Ей Джей Фин
Жената на прозореца (40)

Четиресет

— Господин Ръсел е с мен — съвсем ненужно обявява следователката Норели.

Гласът й е слаб, момичешки, никак не пасва на високата яка на пуловера, на униформеното кожено палто с дълги пешове. Тя обхожда стаята с един оглед, после вперва остър, пронизващ взор в мен. Не се представя. Тя е „лошото ченге“, няма съмнение, и с разочарование разбирам, че важността, която си придава Литъл, е само привидна.

Алистър влиза след нея, свеж и бодър с ежедневен панталон и пуловер, макар че има скорошна резка от опната жица на шията му. Може би винаги си е била там. Той ме поглежда, усмихва се.

— Привет — казва той, леко изненадан.

Това е съвсем неочаквано.

Олюлявам се. Объркана съм. Системата ми все още се движи мудно, като двигател, затлачен със захар.

— Добре ли сте? — Литъл затваря вратата зад Алистър, премества се от моята страна.

Въртя глава. Да. Не.

Той подлага пръст под лакътя ми.

— Нека да ви…

— Госпожо, добре ли сте? — Норели се мръщи.

Литъл вдига ръка.

— Тя е добре, добре е. Дадоха й успокоителни.

Бузите ми горят.

Той ме насочва към кухненската ниша, настанява ме на масата — същата маса, на която Джейн изгори клечките от една цяла кибритена кутия, където играхме небрежно шах и си говорихме за децата, където тя ми каза да снимам залеза. На същата маса, където ми разказа за Алистър и за миналото си.

Норели се премества до кухненския прозорец с телефон в ръката.

— Госпожо Фокс — казва тя.

Литъл я прекъсва:

— Д-р Фокс.

Тя засича, поправя се.

— Д-р Фокс, разбирам от следователя Литъл, че снощи сте видели нещо.

Мятам поглед към Алистър, който още е залепнал като тапет край вратата.

— Видях как съседката ми беше наръгана.

— Коя съседка? — пита Норели.

— Джейн Ръсел.

— И това го видяхте през прозореца?

— Да.

— Кой прозорец?

Соча покрай нея.

— Този прозорец.

Норели проследява пръста ми. Очите й са без блясък, безизразни и тъмни; виждам я как обгръща с поглед къщата на Ръселови от ляво на дясно, сякаш чете книга.

— Видяхте ли кой наръга съседката ви? — Продължава да гледа навън.

— Не, но я видях как кърви и също видях нещо, забито в гърдите й.

— Какво имаше в гърдите?

Аз се въртя на стола.

— Нещо лъскаво. — Има ли значение?

— Нещо лъскаво?

Кимам.

Норели също кима; обръща се, поглежда ме, после поглежда през мен, към дневната.

— Кой е бил снощи тук с вас?

— Никой.

— Значи всичко това на масата е ваше?

Въртя се отново.

— Да.

— Окей, д-р Фокс. — Но сега гледа към Литъл. — Аз ще…

— Жена му… — започвам аз и вдигам ръка, докато Алистър се приближава към нас.

— Един момент. — Норели прави крачка напред, слага телефона на масата пред мен. — Ще ви пусна обаждането на 911, което сте направили снощи в десет и трийсет и три.

— Неговата жена…

— Мисля, че ще отговори на много от въпросите ни. — Тя докосва екрана с дългия си пръст и глас от високоговорителя загърмява с всичка сила в ушите ми: „911, какъв… — Норели търси иконката за звука на екрана, намалява го. — … е спешният случай?“ Писък. „Тя беше… наръгана. Боже мой, помогнете й.“ Това съм аз, знам — моите думи, във всеки случай, но не и моят глас; звуча забавено, фъфля.

„Госпожо, успокойте се.“ — Този провлачен акцент. Дори сега ме вбесява. — „Какъв е адресът?“

Поглеждам към Алистър, към Литъл. Те гледат телефона на Норели.

Норели гледа мен.

