Джошуа Спеноугъл
Изолатор (97)

Глава 96

Ейлийн извади дебела папка от чантата си и ми я подаде. Отново тръгна напред и заговори.

— Някога, през 96-а, Хариет е работила върху ваксина срещу ХИВ…

— И преди това е работила над това. Спомняш ли си, че за кратко работих в нейната лаборатория.

— През 96-а тя започна да получава първите сериозни резултати при опити с примати — продължи Ейлийн. — Но се натъкна на препятствия. Сериозни, при това. Не беше в състояние да предизвика енергична имунна реакция у реципиентите, които, въпреки ваксината, продължаваха да развиват инфекция с маймунски вариант на ХИВ. Тогава на Хариет й хрумна да съчетае някои от протеините в клетъчната ципа на други вируси с някои елементи от ХИВ, за да предизвика по-бърза и силна имунна реакция. Направи експерименти с много видове вируси — потенциални кандидати, но най-добрите резултати се получиха при…

— О, не — казах. Вирусите бяха моя територия; знаех накъде води всичко това.

— Най-добрата реакция се получи при някои аренавируси. Хариет се спря на Джунин, който, както знаем от по-предишни изследвания, предизвиква ефикасна имунологична реакция. Тя успя да присади гените от клетъчната му ципа върху вируса на ХИВ, така че новият… организъм… имаше и двата типа повърхностни протеини. И така, опитите с примати започнаха да дават много добри резултати, но Хариет нямаше късмет и все не успяваше да получи възможност да проведе опити с хора, макар че всички изглеждаха много заинтригувани от перспективата да бъде създадена ваксина срещу СПИН.

— И все още са, Ейлийн.

— Благодаря за позицията на общественото здравеопазване — скастри ме тя. — Хариет зарязва проекта за известно време и тогава аз се появявам в лабораторията. После срещаме Ото Фалк. По-точно, аз срещам Ото Фалк, защото Хариет вече го познава от Балтимор. Фалк прави своите опити със свине, успява да модифицира органите им и публикува статия в „Сайънс“, в която съобщава част от предварителните си резултати. След което предлага на Хариет брилянтната си идея с мозъчно мъртвите пациенти.

— Лъжеш, Ейлийн.

— Всичко е документирано. Е, може би не всичко, но има достатъчно материал, за да успееш да сглобиш нещата.

— Не мога да повярвам. — Папката в ръката ми натежаваше все повече.

— Хариет реши, че идеята на Фалк е добра. Видя в нея възможности и за своята работа по ваксината. Ото наистина искаше да я включи в екипа — бяха работили заедно преди това, а пък и тя щеше страшно много да допринесе за авторитета на проекта. Тя, разбира се, съзнаваше това и затова поиска съответна цена за участието си.

Очаквах падането и на другия ботуш, но в играта, която сега играехме двамата с Ейлийн, тя само предлагаше информация, а после отказваше да я достави. Не каза нищо повече, но аз и без това знаех каква е била цената на д-р Тоубъл, част от мен съзнаваше, че старата ми наставница е способна на такава постъпка. Аргументите й са били същите, като тези на Ото Фалк: един живот може да спаси хиляди, милиони други. При болести от рода на СПИН статистическите манипулации можеха да бъдат изключително съблазнителни.

— Джанет Маргулис. Жената, която Кей Си е изнасилил. Това е била цената за нейното участие.

— Да — потвърди Ейлийн.

— И какво се случи? Откъде дойде вирулентността?

— Не зная. Никога не съм била част от екипа на Хариет за ваксината. Доколкото ми е известно, тя вършеше сама цялата работа. Разбрах за това, само защото намерих папките. Тогава се обърнах към д-р Фалк.

— И какво каза той?

— Ото беше изненадан, естествено.

— Но той е знаел още от самото начало.

