Джошуа Спеноугъл
Изолатор (102)

Глава 101

Следващата седмица имаше три погребения. На Ото Фалк в Питсбърг, на Иън Карингтън в Кеймбридж и още едно, в затънтеното градче между Сан Франциско и Сан Хосе, където живееше семейството на Ейлийн. Присъствах само на последното.

По лесно обясними причини, церемонията в китайска католическа църква бе скромна и не бе широко оповестена. Бяха само родителите, брат й и сестра й. Не разговаряхме. Бяха достатъчно изстрадали от разпитите, на които ги бе подложило ФБР, детективите на окръга и всички други, които бяха успели да си напъхат носа в тази мръсна история. Може би бяха притеснени. Може би ме виняха за смъртта на дъщеря си. Не ми пукаше. Кланът Чен можеше сам да се справи с емоционалната буря, която ги беше връхлетяла със смъртта на Ейлийн. Нямаха нужда от моята помощ.

Мястото на погребението не беше много далеч и Брук Майкълс се реши да дойде с мен, след като вече с нея бяхме едно цяло. Сигурно сме представлявали много странна двойка — тя на патерици, аз — с увиснала на превръзка бинтована ръка. Спомних си за снимките от парада на ранените войници, върнали се от окопите във Франция през 1918-а.

Брук изруга, защото едната й патерица се заклещи в пукнатина по настилката на тротоара. Куршумът бе уцелил една артерия, но бе подминал главните нервни влакна, така че кракът й щеше да се възстанови напълно след няколко месеца и повечко физиотерапия. Радвах се на крака й и на някои близки до него местенца.

За нещастие, моето положение бе по-несигурно. Не беше ясно дали ще успеят да се възстановят напълно функциите на лявата ми ръка. Хирурзите не бяха произнесли смъртна присъда на крайника ми, но пък и не бяха казали, че всичко ще бъде наред. Трябваше да минат месеци възстановителна терапия, за да се разбере дали операциите на китката ми са били успешни.

Колкото до правителствените органи, оказа се, че те са в състояние да действат бързо, когато искат. А в дните след кървавата баня в офисите на Трансгеника, те искаха. В нощта на смъртта на Ейлийн бях прекарал съвсем малко време насаме с болките си, преди ураганът на правозащитните органи да се стовари върху сградата, изпълвайки я с хиляди полицаи и технически персонал. Гледах ги, както се гледа кино: камерите показват едър план на Нат Маккормик, завит в одеяло, седящ в една от канцелариите и отговарящ на безсмислени въпроси, които вече нямаха никакво значение. Носещ се на вълните на дисоциативното състояние, в което бях изпаднал, се чудех дали и Ейлийн е изпитвала същото преди да се реши на последния си жест. Може би. Поне в мига, когато куршумът вече се забиваше в плътта й, тя ме гледаше с онова последно, страшно, ужасено лице. Но вече бе твърде късно.

Проклет да си, Нат Маккормик. Ако има Ад, ти ще попаднеш в него, в специалния кръг, запазен за глупците, за онези, които не могат „да погледнат от друг ъгъл“, за онези, които не са достатъчно ловки, които опитват да бъдат герои, но се провалят. А отпуските си ще прекарваш на езерото с кипяща лава, запазено за лъжците.

По-късно същия ден прекарах часове в полицейския участък, давайки за петдесети път отчет за събитията. Разпитваха ме за Хирурга, но аз им казах да питат самия него. Питаха ме за Хариет Тоубъл и аз им казах същото. Не схванаха или не приеха иронията ми. Може би изклинчвах от задълженията си на държавен служител, като се правех на трън в задника им, но какво значение имаше това? Всички бяха или мъртви или зад решетките. Повечето — мъртви. Беше им въздадено правосъдие по един много убедителен начин.

ФБР беше разпердушинило корпоративните офиси на Трансгеника, фермата за органи в Гилрой, лабораториите на Тоубъл и Фалк. Гениите на следствието от Куонтико бяха успели да изровят доста повече неща извън онези, които бях оставил разхвърляни на пода на лабораторията на д-р Тоубъл. Бяха разглобили компютрите и изследвали съдържанието на твърдите им дискове. Бяха успели да измъкнат някакви доказателства дори от кладата, запалена от Хирурга. Тия момчета с четките за зъби и рентгеновите очи бяха наистина добри. Но много ми се искаше да бяха били толкова добри само няколко дена по-рано. Щяха да спестят толкова много кръв. Чудех се срещу кого ще използват намерените доказателства. Може би срещу ветеринаря Бил Дайсън? Надявах се да не го направят.

