Джошуа Спеноугъл
Изолатор (46)

Глава 45

В стремежа си да избегнем възможността за нова, нежелана среща с жената, която разби сърцето ми, седнахме в малко кафе в друга сграда с лаборатории. Медицинският колеж изобилства от подобни местенца — всяка сграда има поне едно и всички предлагат различен асортимент. Изобилието от закрепостени клиенти дава възможността на щастливците, докопали се до договор за наемане, да надуят надценките и да трупат добри печалби.

Поръчах си сандвич, но не бях в състояние да преглътна нито хапка. Не ми се искаше да се разпростирам по темата за епидемията, за Дъглас Бюканън или Гладис Томас, но перспективата да разговарям за Ейлийн Чен ме ужасяваше. Затова се впуснах в разказ за перипетиите си от последните дни. Освен другото, д-р Тоубъл бе и микробиолог. Бе работила за ЦКПЗ по времето, когато те се наричаха още Център за заразни болести и беше правила някои проучвания на хеморагичната треска още преди на сцената да се появи СПИН и да привлече преобладаващата част от изследователските фондове и повечето добри специалисти. Може би щеше да ми подскаже нещо полезно.

Докато слушаше разказа ми, тя ставаше все по-мълчалива. Вероятно за жена, прекарала голяма част от живота си в изследване на СПИН, бе угнетяващо да слуша история за секс и смърт. Изложих й фактите и преминах към хипотезите за биотерористична атака, предавана по полов път. Накрая я попитах дали всичко това не й се струва прекалено изсмукано от пръстите.

— Не съм експерт в тази област.

— Но какво мислиш?

— Мисля, че звучи много плашещо.

— И за мен. Кръгът на заразените е доста неочакван. Притеснен съм от това, което се случва, д-р Тоубъл. Много съм притеснен.

— Излишно се впрягаш, Натаниъл. Това, че заразата удря неочаквана прослойка от обществото, не значи, че е по-ефикасна. Не се вживявай толкова, не пишеш роман на Том Кланси.

Не, не пишех роман на Том Кланси. Биотероризмът не беше най-вероятният сценарий, но определено беше най-лошият възможен. И в цялата история категорично имаше нещо сбъркано. Предполагам, че притеснението се е изписало на лицето ми, защото д-р Тоубъл смекчи тона:

— Добре е, че мислиш по този начин, все пак. Радвам се, че човек като теб работи за правителството. — Тя се усмихна. — Казваш, че си се сблъскал с доктор на име Рандъл Джеферсън?

— Да.

— Ще взема да му се обадя. Сигурна съм, че ти е казал всичко, което знае по случая, дори и да не го е направил по най-приятния и удобен за теб начин.

— Познаваш ли го?

— Работили сме заедно преди време в Джон Хопкинс. Не бих казала, че сме приятели, но сме добри познати. — Тя огледа залата. — Той е добър човек, Натаниъл. Просто си го хванал в лош момент.

— Изглежда често му се случва.

— Може би защото има много неща, които трябва да защитава.

— Включително общежития, приличащи на помийна яма?

— Разбирам възмущението ти. — Лицето й запази неутралното си изражение. — Аз също се възмущавам. Разбирам също така, че си много огорчен, че са те отстранили от разследването, но така е може би по-добре — добави тя с тъжна усмивка.

Разсмях се, но смехът ми секна, защото осъзнах, че не се е пошегувала.

— Не мога да повярвам, че го казваш. Нали току-що каза, че било добре, дето правителството разполага с хора като мен?

— И пак ще го кажа. — Замълча, явно търсейки думите. — Натаниъл, ти си още много млад. И си прекалено амбициозен, дори и за тази професия, изобилстваща от амбициозни млади мъже. Най-късият прав път невинаги е най-добрият.

Не беше трудно да схвана скритото зад думите й внушение: същите онези черти на характера, които ме провалиха в медицинския колеж, бяха причина да ме изритат от Балтимор. Но имаше една съществена разлика:

— Този път не съм направил нищо нередно.

— Освен че си настроил срещу себе си всички, които биха могли да ти помогнат. Членуваме в един малък, затворен клуб, Натаниъл. Всеки познава всекиго и всеки защитава всекиго. Най-вече от нахалното надзъртане на хора, които не си правят труда да разберат какво точно вършим. За тях всичко е черно-бяло. — Тя замлъкна и отхапа малък залък от сандвича си. — Ото Фалк бе облепил едната стена на кабинета си с изпълнени с хули и обиди писма, които бе получил, а другата — с писмата на хората, които умираха, чакайки реда си за трансплантация на бъбрек. „Да изгориш в ада, нацистко копеле“ и „Моля, побързайте, брат ми ще умре без бъбрек“. Той е ангел в очите на едните и дявол за другите. А в същност е само един човек. А ти… — Тя ме погледна право в очите. — Ти не можеш да проумееш защо никой не се разтапя от удоволствие, когато ти, заслепен от чувството за собствена правота, ги тероризираш, за да получиш информация. Например, д-р Джеферсън. Служиш на двама господари, Натаниъл, предполагам, че са ти го обяснявали по време на обучението в ЦКПЗ. Разбира се, трябва да се грижиш за общественото здраве, но трябва да се грижиш и за самото общество, за законите му и за правата на отделния човек…

— А какво ще кажеш за правото на човек да не бъде заразяван?

