Джошуа Спеноугъл
Изолатор (70)

Глава 69

Ейлийн Чен ме забеляза едва след като напуснахме параклиса и се озовахме в изпъстрения със слънчеви петна двор. Опита се да ми се усмихне, но лицето й се разкриви в нещо, много по-близко до гримаса. Изтри една сълза от очите си, оставяйки за малко размазана следа от грим по бузата си. Чувствата, които я бяха обзели, смекчиха отношението ми и решителността ми се стопи. Затова приех жеста за нещо като покана и казах на Брук, че трябва да поговоря с нея.

Брук, неспособна да определи каква роля й отреждах в момента, се поколеба малко, но после стисна лакътя ми и отстъпи настрана.

Отидох при Ейлийн. За миг се прегърнахме и я целунах по бузата. Тялото й бе гъвкаво и податливо. Излъчваше аромат на скъп парфюм.

— Все още не мога да повярвам — каза тя. — Всички тези хора… Правят нещата така необратими.

— Но е мило, че всички са дошли да се простят с нея. Иначе си права. Необратимо е. И боли.

Ейлийн се взираше в мен. Бе застанала толкова близо, че можех да видя грима, размазан в порите на лицето й.

— Благодаря ти… за вчера. Хариет мислеше, че си добър човек. Аз също мисля така. Искам да го знаеш.

Това беше нещо, за което никак не бях подготвен. Очаквах незначителна размяна на реплики, може би някое и друго заяждане, задето се бях опитал да я притисна с въпроси за Трансгеника. Но не и това.

— Да служа и да защитавам, да нося утеха на нуждаещите се — това е моят девиз. — Съзнавах, че звучи съвсем детински.

— Опитвам се да кажа, че вероятно е много тежко за теб, особено с оглед на…

— Въобще не е тежко. Работа за няколко часа. Спомни си девиза ми.

Не мога да кажа дали беше обидена, притеснена или смутена от факта, че не се включвах в тона й. Но можех да усетя невидимите пипала, които се протягаха и ме обгръщаха. Защо говореше всичките тези неща? Защо се опитваше отново да ме омотае?

— Натаниъл, трябва да ти кажа… — Тя се притисна към мен.

— Какво? — Отстъпих назад.

— Нат…

— Какво трябва да ми кажеш, Ейлийн? Че ме мислиш за чудесен човек и че би искала двамата с теб да седнем и да си поговорим за д-р Тоубъл? Да дрънкаме глупости за добрите стари времена? Или отново да си поплачеш на рамото ми? Не ми пробутвай тия номера. Престани.

Забелязах, че междувременно Брук се бе доближила до мен, вероятно обидена, че съм я оставил сама на непозната територия, за да си бъбря със старо гадже. Предполагам, трябваше да й бъда благодарен, че прекъсна още в зародиша му нещо, което застрашаваше да се превърне в нелеп монолог. Но не бях. По-скоро бях леко притеснен. Ейлийн също изглеждаше притеснена и очите й шареха нагоре-надолу по снагата на моята спътница, а по лицето й премина сянка от гримаса.

— Ейлийн — казах, — това е моята приятелка Брук Майкълс.

Двете размениха хладно ръкостискане.

Не съм светец. Не си правя никакви илюзии, а пък и тя ме беше раздразнила донякъде, затова мога с чиста съвест да си призная, че изпитах голямо удоволствие от болката, която причиних на Ейлийн в този момент. Нищо общо с болката от смъртта на д-р Тоубъл, боже опази! По лицето й бе нарисувана ревността, която я изпълваше. Бях я сварил със свален гард, иначе никога не би ми позволила да забележа колко е разярена от появата на Брук, от атлетичната й фигура и красива външност. Това, разбира се, беше заблуда, защото шансовете двамата с Брук да се озовем заедно в леглото бяха не по-големи от вероятността Хариет Тоубъл да се изправи в ковчега си и да поиска нещо за хапване. Имам предвид общото ни минало, на мен и Брук, и неприятните разговори от последните няколко дни. Все пак, д-р Майкълс се бе оказала добро оръжие в неугасващата битка между мен и Ейлийн. Както можех да установя в този миг, войната между любовници никога не умира, а само затихва и дебне удобен повод да пламне с нова сила. Дори и при неудобен случай, дори и на погребение.

Но злорадството ми трая съвсем кратко. Беше ред на д-р Чен.

Високият светлокос мъж я доближи изотзад, прихвана лакътя й и я целуна.

— Това е Иън Карингтън, моят годеник. — Тя промуши ръка под мишницата му. Едва сега забелязах пръстена с диамант на ръката й. Беше с размера на монета от четвърт долар и се зачудих къде го дява, когато работи в лабораторията. — А това, Иън, е Натаниъл Маккормик, стар мой приятел. И Брук Майкълс. — Тя пресилено се усмихна.

