Ей Джей Фин
Жената на прозореца (23)

Двайсет и три

Трябва да се върна при Ед. „Познай кой е?“ — ще му кажа; мой ред е да питам, но някой чука на вратата само минута след като Дейвид излезе. Отивам да видя какво още иска.

На прага стои жена, с ясен поглед и стегнато тяло: Бина. Поглеждам телефона си — точно дванайсет. Боже, как мина времето.

— Дейвид ми отвори външната врата — обяснява тя. — Той се разхубавява с всеки изминал ден. Няма ли да спре?

— Може би трябва да направиш нещо по въпроса — казвам й аз.

— Може би трябва да спреш да дърдориш и да се приготвиш за упражненията. Иди си облечи истински дрехи.

Преобличам се и след като разстилам рогозката, започваме упражненията направо там, на пода в дневната. С Бина се срещнахме преди почти десет месеца — почти десет месеца откакто излязох от болницата с натъртен гръбнак и наранен гръклян — и през това време доста се сближихме. Дори станахме приятелки, както каза д-р Филдинг.

— Днес е много топло. — Тя натиска с тежестта на тялото си гърба ми; лактите ми се подгъват. — Трябва да отвориш прозореца.

— Няма да стане — изръмжавам аз.

— Изпускаш хубавото време.

— Изпускам много други неща.

Един час по-късно, с тениска, залепнала за тялото ми, тя ме подръпва за крака.

— Искаш ли да опиташ номера с чадъра? — пита ме тя.

Въртя глава. Косата ми се е залепила за врата.

— Не днес. И не е номер.

— Денят е хубав. Навън е топло и меко.

— Не — Аз съм… не.

— Махмурлия?

— Да, и това също.

Леко въздъхва.

— Опита ли се с д-р Филдинг тази седмица?

— Да — лъжа я.

— Е, и как беше?

— Добре.

— Докъде успя да стигнеш?

— Тринайсет крачки.

Бина ме изучава.

— Добре. Не е лошо за жена на твоята възраст.

— Освен това остарявам.

— Защо, кога ти е рожденият ден?

— Другата седмица. На единайсети. Единайсети, единайсети.

— Ще трябва да ти направя намаление за възрастни. — Тя се навежда, прибира тежестите в куфара си. — Дай да хапнем.

 

 

Никога не съм си падала по готвенето — Ед беше майстор готвачът — а тези дни от „Свежо-Директно“ ми доставят всички продукти: замразени вечери, ястия за микровълновата, сладолед, вино. (Виното на едро.) Също по някое парче крехко месо и плодове заради предпочитанията на Бина. И заради моите, както твърди тя.

Нашите обеди не се включват в работното й време — изглежда, на Бина й е приятна моята компания. „Не трябва ли да ти плащам за това време“ — попитах я веднъж. „Нали ми готвиш“ — отвърна тя. Изгребах прегоряло парче пилешко и й го сложих в чинията. „Ако на това му казваш готвене.“

Днес имаме пъпеш с мед и по няколко лентички бекон.

— Сигурна ли си, че не е пушен? — пита Бина.

— Сигурна съм.

— Благодаря ви, госпожо. — Тя напъхва плода в уста, избърсва меда от устните. — Прочетох една статия как пчелите се отдалечават по десет километра от кошера, за да търсят цвят.

— Къде го прочете това?

— В „Икономист“.

— О-о, в „Икономист“.

— Не е ли невероятно?

— Депресиращо е. Аз не мога да изляза дори от къщата.

— Статията не беше за теб.

— Не ми звучи така.

— Те също така танцуват.

Тя разчупва парче препечен бекон на две.

— Откъде знаеш?

— Имаше изложба, посветена на пчелите край река Пит в Оксфорд, когато учех там. В природонаучния им музей.

— О-о, Оксфорд.

— Специално си спомням за „клатушкането“, защото се опитвахме да го имитираме. Голямо бутане и блъскане падна. Малко като твоите упражнения.

— Пияни ли бяхте?

— Не бяхме трезви.

— Откакто прочетох тази статия, постоянно сънувам пчели — казва тя. — Какво мислиш, че значи това?

— Не съм фройдистка. Не интерпретирам сънища.

— Но ако беше?

— Ако бях, щях да ти кажа, че пчелите представляват дълбоката ти потребност да спреш да ме питаш за смисъла на сънища си.

Тя дъвче.

— Ще те накарам да се мъчиш следващия път.

Храним се мълчаливо.

— Взе ли си хапчетата днес?

— Да. — Не съм. Ще ги взема, като си тръгне.

След миг вода гъргори по тръбите. Бина поглежда към стълбите.

— Това тоалетната ли беше?

— Да.

— Кой е тук?

Въртя глава, преглъщам.

— Дейвид има гостенка долу, както чуваш.

— Някоя мръсница.

— И той не е ангел.

— Знаеш ли я коя е?

— Никога не знам. Ти май ревнуваш?

— Ни най-малко.

— Май нямаш нищо против едно „клатушкане“ с Дейвид?

Тя изстрелва парче бекон срещу мен.

— В сряда ми се застъпват часовете. Също като миналата седмица.

— Сестра ти ли?

— Да. Връща се за още. Удобно ли ти е в четвъртък?

— Няма как да не съм тук.

— Ура-а-а. — Тя дъвче, отпива от чашата с вода. — Изглеждаш ми уморена, Анна. Почиваш ли достатъчно?

Кимам с глава, после я въртя.

— Не. Аз… искам да кажа, да, но много мисли ме мъчат напоследък. Трудно ми е, нали разбираш. Всичко… това.

— Мога да си представя.

Поемам си въздух. Не искам да се пренавивам.

И още нещо:

— И много ми липсват Ливи и Ед.

Бина оставя вилицата.

— Разбира се, че ти липсват. — И усмивката й е толкова топла, че мога да заплача.