Ей Джей Фин
Жената на прозореца (12)

Дванайсет

— Препъна се на стълбите!

Образите бавно изплуват пред очите ми като на полароидна снимка. Гледам към тавана, към единствената вградена крушка, която ме зяпа оттам като мънистено око.

— Сега ще ти приготвя нещо… един момент…

Оставям главата ми да падне на една страна. Кадифено жужене в ушите ми. Диванът в дневната — отпускам се. А-а.

— Един момент, един момент…

До кухненската мивка стои жена, с гръб към мен, черната плитка се спуска по гърба й.

Приближавам длани към лицето си, свивам шепи около устата и носа, вдишам, издишам. Спокойно. Спокойно. Устните ме болят.

— Тъкмо отивах отсреща и видях тези малки бандити да хвърлят яйца — обяснява ми тя. — Казах им: „Какво правите, идиотчета такива?“, и тогава ти сякаш… залитна от вратата и се строполи като чувал със… — Не си довършва изречението. Чудя се дали щеше да каже с лайна.

Вместо това тя се обръща с по чаша във всяка ръка, едната пълна с вода, другата — с нещо гъсто и златисто. Бренди, надявам се, от шкафа с напитките.

— Нямам представа дали брендито помага — казва тя. — Имам чувството, че съм в „Имението Даунтън“. Аз съм вашата Флорънс Найтингейл^[1]!

— Вие сте жената от къщата оттатък градината — измърморвам аз. Думите се изтъркулват несигурно от езика като пияница от кръчма. Издръжлива съм. Пълна глупост.

— Какво казахте?

И тогава, не успявам да се спра: „Вие сте Джейн Ръсел“.

Тя се спира, поглежда ме учудено, после се засмива, зъбите й проблясват на слабата светлина.

— Откъде знаете името ми?

— Нали казахте, че отивате отсреща? — Опитай се да говориш по-разбрано. — Синът ви ме навести.

Оглеждам я през пердето на миглите си. Тя е, както Ед би се изразил одобрително, надарена жена: пълни устни и хълбоци, пищен бюст, мека кожа, ведро лице, яркосини очи. Облечена е с тъмносини джинси и черен пуловер, сребърен медальон почива на гърдите й. Прехвърлила е тридесет и пет, предполагам. Трябва да е била дете, когато е родила това дете.

Както стана със сина й, веднага я харесвам.

Тя се приближава до дивана, побутва коляното ми със своето.

— Седни изправена. В случай че имаш мозъчно сътресение. — Изпълнявам, придърпвам се нагоре, а тя слага чашите на масата, после се настанява срещу мен, където синът й седеше вчера. Поглежда към телевизора, повдига вежди.

— Какво гледаш? Черно-бял филм? — Изненадана е.

Пресягам се за дистанционното и натискам копчето.

Екранът угасва.

— Тук е доста тъмно — отбелязва тя.

— Би ли светнала лампата? — я моля. — Нещо не съм… — Не мога да довърша.

— Разбира се. — Тя се протяга през облегалката на дивана, включва лампиона. Стаята светва.

Отпускам глава назад, вглеждам се в гипсовия корниз на тавана. Вдишвам, две, три, четири. Има нужда от една боя. Ще помоля Дейвид. Издишвам, две, три, четири.

— Е — казва Джейн изпитателно, с лакти, подпрени на колената, — какво точно стана на стълбите?

Затварям очи.

— Паническа атака.

— О, милата — как се казваш?

— Анна. Фокс.

— Анна. Това бяха просто едни глупави малчугани.

— Не, не е това причината. Не мога да излизам навън. — Свеждам поглед, сграбчвам брендито.

— Но ти беше навън. Това ще помогне — добавя тя, докато обръщам чашата.

— Не трябваше. Да излизам навън.

— Защо не? Да не си вампирка?

На практика съм, мисля си аз и оглеждам ръката си — бяла като корема на риба.

— Аз страдам от… агорафобия? — казвам аз.

Тя свива устни.

— Това въпрос ли беше?

— Не, просто не бях сигурна дали знаеш какво значи.

— Разбира се, че знам. Не понасяш отворени пространства.

Затварям отново очи. Клатя глава.

— Само че си мислех, че означава, че просто не можеш… да ходиш на излети например. Сред природата.

