Ей Джей Фин
Жената на прозореца (35)

Трийсет и пет

Петък

5 ноември

— Може би трябваше да заключим вратата — промърмори Ед, след като тя избяга от стаята.

Обърнах се към него.

— Ти какво очакваше?

— Аз не мислех…

— Какво точно мислеше, че ще се случи? Нали ти казах какво ще се случи?

Без да го дочакам да отговори, излязох от стаята. Ед тръгна след мен, стъпвайки меко по килима.

В лобито Мери се беше появила иззад бюрото.

— Всичко наред ли е? — попита тя, свила вежди.

— Не — казах аз, точно когато Ед каза „Наред е“.

Оливия се беше свила в креслото до камината, лицето й обляно в сълзи, ефирно от отблясъците. Ед и аз приклекнахме от двете й страни, пламъците галеха гърба ми.

— Ливи — започна Ед.

— Не — отвърна тя, тръскайки глава напред и назад.

Той опита отново, още по-меко.

— Ливи.

— Майната ви — изкрещя тя.

И двамата отскочихме; аз почти бутнах скарата. Мари се беше прибрала зад бюрото и се стараеше да не ни забелязва.

— Къде си чула тези думи? — попитах аз.

— Анна — каза Ед.

— Не е от мен.

— Не е там работата.

Беше прав.

— Сладурче — казах аз, галейки я по косата; тя отново тръсна глава, завря лицето си в една възглавница. — Сладурче.

Ед сложи ръка върху нейната. Тя я издърпа.

Той ме погледна, безпомощен.

Дете плаче в кабинета ви. Какво правите? Първият курс по детска психотерапия, първият ден, първите десет минути. Отговорът е: Оставяш ги да се изплачат. Слушаш, разбира се, и се мъчиш да разбереш, и ги утешаваш, и ги окуражаваш да дишат дълбоко, но ги оставяш да се изплачат.

— Поеми си дъх, сладурче — прошепнах, обгръщайки главичката й с длан.

Тя се задави, закашля се.

Секундите бавно минаваха. Стаята сякаш охладня; пламъците зад мен стихнаха. Тогава тя заговори, заровена във възглавницата.

— Кажи какво? — попита я Ед.

Вдигайки глава, с размазани бузи, Оливия заговори на прозореца:

— Искам да си ида вкъщи.

Гледах лицето й, треперещите устни, влажното носле; после погледнах Ед, бръчките на челото му, тъмните кръгове под очите.

Аз ли ни причиних всичко това?

Сняг зад прозореца. Гледах как вали, видях отражението на трима ни в стъклото: мъжа ми, дъщеря ми и аз, свити заедно край огъня.

Кратко мълчание.

Изправих се, отидох до бюрото. Мери ме погледна и устните й се разтегнаха в напрегната усмивка. Усмихнах се и аз.

— Бурята — започнах аз.

— Да, госпожо.

— Колко… колко е близо? Опасно ли е да се кара?

Тя се навъси, заудря по клавиатурата:

— Обилен снеговалеж не се очаква по-рано от два часа — каза тя — но…

— Можем ли тогава… — бях я прекъснала, — извинявайте.

— Исках само да кажа, че зимните бури са непредсказуеми. — Тя хвърли поглед над рамото ми. — Искате да си тръгвате ли?

Обърнах се, погледнах Оливия в креслото, Ед, клекнал до нея.

— Мисля, че да.

— В такъв случай — каза Мари — мисля, че сега е моментът да го направите.

Кимнах.

— Бихте ли ни дали сметката, моля ви?

Тя отговори нещо, но аз чувах само виещия вятър, пукащите искри в огъня.