Ей Джей Фин
Жената на прозореца (68)

Шейсет и осем

Запътвам се надолу. Днес няма да пия, решила съм, или поне не тази сутрин; главата ми трябва да е бистра за Уесли. Д-р Брил.

Карам поред: първо отивам в кухнята, виждам стълбата, която съм подпряла на вратата за сутерена. На сутрешната светлина, почти ослепително ярка, стълбата изглежда нищо и никаква, нелепа; Дейвид може да я избие с едно блъскане с рамо. За миг съмнение се прокрадва в ума ми: имал бил женска обица на шкафа и какво от това? Не си сигурна, че е нейна, беше ми казал Ед и това е самата истина. Три малки перли, мисля, че и аз самата имам подобна.

Взирам се в стълбата, все едно ще закрачи към мен с тънките си алуминиеви крачета. Хвърлям поглед към бутилката мерло, която блести на плота до ключа, който виси на куката. Не, без пиене днес. Освен това сигурно цялата къща е осеяна с винени чаши. (Къде бях виждала подобно нещо? Да, в онзи трилър „Следите“, среден филм, великолепна музика а ла Бърнард Хърман. Предпазливата дъщеря поставя из цялата къща наполовина изпити чаши с вода, които спират извънземните нашественици. „Защо извънземните ще идват на Земята, ако са алергични към вода“ — негодуваше Ед. Беше на третата ни среща.)

Не бива да се разсейвам. Нагоре към кабинета.

Паркирам се на бюрото, плясвам телефона до мишката, включвам го в компютъра да се зарежда. Проверявам на екрана колко е часът: малко след единайсет. По-късно е, отколкото предполагах. Този темазепам наистина ме е повалил.

Тези темазепами, ако сме точни. Множествено число.

Поглеждам през прозореца. От другата страна на улицата, точно по разписание, госпожа Милър се появява на входната врата, затваряйки я внимателно след себе си. Тази сутрин е с тъмно зимно палто, както виждам, дъхът й се издига на бели облачета пред нея. Отварям приложението за времето на телефона. Навън е дванайсет градуса. Ставам, отивам при термостата на площадката.

Чудя се какво ли прави мъжът на Рита. Не съм го виждала от сто години, не съм го проверявала.

Обратно на бюрото, взирам се през стаята, през градината, към къщата на Ръселови. Прозорците зеят празни. Итън, мисля си, трябва да се добера до Итън. Усетих го, че беше разколебан снощи. „Страхувам се“ — беше казал, очите широко отворени, погледът почти див. Дете, изпаднало в беда. Мой дълг е да му помогна. Каквото и да е станало с Джейн, където и да се намира, аз трябва да защитя сина й.

Какъв е следващият ми ход?

Дъвча си устната. Влизам в шахматния форум. Започвам да играя.

Час по-късно, минава обяд, а аз още не знам какво да предприема.

Току-що съм целунала чашата с бутилката — все пак минава обяд — седя и мисля. Въпросът се върти в съзнанието ми от известно време като фонов шум: как да се свържа с Итън? През няколко минути хвърлям поглед нататък, сякаш отговорът ще се появи на стената на къщата. Не мога да се обадя на домашния телефон; той няма мобилен; ако се опитам да му изпратя някакви сигнали, баща му или онази жена първи ще ги забележат. Няма имейл, беше ми казал, не е във Фейсбук. Може въобще да не съществува.

Изолиран е почти колкото мен.

Сядам обратно на стола, сръбвам от чашата. Слагам я на бюрото. Наблюдавам как обедното слънце се сгушва на перваза. Компютърът издава звук. Местя коня, отбелязвам го на дъската. Чакам следващия ход.

Часовникът на екрана показва 12:12. Уесли не се обажда — не може да не се обади? Или да го потърся отново. Посягам към телефона, прекарвам пръст по екрана да се събуди.

Сигнал от компютъра, имам поща. Грабвам мишката, отклонявам курсора от шахматната дъска. Кликвам на браузъра. С другата ръка надигам чашата към устните си. Тя проблясва на слънцето.

Надничам над ръба на чашата към пощенската кутия, имам един-единствен имейл, предметът на имейла е празен, името на изпращача е с дебели букви.

Джейн Ръсел.

Зъбите ми се удрят в чашата.

Зяпам екрана. Въздухът около мен изведнъж изтънява.

Ръката ми се тресе, докато оставям чашата на бюрото. Мишката се плъзга в дланта ми, като я стискам. Спряла съм да дишам.

Курсорът отива на името й: Джейн Ръсел.

Кликвам.

Съобщението се отваря — бяло поле. Няма текст, само иконка за прикачен файл — един мъничък кламер. Кликвам два пъти.

Екранът почернява.

Тогава някакъв образ започва бавно да се пълни, ред по ред. Прекъснати ивици в тъмносиво.

Прикована съм на място. Още не мога да дишам.

Ивиците една след друга изпълват екрана като бавно падаща завеса. Минава секунда. Още една.

Тогава…

… тогава оплетени… клони? Не, коса, тъмна и заплетена, в близък план.

Извивка светла кожа.

Око, затворено, вертикално на екрана, очертано от линията на миглите.

Някой е легнал настрани. Виждам спящо лице.

Виждам моето спящо лице.

Картината изведнъж се уголемява, долната й част се появява — и ето ме мене, главата ми, в пълен размер. Кичур коса се е спуснал над веждата ми. Очите ми са затворени, устата ми — леко отворена. Бузата ми е потънала във възглавницата.

Скачам на крака. Столът се катурва зад мен.

Джейн е изпратила моя снимка, както спя. Образът постепенно изпълва съзнанието ми, точно както снимката, на пресекулки, ред по ред.

Джейн е била в къщата ми през нощта.

Джейн е била в спалнята ми.

Джейн ме е гледала как спя.

Стоя права, покъртена, сред оглушителна тишина. Тогава виждам призрачните цифри в долния десен ъгъл. Отбелязан 6 часът — 02:02, датата е днешна.

Тази сутрин. В два часа. Как е възможно? Поглеждам за имейл адреса, сложен в скоби до името на изпращача:

[email protected] — познайкойанна!