Ей Джей Фин
Жената на прозореца (86)

Осемдесет и шест

Трябва да помисля, преди да действам по-нататък. Няма място за грешка. Нямам съюзници.

Или може би имам един съюзник. Обаче няма да се обърна към него, засега. Не мога.

Мисли. Трябва да мисля. Но първо трябва да се наспя. Може да е от виното — най-вероятно е от виното — но изведнъж се чувствам много уморена. Проверявам на телефона. Почти десет и половина. Времето лети.

Връщам се в дневната, гася лампата. Качвам се в кабинета, изключвам компютъра (имаше съобщение от „Топ & Рол“: къде изчезна?). Качвам се още по-нагоре, към спалнята. Пънч ме следва, препъвайки се. Трябва да направя нещо за тази лапа. Може би Итън ще го заведе до ветеринарния.

Поглеждам към банята. Твърде съм изморена да си мия лицето или зъбите. Освен това ги мих сутринта — утре ще наваксам. Смъквам дрехите, грабвам котката, покатервам се в леглото.

Пънч се разхожда из чаршафите, настанява се в най-отдалечения ъгъл. Чувам го как диша.

Отново, може да е от виното — сигурно е от виното — но не мога да заспя. Лежа по гръб, зяпам към тавана, към извивките на гипсовия фриз под него; обръщам се настрани, взирам се в тъмнината на площадката. Обръщам се по корем, притискам лице във възглавницата.

Темазепамът. Още е в тубичката на масичката. Трябва да стана, да сляза долу. Вместо това се мятам на другата страна.

Сега мога да виждам през градината. Къщата на Ръселови е потънала в сън: кухнята е тъмна; пердетата в салона са дръпнати; стаята на Итън е осветена от призрачното излъчване на компютърния екран.

Взирам се в него, докато ме заболят очите.

„Какво ще направиш, мамо?“

Пак се мятам по корем, закопавам лице във възглавницата, стискам силно клепачи. Не сега. Не сега. Мисли за нещо друго, каквото и да било.

Фокусирай се върху Джейн.

Връщам лентата назад. Проигравам разговора с Бина; представям си Итън на прозореца, осветен отзад, с пръсти, разперени зад стъклото. Сменям лентата, превъртам назад, минавам през „Въртоп“, през посещението на Итън. Самотните часове на седмицата минават пред мен в обратен ред; кухнята ми се пълни с посетители — първо следователите, после Дейвид, после Алистър и Итън — назад, назад, назад до момента, в който тя се завъртя пред мивката и обърна лице към мен.

Спри. Обръщам се по гръб, отварям очи. Таванът над мен се е прострял като екран.

И Джейн изпълва кадъра — жената, която познавах като Джейн. Тя стои край кухненския прозорец, плитката виси между раменете й.

Сцената се проиграва на забавен каданс.

Джейн се обръща към мен, приближавам върху ведрото лице, искрящите очи, проблясващия сребърен медальон. Сега се отдръпвам, разширявам кадъра: чаша вода в едната ръка, чаша с бренди в другата. „Нямам представа дали брендито помага“ — напевно казва тя, звукът е стерео.

Стопирам кадъра.

Какво би казал Уесли? Нека прецизираме изследването, Фокс.

Първи въпрос: Защо ми се представи като Джейн Ръсел?

… Допълнение към първи въпрос: Дали тя ми се представи така? Не бях ли аз, която заговорих първа, наричайки я с това име?

Пак връщам лентата назад до момента, в който за първи път чувам гласа й. Тя се завърта обратно към мивката. Play: „Тъкмо отивах отсреща…“.

Да. Това е… това е моментът, когато реших коя е. Моментът, в който разчетох погрешно шахматната дъска.

В такъв случай, втори въпрос: Какво ми отговори тя? Превъртам бързо напред, мижа към тавана, взирам се в устата й, докато се чувам да казвам: „Вие сте жената оттатък градината — казвам аз, — вие сте Джейн Ръсел“.

Тя поруменява. Устните й се разтварят. Тя казва…

Но сега чувам нещо друго, нещо извън моя екран.

Нещо долу.

Звук от счупено стъкло.