Ей Джей Фин
Жената на прозореца (34)

Трийсет и четири

Кракът ми пропуска първото стъпало, стъпва тежко на второто, така че се олюлявам в тъмното и чадърът се олюлява пред мен. Единият крак се спъва в другия, подхлъзва се надолу, прасецът ми одира стъпалата, накрая се строполявам на тревата.

Стискам клепачи до болка. Главата ми се блъска в платното на чадъра. Покрита съм като с палатка.

Свита отдолу, протягам ръка нагоре към стъпалата, нагоре, нагоре, нагоре, пръстите ми пълзят по тях, едно по едно, докато най-после напипвам най-горното. Надничам изпод чадъра. Вратата е широко отворена, кухнята свети в златисто. Протягам се към нея, сякаш мога да сграбча светлината с пръсти, да я придърпам към себе си.

Тя умира там.

Свивам се обратно под чадъра. Четири черни квадрата, четири бели линии.

Подпирам се с ръка върху грубите плочи и бавно се изправям на крака, нагоре, нагоре, нагоре.

Чувам скърцане на клони отгоре, вдишвам на малки глътки студения въздух. Забравила съм вкуса на студения въздух.

И — едно, две, три, четири — започвам да се движа. Олюлявам се като пияна. Аз съм пияна, припомням си.

Едно, две, три, четири.

* * *

През първата година на болничния стаж срещнах едно дете, което след операция за епилепсия демонстрираше странни признаци в поведението си. Преди лобектомията^[1] тя си беше весело десетгодишно дете, макар и страдащо от тежки пристъпи на епилепсия; след операцията се отдръпна от семейството си, игнорираше малкия си брат, свиваше се при родителско докосване.

Първоначално учителите й предположиха, че у дома е подложена на тормоз, но после някой забеляза колко по-дружелюбна беше станала с хора, които едва познаваше, хора, които не познаваше — хвърляше се на врата на докторите, хващаше минаващите за ръката, приказваше с непознати, все едно че са стари приятели. Докато близките й — бившите й близки — получаваха ледено безразличие.

Не можахме да установим причината. Но нарекохме резултата селективно емоционално откъсване. Чудя се къде ли е сега; чудя се какво ли прави семейството й.

Мисля за това малко момиче, за сърдечността й към чуждите хора, за влечението й към непознатото, докато пресичам през градината, за да помогна на една жена, която съм виждала два пъти.

И докато го мисля, чадърът ми се блъска в нещо и аз се вцепенявам.

Това е пейка.

Пейка, единствената в градината, малка и изтъркана, с извита облегалка и възпоменателна табелка на гърба. От горния етаж на къщата обичах да гледам как Ед и Оливия седят на нея; той, наведен над таблета си, тя разлиства книжка, после си ги разменят.

„Забавляваш ли се с детската книжка?“ — го питах след това.

„Експелиармус“^[2], отвръщаше той.

Върхът на чадъра се беше закачил между дъските на седалката. Леко го измъквам и тогава осъзнавам, или по-скоро се сещам:

Къщата на Ръселови няма врата към градината. Няма как да се влезе, освен от улицата.

Не съм го обмислила добре.

Едно. Две. Три. Четири.

В средата съм на градина от един декар, защитена само с парче найлон, и се движа към дома на жена, която е наръгана.

Чувам бученето на нощта. Усещам как броди из дробовете ми, облизва си устните.

Ще се справя, помислям си, докато колената ми омекват. Давай: нагоре, нагоре, нагоре. Едно, две, три, четири.

Пристъпвам напред. Малка крачка, но крачка. Гледам си в краката, тревата се огъва под пантофите ми. Ще допринасям за възстановяването и благополучието.

Сега нощта стиска сърцето ми в клещите си. Стяга. Ще се пръсне. Сега ще се пръсне.

Ще поставям интересите на другите над моите собствени.

Джейн, идвам. Влача другия крак напред, но тялото ми потъва, потъва. Едно, две, три, четири.

Чувам воя на сирени в далечината — като опечалени на опело. Кървавочервена светлина наводнява купола на чадъра. Преди да успея да се спра, се обръщам към шума.

Вятърът вие. Фаровете ме заслепяват.

Едно — две — три…