Ей Джей Фин
Жената на прозореца (97)

Деветдесет и седем

Вода се излива върху лицето ми, щом капакът се отваря. Стълбата пада към мен с метален трясък. Итън вика от дъното на стълбите, но вятърът отвява думите му.

Стискам очи, за да се предпазя от дъжда, и се катеря. Едно, две, три, четири, стъпалата са студени и плъзгави, стълбата скърца под тежестта ми. На седмото стъпало главата ми се подава отгоре на покрива и звукът…

Звукът почти ме събаря обратно. Бурята реве като животно. Вятърът сграбчва въздуха и го разкъсва. Дъждът, остър като зъби, се забива в кожата ми. Водата блъска лицето ми, изплисква косата ми назад…

Ръката му се вкопчва в глезена ми.

Раздрусвам го, за да се освободя, обезумяла, и се изхвръквам нагоре и навън, изтъркулвам се настрани, между капака и капандурата. Подпирам се с ръка на стъкления купол на капандурата и успявам да се изправя, отварям очи.

Светът около мен се олюлява. В средата на бурята се чувам как стена.

Дори в тъмното мога да видя, че покривът е избуял като джунгла. Растителност прелива от саксиите и сандъците; пълзящи храсти покриват стените като вени. Бръшлянът е задушил вентилационната шахта. Пред мен са останките от дървените дъги на перголата, дълга цели четири метра, килната на една страна под тежестта на листата.

И върху всичко това дъждът не вали, а се изсипва на талази, на вълни, морета от вода. Пада като товар върху покрива, разбива се с пяна по зидарията. Халатът ми вече се е залепил за тялото.

Бавно се завъртам с омекнали колена. От трите страни — четириетажна пропаст; на изток стената на „Св. Димфна“ се издига като планина.

Над мен — небе. Около мен — пространство. Пръстите ми се сгърчват. Краката ми се подкосяват. Дишането ми е накъсано. Бурята вилнее.

Виждам черната дупка отвъд — отворения капак. И от него се появява, вдигнал ръка срещу дъжда, Итън.

Сега стъпва на покрива, черен като сянка, ножът проблясва като сребърна стрела в ръката му.

Залитам, препъвам се назад. Кракът ми се опира в купола на капандурата; усещам, че леко поддава — хлабав е, предупреди ме Дейвид. Ако падне някой клон, ще отнесе цялата капандура.

Сянката се приближава към мен. Надавам вик, но вятърът го изтръгва от гърлото ми, отнася го надалеч като мъртъв лист.

За секунда Итън се олюлява назад от изненада. После се смее.

— Никой не може да те чуе — надвиква той воя на бурята, — ние сме в… — и докато го казва, дъждът заплющява още по-силно.

Зад мен е стъклото. Стъпвам настрани и кракът ми докосва нещо мокро, метално. Поглеждам надолу. Лейката, която ядоса Дейвид онзи ден на покрива.

Итън се приближава, подгизнал от дъжда, със светнали очи на тъмното лице, запъхтян.

Спирам, грабвам лейката и замахвам срещу него, но съм замаяна, неустойчива и лейката се изплъзва от ръката ми, изхвърча надалече.

Той прикляка.

Аз хуквам.

В тъмното, срещу вятъра, ужасена от небето над мен, но по-ужасена от момчето зад мен. Мозъкът ми чертае план на покрива: редовете с дървени сандъци отляво; след тях цветните тумби. Празните каси с разсад отдясно; между тях торбите с пръст, полегнали като пияници. Тунелът на перголата право напред.

Бурята беснее. Светкавица избелва облаците, окъпва покривите с бяла светлина. Дъждовните вълни прииждат и треперят. Втурвам се през тях.

Всеки миг небето може да хлътне и да ме размаже, но сърцето ми изтласква кръвта, стопля вените ми, докато тичам към перголата.

Водна завеса закрива входа. Втурвам се през нея в тунела, където се надявам, че са. Бутам се в тях. Грабвам ги с две ръце. И се обръщам.

Силует изниква зад водната завеса. Така го видях за първи път, спомням си, сянката му се уголеми зад матовото стъкло на вратата.

И тогава той прекрачва през нея.

— Това е перфектно. — Избърсва водата от лицето си, прекрачва към мен. Палтото му е прогизнало; шалът виси на врата му. Ножът стърчи от ръката му. — Щях да ти строша врата, но това е по-добро. — Повдига едната си вежда. — Била си толкова прецакана, че си скочила от покрива.

Въртя глава.

Сега се усмихва.

— Не си съгласна? Какво имаш там?

И тогава вижда какво държа. Градинските ножици треперят в ръцете ми — тежки са и аз се треса — но ги вдигам към гърдите му и настъпвам.

Вече не се усмихва.

— Махни това нещо — казва той.

Отново въртя глава, правя крачка напред. Той се колебае.

— Махни това нещо — повтаря той.

Правя още една крачка и затварям остриетата на ножиците с трясък.

Очите му се стрелват към ножа в ръката му.

И той отстъпва назад в дъждовната стена.

