Джошуа Спеноугъл
Изолатор (87)

Глава 86

Бях напълно зашеметен и цяла минута не можах да дойда на себе си.

Брук.

Отново включих светлината на мобилния си телефон и затършувах наоколо, докато намерих апарата на лабораторията. Вярвах на копелето за моя мобилен телефон, но не мислех, че са в състояние да проследят обажданията от телефона на лабораторията.

Но в слушалката му не чух сигнал „свободно“, а само пулсираща последователност от два тона. Натиснах деветката. Пак същите два тона. Натиснах няколкото бутона за различни линии, но без резултат.

В стаята имаше компютър.

Натиснах бутона за включване и машинката с мърморене се съживи. Но не достатъчно бързо. Погледнах часовника си, видях, че ми остават по-малко от десет минути и прекарах две от тях проклинайки бавния IBM. Накрая се появи екран за регистрация, искащ да въведа име и парола.

Прииска ми се да грабна клавиатурата и да я запокитя по плоския екран на монитора, но успях да се удържа.

И така, някой предвидливо бе прекъснал всички линии за комуникация. Който и да го беше направил, очевидно беше по-добър от мен. Но, ако се замислите, те се бяха оказали много по-добри от полицейските управления на Балтимор и Сан Хосе, а и от ФБР. А кой бях аз? Някой, който проследява патогени, всички толкова малки, че дори нямаха кортекс^[1].

Пребърках няколко чекмеджета, докато открия онова, което търсех, в малък поднос. Мушнах скалпела за еднократна употреба в джоба си и излязох в коридора.

Помещенията изглеждаха абсолютно пусти. Това би ме радвало, ако не подозирах, че копелето, чийто глас бях чул по телефона на Брук, съзнателно бе изпразнило сградата.

Завих към фоайето и минах покрай няколко врати, следвайки знаците за авариен изход. Накрая стигнах до врата в дъното на коридора. С изненада забелязах черната кутийка на електронната ключалка, на която мигаше червена светлинка. Човек би очаквал да намери система за контрол, която пречи на външните хора да влизат, а не на вътрешните да излязат. Всичко, свързано с Трансгеника, ставаше все по-странно.

Прекарах служебната карта през процепа на ключалката, която избипка, но остана все така червена. Пробвах дръжката, но тя не поддаде. Още веднъж прекарах картата през магнитния четец. Отново бипкане и червена светлина. Бях заключен вътре.

Помислих за Брук и мъжа с нея. Давах си сметка, че се намира в сериозна опасност и не исках по никакъв начин да влошавам допълнително състоянието й. Пред очите ми се мярна видението на подутото лице на Гладис Томас. И на изкормените кучета. Изтласках образите от съзнанието си.

Отново набрах номера на Брук по мобилния телефон. Няколко иззвънявания и се включи гласовата поща. Не оставих съобщение. Часовникът ми казваше, че ми остават две минути, за да изляза от сградата. Изчаках ги да изтекат и отново позвъних. Този път някой отговори на повикването ми. Не беше Брук.

— Д-р Маккормик, къде сте?

— Заключен съм в шибаната сграда. — Постарах се гласът ми да прозвучи спокойно.

— Значи са я заключили. — Мъжът се разсмя. — Много добре, вземат си поука. Добре, док, искам да се върнете в същата лаборатория по патология, където бяхте допреди малко.

Откъде знае къде съм бил преди малко?

Телефонът ми изписка. Батерията издъхваше.

— Ще бъдем там след две минути — каза мъжът. — Искам да застанете на петнадесет фута отдясно на вратата и да поставите ръце на лабораторния плот. Разбрахте ли?

— Разбрах. — Шибаняк.

— Ако не го направите, ще нараня д-р Майкълс. Разбрахте ли ме, д-р Маккормик?

Някъде зад него чух Брук да вика:

— Изчезвай, Нат. Не го слушай… — После телефонът замлъкна.

Патологичната лаборатория беше тъмна, както я бях оставил. Нямах нужда от осветление, за да се настаня зад вратата и да сваля пластмасовия предпазен калъф от острието на скалпела. Зачаках, изправен зад вратата, с вдигната, трепереща ръка. Разбирах, че не трябваше да заставам на петнадесет фута от нея, сложил ръце на масата, но не бях сигурен, че правилното действие беше да планирам нападение срещу някого, въоръжен само с десетграмов скалпел.

Чаках и се ослушвах. Искаше ми се да погледна часовника си, но не смеех да сваля ръка. Стоях замръзнал на място, а секундите се точеха като минути.

Най-после чух стъпки или, по-точно, шума от тътрене и влачене на крака. Бравата прещрака и вратата бавно се отвори. Напрегнах ръката си.