Ей Джей Фин
Жената на прозореца (52)

Петдесет и две

Изнасям се към горния етаж. В библиотеката на Ед намирам чашата и бутилката, които съм изоставила преди двайсет минути, напечени от слънцето. Взимам ги и ги занасям в кабинета.

Сядам на бюрото. И мисля.

На екрана пред мен се е простряла шахматната дъска, фигурите вече са подредени, армии, денонощно готови за бой. Бялата царица: спомням си как взех царицата на Джейн. Джейн, снежнобялата й блуза, оцапана с кръв.

Джейн. Бялата царица.

Компютърът чурулика.

Поглеждам към къщата на Ръселови. Няма и следа от живот.

БабаЛизи: Здравей, докторке.

Посягам да отговоря, сепвам се.

Докъде бяхме стигнали? Кога за последно говорихме? Отварям чат бокса, проверявам. БабаЛизи излезе от чата в 16:46; четвъртък, 4 ноември.

Точно така: точно когато Ед и аз съобщихме новината на Оливия. Помня как сърцето ми се разтуптя.

И шест часа по-късно се обадих на 911.

И оттогава — пътешествието ми навън. Нощта в болницата. Разговорът с Литъл, с докторката. Инжекцията. Карането през Харлем, слънцето, от което ме заболяха очите. Суетенето вкъщи. Пънч се провира в скута ми. Норели кръжи около мен. Алистър в дома ми. Итън в дома ми.

Онази жена в дома ми.

После Бина, търсенето в интернет и нейното сдържано хъркане през нощта. И днес: Ед и неговото съмнение; онова обаждане от „Джейн“; апартамента на Дейвид, как ми се ядоса; скърцащият глас на д-р Филдинг в ухото ми.

Наистина ли са минали само два дена?

докторътетук: Здравей! Как си?

Тя направо ми затвори, но решавам да съм великодушна.

БабаЛизи: Добре съм, но по-важното е, че толкова съжалявам, че прекъснах така изведнъж, когато говорихме последния път.

С основание.

докторътетук: Няма нищо! Всички си имаме проблеми!

БабаЛизи: Не беше това причината, кълна се. Интернетът ми издъхна! Почивай в мир, интернет!

БабаЛизи: Много съжалявам, кой знае какво си си помислила за мене.

Допирам чашата до устните си, отпивам. Слагам я на масата и отпивам от другата чаша. Тогава реших, че Лизи не иска да чуе сърцераздирателната ми история. Нямам много вяра в хората.

докторътетук: Моля те, недей да се извиняваш! Случват се такива работи!

БабаЛизи: Чувствам се като чудовище!!

докторътетук: В никакъв случай.

БабаЛизи: Ще ми простиш ли?

докторътетук: Няма за каква да ти прощавам. Надявам се, че ти добре се справяш.

БабаЛизи: Да, добре съм. Синовете ми са тук:-)

докторътетук: :-) Наистина. Сигурно си много доволна!

БабаЛизи: Прекрасно е да са при мен.

докторътетук: Как се казват синовете ти?

БабаЛизи: Бо

БабаЛизи: и Уилям

докторътетук: Хубави имена.

БабаЛизи: Хубави момчета. Винаги много са ми помагали. Особено когато Ричард беше болен. Добре сме ги възпитали!

докторътетук: Личи си!

БабаЛизи: Уилям ми се обажда всеки ден от Флорида. Винаги започва с „КАК Я КАРАШ“ със силен глас и широка усмивка. Всеки път ми разтапя сърцето.

И аз се усмихвам.

докторътетук: С мойте хора винаги си казваме „Познай кой е?“, когато говорим по телефона!

БабаЛизи: Това много ми харесва!

Мисля за Ед и за Ливи, чувам гласовете им в главата си. Гърлото ми пресъхва. Гълтам още малко вино.

докторътетук: Сигурно е много приятно синовете да са при теб.

БабаЛизи: Анна, толкова е хубаво. Те се настаниха в техните си стаи и всичко е като преди.

За първи път от много дни се чувствам спокойна, чувствам, че се справям. Че съм полезна дори. Все едно че съм отново в своя кабинет на осемдесет и осма улица и помагам на пациент. Само установи връзка.

Може би аз имам по-голяма нужда от този разговор, отколкото Лизи.

И така, докато навън се здрачава и сенките по тавана изчезват, разговарям с една самотна баба на хиляди километри от мен. Лизи обича да готви, казва ми тя; любимото ядене на момчетата е моето прочуто печено в гърне (не е чак толкова прочуто); и всяка година пече шоколадови бишкоти за пожарната команда. Имала е котка — в този момент й казвам за Пънч, — но сега има женско зайче, кафяво, казва се Петуния. Макар да не е много по филмите, Лизи обича готварските предавания и „Игра на тронове“. Последното ме изненадва — в него има доста насилие.

