Ей Джей Фин
Жената на прозореца (71)

Седемдесет и едно

Гледам го, докато изчезва от погледа, дробовете ми се изпразват, раменете се отпускат, леденият въздух се е настанил в кухнята. Това беше всичко, което можех да сторя. Поне не се затича обратно вкъщи.

Но все пак. Но все пак. Следователите ще са тук всеки момент. Имам портрета, ей го там на пода, издухан от течението. Клякам да го взема, грабвам халата, усещам влагата в ръката си.

Звънецът на вратата звъни. Литъл е. Изправям се, грабвам телефона, пускам го в джоба; забързвам се към вратата, удрям бутона на домофона с юмрук, завъртам бравата. Наблюдавам матовото стъкло на входната врата. Мярва се сянка, очертава се фигура.

Хартиеният лист трепери в ръката ми. Не мога да чакам. Протягам ръка, отварям вратата.

Там е Итън.

Твърде съм изненадана, за да го поздравя. Стоя пред него стиснала рисунката между пръстите си, капки от халата се стичат по краката ми.

Бузите му са зачервени от студа. Косата има нужда от подстригване; паднала е над веждите му, завила се е около ушите. Очите му гледат диво.

Гледаме се един друг.

— Не можеш просто така да ми крещиш, ако не ти е ясно — спокойно казва той.

Това ме изненадва. Преди да мога да се спра:

— Не знаех как иначе да се свържа с теб — му казвам.

Водните капки се пръскат по стъпалата ми, по пода. Премествам халата под мишница.

Пънч се появява от стълбите, насочва се право към глезените на Итън.

— Какво искаш? — пита той, гледа надолу. Не съм сигурна дали говори на мен, или на котката.

— Знам, че майка ти беше тук — му казвам.

Той въздиша, върти глава:

— Ти имаш… халюцинации — Думата излиза от устата му на кокили, сякаш не знае смисъла й. Ясно ми е от кого я е чул. Или за кого.

На свой ред въртя глава:

— Не — казвам аз и усещам как устните ми се разтягат в усмивка. — Не, намерих това — вдигам портрета пред очите му.

Той го поглежда.

В къщата е тихо, с изключение на шумоленето от търкането на Пънч в джинсите на Итън.

Наблюдавам го. Той просто зяпа рисунката.

— Какво е това? — пита ме той.

— Това съм аз.

— Кой те е нарисувал?

Навеждам глава, правя крачка напред.

— Може да видиш подписа.

Той взима рисунката. Очите му се стесняват.

— Но…

Звънецът ни стряска и двамата. Завъртаме глави към вратата. Пънч се стрелва към дивана.

Докато Итън ме гледа, протягам ръка към домофона, натискам бутона. Трополене от стъпки във вестибюла. Появява се Литъл, висок като приливна вълна. Норели го следва.

Първо виждат Итън.

— Какво става тук? — пита Норели, строгият й поглед се мести от Итън към мен. — Казахте, че някой е влизал в дома ви — казва Литъл.

Итън ме поглежда, хвърля поглед към вратата.

— Стой тук — му казвам аз.

— Може да си вървиш — казва му Норели.

— Стой! — излайвам и той не помръдва.

— Проверихте ли къщата? — пита Литъл. Кимам.

Той кимва към Норели, тя прекосява кухнята, спира се пред вратата за сутерена. Оглежда стълбата, поглежда към мен.

— Имам наемател — казвам аз.

Тя тръгва към стълбите, без да каже дума.

Обръщам се към Литъл. Ръцете му са напъхани в джобовете; гледа ме право в очите. Поемам си дъх.

— Толкова неща… толкова неща се случиха — казвам аз. — Първо дойде това… — бъркам в джоба на халата и измъквам оттам телефона — този имейл. — Халатът се плесва на пода.

Отварям имейла, уголемявам снимката. Литъл взема телефона от ръката ми, държи го в огромната си длан.

Докато инспектира екрана, аз потрепервам, тук е студено, а аз съм облечена много леко. Косата ми, знам, е разрошена, сякаш излизам от леглото. Чувствам се неудобно.

И Итън се чувства така, както се вижда, пристъпва от крак на крак. Редом с Литъл изглежда невероятно деликатен, почти чуплив. Искам да го прегърна.

Следователят натиска с палец екрана.

— Джейн Ръсел.

— Не е тя — му казвам — погледнете имейл адреса.

Литъл присвива очи:

— [email protected] — изрича го внимателно.

Кимам.

— Получавала ли сте имейли от този адрес и преди това?

— Не. Но не може ли… да го проследите?

Зад гърба ми Итън проговаря:

— Какво е това?

— Снимка — започвам да обяснявам, но Литъл ме прекъсва.

— Как е възможно някой да влезе в къщата ви? Нямате ли аларма?

— Не. Винаги съм си у дома. Защо ще ми трябва… — не довършвам. Отговорът е в ръката на Литъл. — Не — повтарям аз.

— Какво има на снимката — пита Итън.

Този път Литъл го поглежда, пронизва го с поглед.

— Стига си питал — казва той и Итън трепва. — Иди ето там. — Итън отива на дивана, сяда до Пънч.

Литъл прекосява кухнята, отива до страничната врата.

— Може да са влезли оттук — гласът му е остър. Завърта бравата, отваря вратата, затваря я. Студен полъх минава през стаята.

— Някой е бил тук — подчертавам аз.

— Без да задейства аларма, имам предвид.

— Да.

— Нещо взето ли е от къщата?

За това не съм се сетила.

