Джошуа Спеноугъл
Изолатор (12)

Глава 11

— Какво успя да събереш? — Гласът на Верлах бе приглушен. Той се намираше все още в „Балтимор Хевън“, откъдето събираше същите проби, каквито аз бях взел от „Оупън Армс“.

— Около двадесет паунда^[1] подправки, засъхнала сапунена пяна и крем за ръце. А ти?

— Намерих мишка още през първите десет минути.

— Поне няма плъхове, надявам се.

— Попаднах и на един плъх. Общежитието е истинска клоака. Опитали са се да го изчистят, явно някой ги е предупредил, че ще ги проверяваме, но дори и така е голяма мръсотия. Обезателно ще се обадя в службата за контрол на домовете, да се позаинтересуват от това местенце. Горкото момиче.

Горкото момиче беше Дебора Филмор, злополучната обитателка на „Балтимор Хевън“. Описанието на Верлах отговаряше много точно на представата ми за домовете за умствено изостанали — мръсно, окаяно човешко бунище.

Стоях на тротоара пред „Оупън Армс“, откъдето бях излязъл преди минута. Ризата ми вече бе мокра от пот.

— В центъра ли си? — попита Верлах.

— Отивам натам.

— Мисля, че ще се наложи да използваме лабораториите на ЦКПЗ, Нат. Момчетата в центъра ще опаковат пробите и ще ти ги дадат.

— Много мило, че ми казваш.

— Решихме буквално преди минути. И, за твое сведение, имаме намерение също така да поискаме по-сериозно присъствие на ЦКПЗ в града.

Това ме изненада. Не че решението да се поискат подкрепления бе лошо, но то означаваше, че някой е решил, че няма да се справим в сегашния си състав.

— Значи работата става дебела?

— Да, решихме да не поемаме рискове.

Което е правилно, но ако се замислите, малко необичайно. Имаме три болни жени, които, ако бяха постъпили в различни болници, ако не бяха попаднали в полезрението на наблюдател от Департамента по здравеопазване, щяха да си останат точно това: три болни жени. Нямаше да бъдат третирани като начало на възможно огнище на зараза. А сега имаме затворена болница, мобилизирали сме федералното правителство и само след няколко часа медийните хиени щяха да надушат стръвта и да ни затрупат с микрофоните и камерите си. Това е лошото на болестите. Не са като катастрофа с автобус, бомба или срутване на почвата. Много е трудно да се определи дали се е случило нещо извънредно, или болестта е част от ежедневния ритъм. Но ако някой, например ние, общественото здравеопазване, кажем, че има опасност, всичко заприличва на взривен автобус. Става реално и опасно.

— Има ли нещо в новините вече?

— Не, поне аз не съм чул нищо досега. — Верлах замълча за малко и попита: — Ти какво мислиш?

— Нищо не мисля, Хърб. Затова съм и толкова харесван.

— Ако продължаваш по същия начин, може и да започна да ти вярвам.

— Забавно. — Но не беше никак. По линията настана тишина и аз се мъчех да отгатна над какво се е замислил колегата ми. Накрая се престраших: — Мислиш ли, че някой е ударил? — Не обичаме никак да казваме думата тероризъм, особено когато наоколо има други хора. Използваме евфемизми. Удар. Атака. Прекъснах поредната пауза.

— Да. Удар по умствено изостаналите. Ще постави страната на колене. — Засмях се пресилено, продължавайки да мисля над думите си. — Не мога да схвана идеята.

— Нито пък аз. Макар че, ако се позамислиш, не е чак толкова невероятно.

— В смисъл…?

Чух някакъв шум и предположих, че Верлах се премества на по-спокойно и тихо място. Когато проговори, гласът му бе приглушен.

— Удряш по непълноценните, които не са толкова бдителни като нормалните. Даваш им нещо, някакво подаръче, те го отварят и бум! — готово. Вирусът е вече в организмите им. И вече имаш разпространители на болестта. Но понеже си чевръст и искаш вирусът ти да се разрасне максимално, си съобразил, че тези момичета работят в домове за възрастни, които имат много по-слаба имунна система…

— Къде е работила Деби Филмор?

— Дом за възрастни в Бел Еър. В кухнята.

— Никой не ми е казал.

— Не си питал, Щурецо. — Верлах прочисти гърлото си. — И така, имаме множество умиращи възрастни хора, майки и бащи, баби и дядовци. Удря ни там, където боли.

— Плашиш ме, д-р Верлах.

— Аз съм уплашен от години.

— Как е името на работодателя на Филмор? — извадих бележника от джоба си и го запрелиствах с една ръка, докато придържах с другата кормилото. Стигнах до страницата с името на дома, в който бяха работили Бетъни и Хелън. — Не е ли „Милърс Гроув“^[2]? — попитах, като силно се надявах да е. Моля, мислех си, нека нещата бъдат по-лесни. Нека се ограничим в затворено, дискретно огнище. Ако и трите жени бяха работили на едно и също място, задачата ни щеше да бъде много по-лесна.

— Не. Била е на място, наречено „Оук хилс“^[3].

Измъкнах писалката, заклещена в сгъвката на седалката на колата и записах името в бележника си.

— След като оставя пробите в центъра, ще отида в Бел Еър да проверя приюта, в който са работили Хелън и Бетъни, мястото, наречено „Милърс Гроув“. След това ще се заема и с „Оук хилс“.

— Добре — съгласи се Верлах. — Ще гледам да дойда там когато успея. Може да доведа и някой от щатската болница. — Почти го чувах в настаналата тишина как почесва плешивината си. — Няма да е зле да получим някаква идентификация на потенциалния причинител. Дори и само симптоматична. Давам половината си царство за един хубав, спретнат набор симптоми.

— Ами, имаме кръвоизливи по торса, по лигавиците, но не и по лицето…

— Което, събрано на едно място, не ни насочва наникъде.

— Или към прекалено много неща.

— Това също.

— Може би си имаме работа с конфекция, може би с някакъв вариант. — Разговорът ме притесняваше и изпитах силното желание да запаля цигара. — Добре, какво имаме още? Какво мислиш за начина на предаване на заразата?

— Като гледам мръсотията наоколо, може да бъде гризач или някакво членестоного.

— Но имаме два случая в „Оупън Армс“, където кухнята е по-чиста от спешното отделение на „Св. Рафаел“.

— Не знам какво да кажа, но засега съм приел като работна хипотеза предположението, че имаме общ преносител на заразата. Не е изключено да е имало контакт между двете общежития. Например, някакви срещи за танци, на които да са си разменяли игли или други средства за кръвопреливане…

— Възможно е. Трябва да установим какви са били контактите между работните места на жените. Каква част от персонала е в контакт, дали имат едни и същи доставчици, дали ползват същите фирми за почистване или за поддръжка на градините. Освен това, да не изпускаме и възможността преносителите да са хора.

— Това пък защо?

— Имаме работа с доста тясна прослойка от населението. Контакти между едни и същи хора, в едни и същи места. Помниш ли онези необясними огнища, които се появиха в Ню Йорк и Лос Анджелис? Хомосексуалисти. Млади хора. — Говореше за първите прояви на СПИН. Въпреки че нито Верлах, нито аз сме работили по онова време за общественото здравеопазване — аз поне по това време все още съм играл на стражари и апаши и съм се борил с проблемите на пубертета — историята за откриването на СПИН е част от легендите на нашата професия.

— Да не би да търсиш Пациент Нула^[4], Нат? — попита Верлах.

— Опазил ме господ! — отвърнах.