— Да. Трябвало е да знае. Той беше човекът, който извърши мнимата операция на г-ца Маргулис. Отвори я, но остави черния й дроб непокътнат. После каза на екипа, който беше тогава в операционната, че Джанет Маргулис остава като негативна контролна проба. Никой, освен него, не знаеше истинското име на пациентката. Лицето й беше покрито. Всички записи бяха прибрани и запечатани, за да не узнае никой кой е бил контрола и кой — не. По този начин никой не можеше да знае, че на Маргулис не са били присадени свински органи; предполагаше се, че и тя, като всички останали, е част от експериментите с трансплантации.

— Но тя не е била.

— Не.

— Не е била негативен контрол…

— Разбира се, че не.

— Била е част от тестове на ваксина.

Ейлийн кимна.

— А защо не са направили официално опитите с ваксините? Отделно от експериментите с трансплантирани органи?

— Само си представи, Нат — разсмя се тя. — Това щеше да бъде много по-лошо, отколкото ако нещо се случеше с ксенотрансплантациите. Бяхме подготвени, че нещо може да стане при опитите с тях. Бяхме предвидили всички рискове и си бяхме осигурили разрешение за всяка стъпка от действията си. Никой не беше санкционирал изследванията на Хариет, ако можем да ги наречем така. Те не бяха нито детайлизирани, нито контролирани. Тя просто искаше да тества някои базисни положения на хипотезите си. Никога нямаше да публикува резултатите, щеше да ги използва само за да потвърди или отхвърли предположенията си, а едва по-късно щеше да направи постъпки за истински експерименти. Всичко се вършеше много прикрито, както вероятно си представяш. Дори Иън не знае всички подробности. Ако нещо беше излязло наяве…

— Всичко щеше да тръгне на зле — допълних. — Но и сега всичко тръгна на зле.

— Вярно. Но все още никой не разбира колко кофти неща можеха да станат.

— Така стават тия работи, нали?

— Предполагам. Съжалявам, Нат. Разбирам, че ти е тежко заради Хариет. И на мен ми беше много тежко.

— Трудно ми е да преглътна всичко това.

— Зная.

— Трудно ми е да го повярвам.

Ейлийн замълча, аз — също. Но както вече казах, имах сериозни проблеми. „Размазан“ би било много точно определение на състоянието ми. Зашеметен, съсипан, изтърбушен. Хариет Тоубъл, която бе мой непоколебим защитник през всичките тези години, която мислех за по-голяма светица от самия Иисус, се оказа не по-добра от Ото Фалк. Нищо чудно, че двамата се бяха съединили в нечестивата си прегръдка.

— Не мога да повярвам, че д-р Тоубъл би позволила Кинкейд да остане извън контрол.

— Не го е направила. Тя си мислеше, че Кей Си наистина е изчезнал. Смяташе, че експериментът се е провалил. Така и не узна, че Джанет Маргулис е била съзнателно умъртвена. Фалк беше този, който взе решението. Предполагам, че той лично е вкарал стафилококите във вените й. Той уреди изчезването на сина си. Нямаше доверие на Хариет.

— И затова ти, а не тя, си била помолена да анализираш пробите от биопсиите му.

— Да.

— Съжалявам за това.

— И аз.

— Би могла да кажеш не.

— Да, бих могла, Натаниъл. Но не го направих. И сега плащам за това.

Наистина си плащаше, макар че единствено онзи, който е нейде там горе, може да каже дали цял живот в изгнание е правилната цена за това.

Положих всички усилия да се успокоя, да се откъсна от мислите за д-р Тоубъл и да се съсредоточа върху информацията, която бях получил от жената пред себе си. Нещата все още не ми бяха ясни.

— Но това, което видяхме в Балтимор, не беше СПИН. Освен ако Джунин-ХИВ вирусът не е мутирал…

— Аз мисля, че го е направил. Или пък е заимствал механизма на размножаване от някакъв друг вирус в Кинкейд, нещо съвсем безобидно. И е започнал да действа.

— Как?

— Кой знае? Може би ХИВ-частта на вируса е отслабила имунната система и е позволила на частта Джунин да се развихри. Кой знае?

Помълчах, опитвайки се да видя логиката във всичко това.