— Никъде не мога да ходя.

Джейн цъка през зъби.

— Откога продължава това?

Пресушавам и последната капка в чашата.

— От десет месеца.

Тя не пита повече. Дишам дълбоко. Кашлям.

— Имаш ли нужда от инхалатор или нещо подобно?

Въртя глава.

— Само влошава нещата. Качва ми пулса.

Тя се замисля.

— А хартиена торба?

Оставям чашата, посягам към водата.

— Не. Искам да кажа, понякога помага, но не сега. Благодаря ти, че ме вкара вътре. Много ми е неудобно.

— О, няма за какво.

— Не, неудобно ми е. Много. Ще гледам да не ми стане навик, обещавам.

Тя отново свива устни. Много подвижна уста, забелязвам. Може да е пушачка, макар че мирише на арганово масло.

— Значи ти се е случвало и преди? Да излезеш навън и…?

Правя гримаса.

— През пролетта. Доставчикът от супера остави продуктите на входните стъпала и реших, че ще мога просто да… ги грабна.

— Но не успя.

— Не успях. Но по това време имаше много хора по улицата. Веднага решиха, че съм или луда, или бездомна.

Джейн оглежда стаята.

— Определено не си бездомна. Тази къща е… страхотна. Завършва огледа, после вади мобилния от джоба си, проверява екрана. — Трябва да се върна в къщата, казва тя и става.

И аз се опитвам да стана, но краката не ме слушат.

— Синът ти е много мило момче — казвам аз и добавям: — Донесе ми подарък. Благодаря.

Тя поглежда свещта на масата, пипа синджирчето на врата си.

— Той е добро дете. Винаги е бил.

— И е хубавец.

— Винаги е бил. — Тя щраква с палец върху медальона и той се отваря; навежда се към: мен, медальонът се полюшва във въздуха. Виждам, че очаква да го поема в ръка. Струва ми се твърде интимно, тази непозната жена, наведена над мен, ръката ми държи верижката й. А може би напълно съм отвикнала от човешки контакт.

В медальона има мъничка снимка, лъскава и ярка: малко момче на около четири, чорлава руса глава, зъбките като дъсчена оградка след ураган. Едната вежда, резната от белег. Определено е Итън.

— Колко е голям на тази снимка?

— На пет. Но изглежда по-малък, не мислиш ли?

— Щях да предположа, че е на четири.

— Абсолютно.

— Кога израсна толкова? — питам аз, пускайки медальона.

Тя нежно го затваря.

— Оттогава и досега! — Тя се засмива и после казва малко рязко: — Окей ли си да те оставя сама? Да не почнеш да се хипервентилираш?

— Няма да хипервентилирам.

— Искаш ли още малко бренди? — пита тя и се навежда към масичката. Там лежи фотоалбум, вероятно го е донесла със себе си. Пъхва го под мишница и посочва празната чаша.

— Благодаря, ще си остана на вода — лъжа аз.

— Окей. — Тя се спира, погледът й е фиксиран върху прозореца. — Окей — повтаря отново. — Един готин мъж току-що мина по пътеката — тя ме поглежда, — това мъжът ти ли е?

— О, не. Това е Дейвид. Моят наемател. В сутерена.

— Твоят наемател? — възкликва Джейн. — Щеше ми се да е мой.

 

 

Звънецът не звънна повече тази вечер, нито веднъж. Може би тъмните прозорци обезкуражават децата, които обикалят за бонбони и сладости. А може да е размазаният жълтък по стъклата.

Оттеглям се рано в леглото.

Някъде по средата на специализацията се срещнах със седемгодишно момче, страдащо от така наречения синдром на Котард — психологически феномен, когато индивидът вярва, че е мъртъв. Много рядко психично разстройство, още по-рядко при педиатрични случаи; препоръчителното лечение е режим от антипсихотични лекарства или — при по-упоритите случаи — електрошокова терапия. Но аз успях да го изкарам от това състояние. Това беше първият ми голям успех, с който привлякох вниманието на Уесли.

Това момче вече сигурно е тийнейджър, почти на възрастта на Итън, малко по-малко от половината на моите години. Тази вечер мисля за него, докато гледам тавана, и самата аз се чувствам мъртва. Мъртва, но присъстваща, наблюдаваща устрема на живота около мен, неспособна да се намеся.