Тя говори за Ричард, разбира се. На всички много ни липсва. Бил е учител, методистки пастор, увличал се от влакове (имат голям модел на тавана) и бил любящ баща — добър човек.

Добър човек и добър баща. Изведнъж Алистър ми изплува в мозъка. Побиват ме тръпки, отпивам голяма глътка.

БабаЛизи: Надявам се, че не те отегчавам със…

докторътетук: Съвсем не.

Научавам, че Ричард е бил не само свестен, но и отговорен, и се грижел сам за всичко в къщата: поддръжката, електрониката (Уилям ми купи телевизор „Епъл“, с който не мога да се оправя, притеснява се тя), градината, сметките. Сега, като го няма, обяснява ми тя, съм напълно объркана. Чувствам се като стара жена.

Барабаня с пръсти по мишката. Не е точно синдромът на Котард, но мога да й предложа някои бързи начини за справяне. Нека да намерим решение, казвам й аз. Моментално кръвта ми се разиграва, както когато превеждам пациент през труден проблем.

Взимам молив от чекмеджето и надрасквам няколко думи на кочана с бележки. В кабинета имах кожена тетрадка и писалка с мастило. Няма разлика.

Поддръжката: Да провери дали има някой местен майстор, който да идва един път седмично — дали може да го направи?

БабаЛизи: Може би Мартин, който работи в църквата.

докторътетук: Чудесно!

Електрониката: Повечето младежи се оправят добре с компютри и телевизори. Не знам дали познава тийнейджъри…

БабаЛизи: Синът на семейство Робъртс на нашата улица има айпад.

докторътетук: Той е твоят човек.

Плащането на сметките: (изглежда особено я затруднява — всичко онлайн ми е много трудно, твърде много имена и пароли. Трябва да избере нещо постоянно и лесно запомнящо се и за двете — нейното име, предлагам й, или на децата, но да замести някои, букви с цифри или символи. W1LL1@M например.

Пауза.

БабаЛизи: Моето име ще бъде L1221E.

Усмихвам се отново.

докторътетук: Звучи добре!

БабаЛизи: По новините казват, че има опасност от хакери, трябва ли да се тревожа за това?

докторътетук: Не вярвам, че някой ще ти разкрие кода!

Надявам се поне, че няма. Тя е седемдесетгодишна баба от Монтана.

Накрая, работа по двора и градината: Зимите са много, много студени, казва ми Лизи, значи някой трябва да й помага; да събаря снега от покрива, да посипва пътеката със сол, да кърти висулките от стрехите… Дори и да мога да изляза навън, това е много работа, преди да дойде зимата.

докторътетук: Да се надяваме, че дотогава ще можеш да излизаш. Така или иначе Мартин от църквата би могъл да ти помогне. Или децата от квартала. Дори и учениците ти. Не подценявай силата на 10 долара!

БабаЛизи: Добра идея.

БабаЛизи: Много ти благодаря, докторке. Чувствам се много по-добре.

Разреших проблема. Помогнах на пациента. Имам чувството, че сияя. Пийвам си от чашата.

После пак се връщаме на печеното, зайците, Бо и Уилям.

Светлина в салона на Ръселови. Надничам иззад екрана на лаптопа и виждам онази жена да влиза в стаята. Давам си сметка, че не съм мислила за нея повече от час. Разговорът ми с Лизи ми се отразява добре.

БабаЛизи: Уилям се върна от пазара. Дано ми е купил поничките, както го помолих!

БабаЛизи: Трябва да ида да го спра, преди да ги изяде.

докторътетук: Разбира се, върви!

БабаЛизи: Ти успя ли вече да излезеш навън, btw^[1]

btw. Тя усвоява жаргона на интернет.

Разтварям пръсти, мърдам ги като ветрило над клавиатурата. Да, успях да изляза навън. Два пъти всъщност.

докторътетук: Още не, за съжаление.

Няма нужда да се впускам в подробности.

БабаЛизи: Надявам се, че скоро ще можеш…

докторътетук: Ще се надяваме заедно!

Та излиза от чата, аз пресушавам чашата. Оставям я на бюрото.

Оттласквам се от пода, завъртам се със стола, стените започват да кръжат около мен.

Ще допринасям за възстановяването и благополучието. Днес го направих.

Затварям очи. Помогнах на Лизи да се подготви за живота, помогнах й да живее малко по-пълноценно. Помогнах й да намери облекчение.

Ще поставям интересите на другите над своите собствени. Да, но и за мен беше от полза: повече от 90 минути Ръселови бяха прогонени от съзнанието ми. Алистър, онази жена, дори и Итън.

Дори и Джейн.

Столът спира да се върти. Като отварям очи, погледът ми се насочва през рамката на вратата, през площадката, към библиотеката на Ед.

И си мисля за това, което не казах на Лизи, за това, което не успях да й кажа.