„И вие видяхте как съседката ви беше наръгана?“

„Да. Помощ. Тя кърви.“ — Трепвам. Почти незабележимо.

„Какво казвате?“

„Казах помощ.“ — Кашлица, влажна, слюнчеста. Близо до сълзи.

„Колата е на път, госпожо. Моля да се успокоите. Бихте ли ми казали името си?“

„Анна Фокс.“

„Добре, Анна. Как е името на съседката ви?“

„Джейн Ръсел. Боже мой.“ — Задавяне.

„С нея ли сте в момента?“

„Не. Тя е отсреща… тя е в къщата от другата страна на градината.“

Усещам погледа на Алистър върху себе си. И аз го поглеждам, с равен поглед.

„Анна, вие ли наръгахте съседката си?“

Пауза.

— „Какво?“

„Вие ли наръгахте съседката си?“

„Не.“

Сега и Литъл ме наблюдава. И тримата заедно гледат към мен. Аз се навеждам, поглеждам мобилния на Норели. Екранът потъмнява, но гласовете продължават.

„Добре.“

„Гледах през прозореца и видях как я намушкаха.“

„Добре. Знаете ли кой я намушка?“.

Отново пауза, по-дълга.

„Госпожо, знаете ли кой…“

Хриптене и тропот. Изпуснатият телефон. Горе, на килима в кабинета… там трябва да е и сега, като изоставено тяло.

„Госпожо?“

Мълчание.

Извивам врат, поглеждам Литъл. Той вече не ме гледа.

Норели се навежда над масата, прекарва пръст по екрана.

— Диспечерът е останал на телефона шест минути, докато екипът е потвърдил, че е пристигнал на мястото.

Мястото. И какво са намерили на мястото? Какво е станало с Джейн?

— Не разбирам. — Изведнъж се чувствам изтощена. Напълно изпразнена. Бавно обхождам с поглед кухнята, приборите, щръкнали в миялната, счупените бутилки в контейнера. — Какво е станало със…

— Нищо не е станало, д-р Фокс — казва меко Литъл. — Нищо не е станало с никого.

Аз го поглеждам.

— Какво искате да кажете?

Той подръпва панталона си на бедрата, прикляка до мен.

— Мисля, че е това хубаво мерло, което сте изпили, и с лекарствата, които вземате, и филма, който сте гледали, може би малко сте се превъзбудили и сте видели нещо, което не е било там.

Аз се взирам в него.

Той примигва срещу мен.

— Вие мислите, че съм си го въобразила? — Гласът ми е писклив.

Върти огромната си глава:

— Не, госпожо, мисля, че просто сте били превъзбудена и представите ви малко са се пообъркали.

Устата ми зяпва.

— Лекарствата ви имат ли странични ефекти? — притиска ме той.

— Имат — казвам аз — но…

— Халюцинации може би?

— Не знам. — Макар че знам, знам, че имат.

— Лекарката в болницата каза, че халюцинациите могат да бъдат страничен ефект от лекарствата, които взимате.

— Това не бяха халюцинации. Видях каквото видях. — Изправям се с труд. Котката се стрелва изпод стола, мушва се в дневната.

Литъл вдига ръка, отрудената му длан е широка и плоска.

— Вие току-що чухте телефонното обаждане. Говоренето ви е сериозно затруднено.

Норели прави крачка напред.

— В болницата провериха, имали сте два и половина промила алкохол в кръвта — ми казва тя. — Това е почти три пъти повече от позволеното от закона.

— Какво от това?

Зад гърба й очите на Алистър се местят като пинг-понг между нас.

— Не съм халюцинирала — изсъсквам аз. Думите ми се заплитат, докато изскачат от устата ми и се приземяват накриво. — Не си въобразявам неща. Не съм луда.

— Разбирам, че семейството ви не живее тук, госпожо? — казва Норели.

— Това въпрос ли е?

— Да, въпрос е.

Алистър:

— Синът ми каза, че сте разведена.

— Разделени сме — поправям го автоматично.

— От това, което ни обясни господин Ръсел — казва Норели, — никой от съседите не ви е виждал. Изглежда, не излизате често.