Все пак се оказа, че има достатъчно хора, срещу които да се повдигне обвинение. Рандъл Джеферсън, например. Детектив Джон Майърс ми каза по телефона, че добрият доктор е бил арестуван, подведен под отговорност и в момента бил пуснат под гаранция. В момента размишлявал над въпроса за смисъла на живота в имението си северно от Балтимор. Майърс ме увери, че доказателствата срещу него са много сериозни и в типичния за него стил каза, че обвиненията в престъпен сговор и опит за убийство дават „основателни надежди за реализация“. При всяко положение щатските власти бяха сложили ръка върху приютите на Джеферсън.

Няколко важни клечки от АХЛ също попаднаха под ударите, когато три-четири дена по-късно най-после се разбра кой точно е бил човекът, с когото са държали връзка Ото Фалк и Иън Карингтън. Неколцина излязоха в принудителен отпуск докато колегите им се чудеха какво да ги правят и тръпнеха кой ли още ще изгърми. Ония от ФБР бяха съвсем наясно как да се справят с тях. Човек почти можеше да чуе звука на ножовете, които се точеха във Вашингтон.

И докато силите на защитниците на закона яростно фучаха, твърдо решени да посекат колкото може повече чиновнически глави, силите на общественото здравеопазване можеха да поемат глътка въздух. Според д-р Верлах, затягането на режима в приютите в Балтимор е съдействало доста ефикасно за ограничаване на миниепидемията, макар че болестта отне живота на още една жертва. Бен Велоу, неустрашимият изследовател на биологичната тера инкогнита, ми бе оставил съобщение, че вирусът-хибрид на ХИВ и Джунин съвпада с пробите от тъканите на Деби Филмор, както и с вируса, открит у болните от Мериленд, което бе напълно очаквано. Не му казах, че Ейлийн Чен ми го бе съобщила преди това; не исках да изслушам потока ругателства, който щеше да се излее над главата ми, щом Бен разбереше, че е прекарал няколко безсънни нощи в безсмислен труд. За нещастие, на сцената на вирусологията се бе появил нов играч. Надявах се джинът да се прибере обратно в бутилката и да остане там завинаги, но, както става в подобни случаи, това сигурно бяха само напразни надежди. Поне засега джинът се намираше в съвсем конкретна бутилка, заключена във фризер от клас БНЗ-3 някъде в Атланта.

Единственото хубаво нещо, което излезе от цялата тази катастрофа, се оказа неподправеният интерес на Бил Стедмън, трансплантационният хирург от Питсбърг, към работата на д-р Фалк. Естествено, Стедмън бе много изненадан, когато му се обадих и искрено съжаляваше, че светът на трансплантациите е загубил един от водещите си специалисти при такива обстоятелства. Беше наясно, че през следващите няколко години данните на Фалк ще бъдат много горещи от гледна точка на политическата коректност, но пое върху плещите си товара на отговорността да съхрани и развие каквото може. Каза, че ще разговаря с АХЛ, ще събере всички данни, ще се срещне със семействата и ще види какво може да бъде спасено. Близкото бъдеще му обещаваше малко облаги и много главоболия и притеснения. Себеотрицанието му и пренебрежението, с което се отнасяше към кариерата си, ме караха да вярвам, че е идеалният ръководител за второ действие. Утеших се с мисълта, че един ден някое дете, отписано като безнадеждно, ще си пишка безгрижно с помощта на нов бъбрек от прасе.

Заупокойната служба за Ейлийн привърши и ние с Брук решихме да не отиваме до гробищата. Не исках да гледам как ковчегът на д-р Чен потъва в земята. Бях се нагледал на достатъчно финални сцени.

Повлякохме скърбящите си тела към поредната взета под наем кола. Раните ни изключваха засега ползването на скоростен лост, така че BMW-то на Брук щеше да получи продължителен отдих. Раните, по-специално тези на Брук, ме определяха като единствен шофьор в обозримото бъдеще. Настаних се на шофьорското място. Брук изпружи крака и се облегна на лявото си бедро, поставила ръка на коляното ми.

— Добре ли си?