— О, колко чудесно би било, ако живеехме в полицейска държава, където ще можеш да влезеш във всеки дом и да вземеш проби. Където всеки човек може да бъде принуден да разкрие всички свои кирливи ризи, за да спре избухването на епидемия, която може би има, а може би няма нищо общо с личните му тайни. Има ли нови случаи?

— Не зная.

— А би трябвало. — Тя взе в ръка сандвича си, погледна го и го остави обратно. — Може би това е изолиран случай. Може би една от заразените жени го е прихванала от някой, който е пътувал до Южна Америка и е донесъл оттам нов щам на мачупо, достатъчно различаващ се от познатите ни вируси, за да не бъде разпознат от вашите лабораторни тестове? Може би този щам се пренася само по полов и кръвен път? Ако е така и ако се развива толкова бързо, колкото казваш, тогава да благодарим на Бога, бързо ще се самоунищожи. Но ако те оставим да действаш по твоя начин, ще трябва да поставим под карантина целия Балтимор и да хвърлим Рандъл Джеферсън в затвора, за да спрем болестта.

— Може би това щеше да бъде най-правилното нещо — казах ядосано аз.

— А може би ти виждаш нещата само в черно и бяло. Не е никак добре за научен работник или епидемиолог.

Мълчаливо се заехме със сандвичите си. С всяка хапка ядът ми се разпалваше все повече и повече. Толкова се бях надявал, че поне Хариет Тоубъл ще ме разбере и ще застане на моя страна.

— Не може да имаме всичко, д-р Тоубъл. Аз съм склонен да пожертвам някои лични свободи в името на по-висшето добро. Има полза от принудителните карантини. Може да не си съгласна с мен, но ако бяхме успели да намерим Дъглас и го бяхме задържали за известно време, вероятно всичко това нямаше да се случи.

— Но ти въобще не можеш да бъдеш сигурен, че именно Дъглас е причината — остро каза тя. Потръпнах от бликналото в тона й чувство. — Натаниъл, Натаниъл, Натаниъл. — Усмихна се, пресегна се през масата и ме потупа по ръката. — Напредваш, моето момче. Беше направо чудесно да наблюдавам израстването ти. И продължава да е чудесно.

— Дошло ми е до гуша от израстване. Вечно някой ме полива, наторява, окопава…

— Но нали така животът ти става двойно по-вълнуващ? Иначе не би бил и половината от това, което си сега.

— Радвам се, че имаш вяра в мен.

— Аз винаги имам вяра в хората. Особено в теб. — Тя се отпусна назад на стола си. — Хубаво. Ще ударя една жица на Рандъл Джеферсън. Едва ли мога да направя нещо съществено, но поне ще се опитам да го успокоя и да видя дали няма да ми каже нещо повече за младежа, за когото се интересуваш. — Извади своя джобен компютър и надраска нещо на екрана му. — Как беше името му? Дейвид Бюканън, нали?

— Дъглас. Или Кейси. Забравих да ти кажа. Тук е бил известен с това име. Доста е смущаващо… — По лицето й се изписа странна гримаса. — Какво има?

— Кейси? Сигурен ли си, че е Кейси?

— Да, защо?

— Нищо. Кейси чий?

— Не можах да науча фамилното му име. Нещо не е наред ли?

— Всичко е наред, Натаниъл. Как изглеждаше този човек?

— Ами, беше… Чакай, имам негова снимка. — Разрових бележника си, търсейки снимката на Дъглас Бюканън, известен като Кейси и я плъзнах към нея по масата.

Когато я видя, лицето й се промени. Може би беше изненада, а може би беше само напрежението да разгледа по-добре едрозърнестия образ. Помислих, че ще каже нещо, но тя само ме погледна и ми върна снимката.

— Наистина трябва да тръгвам, скъпи. Беше толкова хубаво да те видя отново. — Тя се пресегна за патериците.

Станах и й подадох ръка. Помогнах й да се изправи.

— Д-р Тоубъл, ако имате някаква идея, каквато и да е…

— Беше толкова хубаво да те видя, Натаниъл.

С тези думи тя се обърна и си тръгна, почуквайки с патериците по излъскания каменен под.