Не казвам нищо. Не правя нищо.

— Може да има и друга теория — продължава тя — търсели сте малко внимание.

Отстъпвам назад, бутам се в кухненския плот. Халатът ми се отваря.

— Нямате приятели или семейство, пили сте твърде много и сте решили да вдигнете малко олелия.

— Мислите, че съм си го съчинила? — Накланям се напред, крещейки.

— Мисля каквото мисля — потвърждава тя.

Литъл си прочиства гърлото.

— Аз мисля — казва той с мек глас, — че във вашето положение леко сте се побъркали тук и… не казваме, че сте го направили нарочно…

— Вие сте тези, които си съчинявате разни неща. — Соча с треперещ пръст към прозореца, размахвам го като магическа пръчка. — Вие сте тези, които си измисляте. Аз я видях, обляна в кръв, през този прозорец.

Норели притваря очи, въздиша.

— Госпожо, господин Ръсел казва, че жена му е извън града. Той казва, че никога не сте я виждали.

Тишина. Стаята се изпълва с електричество.

— Тя беше тук. Два пъти — казвам аз бавно и ясно, — два пъти.

— Има и…

— Първия път ми помогна и ме прибра от улицата. После дойде да ме види. И той… — втренчвам се в Алистър — дойде тук да я търси.

Той кима.

— Търсех сина си, а не жена си. — Той преглъща. — И вие казахте, че никой не е идвал.

— Излъгах. Тя седеше на тази маса. Играхме шах.

Той поглежда към Норели безпомощно.

— И ти я накара да крещи — казвам аз.

Сега Норели се обръща към Алистър.

— Тя каза, че е чула викове — обяснява той.

— Аз чух крясъци. Преди три дена. — Толкова ли беше? Може и да греша. — И Итън ми каза, че е била тя. — Не е абсолютно точно, но е приблизително.

— Да не забъркваме Итън в тази работа — казва Литъл.

Вторачвам се в тях, подредени около мен, като онези три хлапета, дето мятаха яйца, трите идиотчета.

Сега ще ги размажа.

— Къде е тя тогава? — питам аз и кръстосвам ръце пред гърдите си. — Къде е Джейн. Ако е добре, доведете я тук.

Те се споглеждат.

— Дайте да я видя. — Загръщам халата, стягам колана, отново кръстосвам ръце. — Доведете я.

Норели се обръща към Алистър.

— Бихте ли… — шепне тя и той кима, отстъпва в дневната, вадейки телефона от джоба си.

— И след това — казвам на Литъл — искам всички да ми се махнете от къщата. Ти мислиш, че халюцинирам. — Той трепва. — А ти мислиш, че лъжа. — Норели не реагира. — А той казва, че никога не съм виждала жената, с която се срещнах два пъти. — Алистър мънка нещо по телефона. — И искам да знам точно кой къде е влизал тук, кога, къде… — Заплитам се в собствените си думи. Спирам, съвземам се. — Искам да знам кой друг е влизал тук.

Алистър се връща при нас:

— След няколко минути — казва той, плъзгайки телефона обратно в джоба си.

Впивам поглед в него.

— Обзалагам се, че ще са много дълги минути.

Той не казва нищо. Очите ми шарят из стаята. Алистър си проверява часовника. Норели кротко наблюдава котката. Само Литъл ме гледа.

Минават двайсет секунди.

Още двайсет.

Въздишам, отпускам ръце.

Това е абсурдно. Жената беше…

Звънецът иззвънява.

Главата ми се завърта към Норели, после към Литъл.

— Аз ще натисна бутона — казва Алистър и се обръща към вратата.

Гледам застинала как натиска бутона, натиска дръжката, отваря вратата, отмества се настрани.

Секунда по-късно Итън се вмъква в стаята, навел очи.

— Вие сте се срещали със сина ми — казва Алистър, — а това е жена ми — добавя той, хлопвайки вратата зад тях.

Гледам към него. Гледам към нея.

В живота си не съм виждала тази жена.