Не можах да схвана защо ми задава този въпрос, докато не се усетих, че от доста време седя неподвижно с ръка на ключа за запалване.

— Разбира се — казах, но това бе поредната лъжа. Въпреки че хаосът в главата ми вече се бе уталожил, все още от дъното изскачаше някоя и друга картина — кървящите тела на пода на заседателната зала, звукът на въздуха, изтръгващ се от раната на Хирурга, страхът, че той по някакъв начин ще успее да отхвърли предявените му обвинения и да се измъкне от ръцете на правосъдието. Но най-често виждах лицето на Ейлийн в мига, преди да пръсне черепа си и собствената си неспособност да попреча на това.

Знаех, че най-добрият начин да се преборя с лошите спомени, е да не мисля за тях. Да ги оставя да се приберат в черупките си. Засега тази тактика се оказа пълен провал. Запалих колата.

— Добре съм, наистина.

Брук се пресегна и изключи двигателя.

— Какво правиш?

Тя ме прегърна и ме целуна по бузата. Целуна челото, носа, очите, брадичката, устните ми. Стотици малки докосвания покриха лицето ми като падащи дъждовни капки. Когато свърши, се пресегна и отново запали двигателя.

— А сега накъде, док? — попита.

Бяхме наели малка къща на няколко часа северно от Сан Франциско, близо до Юрика. Наблизо имаше хубава малка болница с отделение за физиотерапия. Не бях убеден, че болницата и терапевтите са на ниво, но се намираше достатъчно далеч от района на Залива и всякакви поделения на ЦКПЗ, което правеше мястото подходящо за нас. Предплатихме наема за един месец — едно от развлеченията ми през последните дни беше да кроя планове как да мина разхода за сметка на работодателя си. Все още не бях постигнал успех на този фронт.

— И никакъв Тим Ланкастър? — попита Брук.

— Тим кой?

Тя се разсмя и поклати глава.

Имах уговорка да се срещна с Тим след час в здравния департамент на Санта Клара, но нямах никакво намерение да спазвам уговорката. Внезапно, но не съвсем неочаквано, акциите ми в ЦКПЗ полетяха стремглаво нагоре. Признавам си, че скоростта, с която се превърнах от персона нон грата в нещо като звезда на фирмата, бе впечатляваща. Брук, която през всичкото време си оставаше златното момиче, само добави още сияние към ореола си в Санта Клара и ЦКПЗ. Ония в Атланта се кефят винаги, когато някой от бившите им служители се прочуе.

Обадих се на Тим Ланкастър рано сутринта в деня, след смъртта на Ейлийн. Първите думи, които чух от устата му, бяха:

— Съжалявам, че трябва да ти го съобщя, Нат, но… — И ми каза, че вече бил попълнил съответните формуляри за процедура по привикването ми пред дисциплинарната комисия в централния офис на ЦКПЗ. Тогава трябваше да му затворя телефона, но бях толкова изтощен от безсъние, че не можех да разсъждавам. Затова не затворих, а му разказах какво се случи. След като приключих, Тим каза, че трябва да се обади на няколко места, вероятно в търсене на потвърждение на разказа ми. Нейсе, след петнадесетина минути ми се обади и каза, че ще хване следващия полет до Сан Франциско.

През следващите няколко дни доста успешно избягвах срещите с коменданта. Няколко пъти успя да ме излови, но след двайсетина минути разговор с него успявах да симулирам достатъчно убедително, че започвам да бълнувам, като обяснявах това с болкоуспокояващите. Тим не ми вярваше, но, както вече казах, репутацията ми беше отлична и му се наложи да ме остави на мира. Той също спечели точки от моите подвизи и подозирах, че се чувства донякъде задължен. Може би дори усещаше вина, че само няколко дни по-рано бе решил да ме изхвърли на улицата, макар че това би било прекалено човешко чувство за тоя тип. Сигурно трябваше да го попритисна, за да си издействам повече права, независимост или повишение, но всичко, което исках в момента от него, бе да не се мярка пред очите ми. Бях му представил писмен отчет и можехме да отложим обсъжданията за след месец в Атланта. Ако толкова му се искаше да научи нещо повече, винаги можеше да отиде в полицията и да види протоколите от разпитите ми, да отиде при ФБР и да погледне техните протоколи. И на двете места имаше изобилие от изказвания на д-р Натаниъл Маккормик.