Точно така, годеникът. Арсеналът на д-р Ейлийн Чен беше по-голям, в порядъци по-голям от моя. Ако можеше само в този миг Брук да бъде моя съпруга, да е бременна или да е спечелила Нобелова награда.

Стиснах ръката на Иън Карингтън. Ръкостискането му бе силно, излъчваше усещане за власт, пари и чувство за превъзходство. Усещах полъха на Чоут^[1] и Харвард, макар че може би това бе само ароматът на одеколона му. Както и да е, този тип вероятно никога не бе чувал за Бондо^[2] и сигурно е знаел как се произнася името на Гьоте още в мига на раждането си.

— Радвам се да се запознаем, Натаниъл — каза. — Доколкото позволяват обстоятелствата.

— Подобно — излъгах и аз.

Иън стисна ръка на Брук. Погледна крадешком гърдите й, след което се вгледа отново в лицето й. Я по-полека, човече.

Ейлийн се бе изключила малко преди това. Тази жена притежаваше удивителното умение да се изключва от околната среда когато поиска. Винаги когато нещата приемаха неприятен обрат, бе в състояние да отплува към някакъв свой далечен, емоционален остров. Можеше да ме докара до бяс.

Но сега обърна поглед към мен. Беше се завърнала.

— Не мога да повярвам, Натаниъл. Наистина, не мога. Тя беше…

Какво беше, Ейлийн? Трамплин към кариерата ти? Спирка по пътя към собствена лаборатория? Или като мен — някой, при когото да се приютиш при нужда и да напуснеш, когато вече не ти трябва? Това беше проява на злопаметност, но майната й на Ейлийн. Отказвах да приема, че връзката й с д-р Тоубъл е била нещо повече от елементарни отношения работодател-работник, при които всеки е имал полза от другия.

— … тя беше най-важният човек в живота ми. Освен Иън. — Последното изречение прозвуча не на място. Възцари се неудобно мълчание. Накрая Брук се престраши и се гмурна.

— Виждам, че е била много почитана и обичана.

Ейлийн, Иън и аз промърморихме нещо в съгласие с думите й. Отбелязвайки, че Иън се присъедини към мърморещите, му зададох въпрос, отговора на който ми бе добре известен:

— Познавахте ли д-р Тоубъл?

— Да. Ние работим — извинете, работехме, още не мога да свикна — работехме с нея. И с Ейлийн.

— Иън е изпълнителен директор на Трансгеника, фирмата, за която ти бях разправяла, Нат. Хариет и аз…

— Знам — прекъснах я. — Ксенографтс. — Не ми харесваше, че през всичкото време използваше малкото име на д-р Тоубъл. Хариет.

— Това е голяма загуба за нас. Голяма загуба. — Иън изглеждаше унесен в мислите си. Може би трябваше да го тупна по главата, за да дойде на себе си. — Слава богу, Ейлийн е тук и ще може да продължи делото й. А сега моля да ме извините…

Той пресече двора и се впусна в разговор с някакъв нисък мъж с плешива като топка глава.

— Кой е оня? — попитах.

— Това е д-р Ото Фалк — отговори ми Ейлийн.

— Доста по-нисък е от репутацията си.

Ейлийн поклати глава, възмутена от детинското ми заяждане.

— И доста по-плешив — добави Брук.

Точка за нас, Брук. Двамата разменихме усмивки.

— Трябва да вървя — рязко каза Ейлийн. — При създалата се обстановка вероятно ще има много промени в лабораторията. Ако въобще не я закрият.

— Няма ли да дойдеш на гробището?

— Трябва да се връщам в лабораторията.

— Защо? Нали тя е най-важният човек в живота ти…

— Престани, Натаниъл. Нима си забравил всичко? Ще имам късмет, ако все още не са започнали да изнасят мебелите, докато аз седя тук и подсмърчам.

— На твое място не бих се безпокоил — казах остро аз. — Поне докато гаджето ти контролира финансирането на работата, нали така?

— Не го контролира изцяло.

— Може би ще успееш да организираш нещо под шапката на Ото Фалк.

— Трансгеника иска независими изследвания. Агенцията по храните и лекарствата също настоява за независим надзор.

Първата стъпка към независимостта, Ейлийн, би било да прекъснеш годежа с арийския принц.

Започнахме да се сбогуваме. Брук и Ейлийн си стиснаха ръцете. Изненадващо Ейлийн ме прегърна силно и ме привлече към себе си. Устата й се прилепи до ухото ми и усетих дъха й. „Те знаят, че си влизал“ прошепна ми тя. „Откажи се.“