— Не знам — признавам аз — компютърът и телефонът са тук, но може би… не знам. Не съм проверявала. Бях уплашена — добавям.

Изражението му омеква:

— Разбирам — и с още по-мек глас: — Имате ли някаква представа кой може да ви е снимал?

Правя пауза.

— Единственият човек с ключ… единственият човек, който може да има ключ, е наемателят ми Дейвид.

— Къде е той в момента?

— Не знам, каза, че ще бъде извън града, но…

— Той има ключ или е възможно да има ключ?

Кръстосвам ръце.

— Възможно е да има. Апартаментът му… има друг ключ за апартамента, но може да е… може да е откраднал моя.

Литъл кима.

— Имали ли сте някакви проблеми с Дейвид?

— Не. Искам да кажа… не.

Литъл пак кима.

— Нещо друго?

— Той… взе назаем един нож. Резач за картон, искам да кажа. После го е оставил на мястото му, без да ми каже.

— И никой друг не би могъл да влезе?

— Не, никой.

— Просто разсъждавам на глас — той си поема дълбоко дъх, издишва толкова шумно, че нервите ми се напрягат. — Хей, Вал, какво става?

— Още съм по етажите — обажда се Норели отгоре.

— Има ли нещо за гледане?

Мълчание. Той изчаква.

— Нищо — вика тя.

— Нещо да е пипано?

— Нищо не е пипано.

— Някой скрит в килера?

— Няма никой в килера. — Чувам стъпките й по стълбите. — Слизам.

Литъл пак се обръща към мен:

— Значи, някой е влязъл вътре, не знаем как, снимал ви е, но не е взел нищо друго.

— Да. — Да не би пак да се съмнява? Соча към телефона в ръката му, все едно че може да отговори на въпросите му. Наистина може да отговори на въпросите му.

— Съжалявам — казва той и ми подава телефона.

Норели се връща в кухнята, пешовете на палтото й се развяват след нея.

— Всичко наред ли е? — пита Литъл.

— Наред е.

Той ми се усмихва.

— Теренът е чист — казва той. Не му отговарям.

Норели се приближава към нас.

— Какво става с историята за „Влизане с взлом“?

Подавам й телефона. Тя не го взима, но поглежда към екрана.

— Джейн Ръсел? — пита тя.

Посочвам имейл адреса до името на Джейн. Сянка на раздразнение преминава през лицето й.

— Изпращали ли са ви нещо друго преди?

— Не. Вече обясних… не.

— Това е адрес в Gmail — отбелязва тя. Виждам, че си разменят погледи с Литъл.

— Да — обгръщам раменете си с ръце — не може ли да го откриете? Или да го проследите?

— Там е работата — казва тя и отстъпва назад — че това е проблем.

— Защо?

Тя накланя глава към партньора си.

— Защото е в Gmail — отвръща той.

— И какво от това?

— Те крият IP адреса.

— Не разбирам какво значи това.

— Значи, че няма начин да се проследи акаунтът — продължава той.

Гледам го настойчиво.

— От фактите, с които разполагаме — обяснява Норели — вие сте могли сама да си изпратите тази снимка.

Завъртам се към нея. Ръцете й са кръстосани пред гърдите.

Без да искам, се засмивам.

— Какво? — казвам, защото какво друго може да се каже?

— Могли сте да изпратите този имейл от този телефон и ние няма как го докажем.

— Защо, защо? — пелтеча аз. Норели поглежда към мокрия халат на пода. Навеждам се да го вдигна само за да възстановя някакво усещане за порядък.

— Тази снимка ми прилича на малко среднощно селфи.

— Аз съм дълбоко заспала — споря с нея.

— Очите ви са затворени.

— Защото съм заспала.

— Или защото сте искали да изглеждате заспала.

Обръщам се към Литъл.

— Погледнете го от друг ъгъл, д-р Фокс — казва той — не можем да намерим следи от влизане в къщата. Изглежда, нищо не липсва. Входната врата е окей, тази тук е окей — той сочи вратата към двора — и казахте, че никой друг няма ключ.

— Не, казах, че наемателят ми е могъл да си направи ключ. — Нали го казах? Мозъкът ми се разбърква. Потрепервам отново; въздухът сякаш е просмукан от студ.

Норели сочи към стълбата.

— А това за какво е?

— Спор с наемател — отговаря Литъл, преди да отворя уста.

— Защо не я питаме… знаеш за кого, за съпруга й? — Има нещо в тона на гласа й, някаква минорна нота, която не мога да разчета. Тя повдига вежди.

После се обръща с лице към мен:

— Госпожо Фокс — този път не я поправям — аз ви предупредих за губенето…

— Не аз ви губя времето — изръмжавам — вие губите време. Вие. Някой е влизал в дома ми и ви дадох доказателство, а вие стоите тук и твърдите, че си го измислям. Точно както миналия път. Видях как една жена беше наръгана, но вие не ми повярвахте. Какво трябва да направя, за да ми…

Портретът.

Завъртам се, откривам Итън, забоден на дивана, с Пънч в скута.

— Ела тук — казвам му — и донеси тази рисунка.

— Нека да не го намесваме — прекъсва ме Норели, но Итън вече идва към мен, гушнал котката в едната ръка, стиснал листа хартия в другата. Подава ми го почти тържествено, както се подава нафора.

— Виждате ли това? — питам аз и тикам рисунката в лицето: на Норели така, че тя отстъпва крачка назад. — Погледнете подписа — добавям.

Челото й се набръчква.

И за трети път днес входният звънец иззвънява.