече го направихме.
— Хайде, Ейлийн.
— Съжалявам. — Тя меко въздъхна в слушалката. — Натаниъл, аз съм ангажирана.
За момент си помислих, че ми казва, че на следващата сутрин е заета с други дела. После осъзнах смисъла на думите й. Ангажирана. Сгодена.
— О — казах. — Ами… ами, много се радвам за теб.
— Благодаря ти.
— И кой е щастливецът?
— Не го познаваш.
— Пробвай, все пак.
— Казва се Иън Карингтън.
— Наистина, не го познавам.
— Видя ли?
— С какво се занимава?
— С рискови инвестиции.
— И все още има работа, след като се пукна големия борсов сапунен мехур?
— Да, той…
— Аз пък мислех, че всичките тия юнаци сега карат таксита.
— Той е много интелигентен.
— Сигурно е такъв. — Можех да предположа още поне дузина неща, които Иън Карингтън със сигурност беше, но предпочетох да ги запазя за себе си. — Добре тогава, да затварям. Предай на д-р Тоубъл, че съм се обаждал.
— Ще й предам. — И точно преди да затворя, тя каза: — Натаниъл?
— Да?
— Беше ми много приятно да разговарям с теб.
— Аха — казах аз и натиснах копчето за край на разговора.