— Кинкейд е имал имунитет. Но заразените жени не са имали.

— Да. Не зная защо се е получило така. Изследвахме неговите тъкани и намерихме вируса, който явно е бил безвреден за него. Не знам… Но трябва да ти кажа, че от самото начало Хариет беше много въодушевена от това. Морските й свинчета — Джанет Маргулис и, най-неочаквано, Кинкейд Фалк — имаха имунитет към новосъздадения вирус. И въпреки че починаха след относително кратко време, тя бе убедена, че предварителните резултати са добри. Вероятно е разбрала, че нещата не са наред едва когато се появи ти и съобщи за епидемията в Балтимор.

Ейлийн въздъхна и погледна извисяващите се здания на лабораториите. Изглеждаше ми много тъжна и в този момент отново бях смутен от нея, от това, че не можех да определя що за човек е тя. Беше ли ледена кралица, или само един несъвършен, амбициозен глупак като всички нас? Господи, казах си, аз наистина нищо не разбирам от хора. Не, не е вярно. Не разбирам от жени. Мъжете са елементарни, амбициозни глупци, включително присъстващите. Жените — Ейлийн Чен, Хариет Тоубъл, та дори и Брук Майкълс — са по-нюансирани. Вбесяващо за човек, който търси простите отговори.

— Всичко това е ужасно, Нат, наистина ужасно — каза Ейлийн.

Но аз имах още един въпрос, който ме глождеше отвътре през последните дни.

— Какво мислиш, че е щяла да ми каже д-р Тоубъл в нощта, когато умря?

— Може би е искала да ти признае истината. Или пък е щяла да обвини за всичко Ото Фалк и ксенотрансплантациите. Никога няма да узнаем, нали?

— Предполагам.

— А сега Ото ще прехвърли всичката вина върху нея. Каква ирония, а?

— Какво? — Това беше ново. Аз, глупакът, си въобразявах, че цялата бъркотия е приключена.

— Не бъди наивен. Сам виждаш, че Ото е поставил на карта твърде много. Целият му живот е заложен в тази работа.

— Но как ще го направи?

— Не зная.

Замислих се над това как ли Ото Фалк ще размести фигурите на шахматната дъска, за да постави Хариет Тоубъл в ъгъла. После се замислих как бих могъл аз на свой ред да матирам един бележит хирург, признат авторитет по трансплантациите. Замислих се над това, с което разполагах — в общи линии, лабораторни справки и няколко дреболии. Единственото нещо, с което можех да докажа връзката на Ото Фалк с безобразията от последните месеци, беше бележката му за терминиране на Джанет Маргулис — да се преустанови лечението с антибиотици. Което не беше непоклатим аргумент на обвинението.

Бяхме се върнали на паркинга, близо до мустанга и сребристото BMW. Светлините на бавареца премигаха и алармата изчурулика. Ейлийн отиде до колата. Видях, че на задната седалка има натрупан багаж, две препълнени чанти, които изглеждаха готови да заминат на юг, на изток или във всяка друга посока, стига крайната точка да е в държава, с която САЩ нямат споразумение за екстрадиция.

— Добре де, ако си толкова сигурна, че ще се измъкнете сухи от тази история, защо напускате страната? Защо не оставите Хариет да обере последствията?

— Не съм съвсем сигурна, че Ото ще успее да се справи.

— Защо?

— Не ставай смешен. Ти си тук, ти разговаряш с мен. — Епитетът „смешен“ не ми се стори съвсем на място, но допуснах, че има право и го оставих без коментар. Тя посочи папката в ръката ми. — Използвай тази информация както намериш за добре. И вземи това. Няма да ми трябват повече. — Подаде ми пачка магнитни карти и връзка ключове: от Университета, Трансгеника, фермата в Гилрой. Пусна всичко върху папката, която държах в ръка.

Останахме още малко така, скрити в сенките на дърветата, осъзнали безжалостния факт, че този път се разделяхме окончателно. Наистина завинаги, каквото и да означава това — вечността на брака или вечността на смъртта, всяко от които е достатъчно сериозно събитие и заслужава известно уважение.