Изчаквам един миг, дишам учестено. Той се разтопява в тъмната.

Бавно, бавно пристъпвам към арката на входа. Там спирам, пръските замъгляват очите ми и мушкам с ножиците през водната завеса като с лескова вилка.

Сега.

Тикам ножиците пред себе си и прескачам през водата. Ако ме причаква, ще е…

Замръзвам, от косата ми тече вода, дрехите ми са прогизнали. Него го няма.

Оглеждам покрива.

Няма го при сандъците.

При вентилационната шахта.

В цветните тумби.

Светкавица разсича небето и покривът блясва в бяло. Виждам, че е пусто — пълен пущинак, избуяла растителност и леден дъжд.

Но ако не е тук, тогава…

Той се хвърля върху мен изотзад, толкова бързо и толкова силно, че не успявам да извикам. Изпускам ножиците и падам заедно с него, колената ми се прегъват, слепоочието ми се джасва в мокрия покрив; чувам пукане. Кръв пълни устата ми.

Въргаляме се по мокрия асфалт, един път, два пъти, докато телата ни се блъскат в ръба на капандурата. Усещам как се разклаща.

— Кучка — изсъсква той, горещият му дъх е в ухото ми. Надига се, кракът му вече натиска врата ми. Изхърквам. — Не се ебавай с мене — хрипти той. — Ще скочиш от тоя покрив. А ако не щеш, аз ще те метна. Това е.

Гледам как дъждовните капки кипват по асфалта до мен.

— Коя страна избираш? Градината или улицата?

Затварям очи.

— Майка ти… — шепна аз.

— Какво?

— Твойта майка…

Натискът върху врата ми отслабва съвсем леко.

— Майка ми?

Кимам.

— Какво за майка ми?

— Тя ми каза…

Сега вече натиска по-силно, почти ме задушава.

— Каза ти какво?

Очите ми изскачат. Устата ми зейва. Задавям се.

Той пак отпуска врата ми.

— Каза ти какво?

Вдишвам дълбоко.

— Тя ми каза — казвам аз — кой е баща ти.

Той не помръдва. Дъждът къпе лицето му. Вкусът на кръв се засилва в устата ми.

— Лъжеш.

Кашлям, чукам си главата в асфалта.

— Не.

— Ти не знаеше дори коя е — казва той — ти я мислеше за някой друг. Не знаеше, че съм осиновен. — Той натиска с крак врата ми. — Така че как ще…

— Тя ми каза. Аз не разбрах… — преглъщам, вратът ми се подува. — Тогава не го разбрах, но тя ми каза…

Той пак млъква. Въздухът съска в гърлото ми, дъждът съска по асфалта.

— Кой е?

Мълча.

— Кой е? — Той ме ритва в корема.

Поемам въздух и се свивам, но той вече ме е грабнал за пеша, издърпва ме на колене. Отпускам се напред. Той изстрелва ръката си към гърлото ми, стиска.

— Какво ти каза? — изкрещява той.

Дращя с пръсти по ръката му. Той започва да ме вдига и аз се изправям с него, колената ми пукат, заставаме очи в очи.

Изглежда толкова млад, меката му кожа, окъпана от дъжда, пълните устни, косата, прилепнала на челото. Много мило момче. Зад него виждам градината, огромната сянка на тяхната къща. И под краката си усещам издатината на капандурата.

— Кажи ми!

Опитвам се да говоря. Не успявам.

— Кажи ми!

Задавям се.

Той отпуска хватката около гърлото ми. Хвърлям поглед надолу; все още стиска ножа в юмрук.

— Бил е архитект — изпъшквам.

Той ме гледа. Дъждът се лее около нас, между нас.

— Обичал е черен шоколад — казвам аз — наричал я е „ленивке“. — Ръката му е пуснала шията ми.

— Обичали са да гледат филми. И двамата. Обичали са…

Той се чумери.

— Кога ти каза това?

— Вечерта, когато ми дойде на гости. Каза, че го е обичала.

— Каква е станало с него. Къде е той?

Затварям очи.

— Той е умрял.

— Кога?

Въртя глава.

— Преди време, не е важно. Той е починал и тя се е сринала.

Ръката му отново ме стяга за гушата и очите му се ококорват.

— Да, важно е. Кога…

— Важно е, че те е обичал — изхриптявам.

Той замръзва. Отпуска ръка от шията ми.

— Обичал те е — повтарям аз — и двамата са те обичали.

И както се е втренчил в мен, стиснал ножа в ръка, поемам дълбоко дъх.

И го прегръщам.

Той се втвърдява, но после тялото му се отпуска. Стоим там, в дъжда, моите ръце са го обгърнали, неговите са отпуснати покрай тялото му. Аз се олюлявам.

Олюлявам се и той ме задържа, докато се завъртам около него. Когато отново съм на крака, сме разменили позициите си, ръцете ми са на гърдите му, усещам ударите на сърцето му.

— И двамата са те обичали — прошепвам.

И тогава с цялата си тежест се облягам на него и го блъскам към капандурата.