Тя огледа заобикалящите ни постройки с прощален поглед, после се обърна към мен и продума:

— Трябва да тръгвам. Желая ти успех, Натаниъл.

Гледах я изправена пред луксозната кола, облечена в дрехи за пътуване, скръстила ръце пред гърдите си и се чудех дали някаква частица от нея не размишлява над загадката какво ли би било, ако навремето бе решила да остане с мен. Самият аз се чудех първите няколко години след раздялата ни: ако бе останала с мен, не бих пребил Пабло в кафенето и нямаше да ме изхвърлят от колежа; може би щях да стана хирург, а може би — уролог. Сигурно нямаше да замина за Африка и после да постъпя на работа в ЦКПЗ. И Ейлийн нямаше да бъде с Иън и сигурно сега нямаше да разговаряме на този паркинг, малко преди тя да напусне страната.

Мислех си дали тя се чуди. Надявах се да го прави.

Но въпреки че мислено проследявах хилядите „ако“ на връзката на Ейлийн Чен с Натаниъл Маккормик, този миг на размисъл ми донесе известна яснота. Именно тогава се почувствах окончателно свободен.

— Нещата между нас никога нямаше да потръгнат — казах.

— Така е — съгласи се тя. По лицето й пробяга малка, тъжна усмивка.

През всичките изминали години бях живял с мисълта, че аз съм този, който има проблеми и който е причина за дерайлирането на връзката ни. Сега разбирах, че основната вина е у нея. Вярно, че в един миг се бях срутил напълно, но тя бе онази, която побърза да офейка, която ме заряза още при първите възникнали проблеми. Мисля, че никога не е била влюбена в мен. Бе влюбена в някаква своя представа за мен и когато тази фикция започна да се пропуква и разпада, побърза да избяга. Сега по същия начин бе влюбена в представата си за Иън Карингтън. Но той беше не само убиец, а и скучен селяндур, чиито мисли се въртяха само около бизнеса му, около възможностите за икономии и инвестиции, може би и около работния му график за следващия ден и не можех да си представя, че въображаемият му образ закриваше всичко това от очите й. Както каза, поне беше богат. Изглежда Ейлийн беше успяла да осъзнае най-после колко важно е това за нея.

И въпреки това не можех да не се чудя как ще успее да прекара остатъка от живота си в Уругвай или някое друго забравено от бога място, как ще живее с беглеца Иън Карингтън. Не вярвах, че ще успее да се справи, въпреки маската на покерджия, която бе надянала на лицето си тази вечер.

Наистина, най-после бях осъзнал и разбрал много неща за нея, но все още не ми беше ясно защо бе решила да ми помогне. Попитах я.

— Казах ти — отвърна тя, — нещата започнаха да излизат извън контрол.

— Не, не е това причината.

— Ами, не знам, Натаниъл. — И тогава ме изненада. Очите й започнаха да се замъгляват, сълзите бликнаха и се стекоха по бузите й. — Вече нищо не зная. Вече не зная коя съм аз.

Мисля, че това бе най-искреното нещо, което ми бе казвала някога. За пръв път от десет години насам престанах да мразя Ейлийн Чен. Престанах и да я обичам. Само я съжалявах.

Изтри сълзите си и въздъхна. Беше готова да тръгне. Попитах дали мога да направя нещо за нея.

— Можеш да изчакаш до утре следобед, преди да кажеш на когото решиш, че съм си тръгнала. Мисля, че ми дължиш тази услуга.

Наистина, дължах й го.

Кимнах. Тя също, след което се качи в BMW-то. Запали двигателя и колата леко се плъзна покрай мен. Стоях и гледах как си отива, стиснал в ръка дебелата папка с връзката ключове и магнитни карти на нея. Вдигнах бинтованата си лява ръка след отдалечаващата се кола. Видях, че и тя ми махна, дребен жест, който ми се стори подигравателно банален.

Сбогом, Ейлийн. Сбогом, сбогом, сбогом.