Ей Джей Фин
Жената на прозореца (83)

Осемдесет и три

Събота

13 ноември

Десет и половина е и аз се чувствам по-различно.

Може да е от съня (два темазепама, дванайсет часа); може да е от стомаха — след като Итън си тръгна, след като свърши филмът, си направих сандвич. От началото на седмицата това беше първото ми по-нормално ядене.

Какъвто и да е, каквато и да е причината, чувствам се различно.

Чувствам се по-добре.

Взимам си душ. Стоя под пръските; водата прониква в косата ми. Минават петнайсет минути. Двайсет. Половин час. Когато се появявам отвътре, изтъркана и измита, кожата ми се чувства като нова. Намъквам се в джинси и пуловер. (Джинси! Кога за последен път съм носила джинси?)

Прекосявам спалнята, отивам до прозореца, дърпам пердетата, вдигам щорите; светлината се втурва в стаята. Затварям очи, оставям я да ме стопли.

Чувствам се готова за битка, готова да посрещна деня. Готова за чаша вино. Само една.

Спускам се по стълбите, като влизам във всяка стая, покрай която минавам, дърпам пердетата, вдигам щорите. Къщата е окъпана от светлина.

В кухнята си наливам няколко пръста мерло. („Само уискито се мери на пръсти“, чувам Ед да ми казва. Отпъждам го, наливам си още един пръст.)

Сега „Въртоп“, за втори опит. Сядам на дивана, превъртам до началото, до онази убийствена „залитна-и-полетя“ сцена. Джими Стюарт се появява в кадър, катерейки се по стълбата. Напоследък прекарвам доста време с него.

Час по-късно, по време на третата чаша:

„Той е бил готов да заведе жена си в здравно заведение — съобщава съдебният представител, който води дознанието — където за психичното й здраве са щели да се грижат квалифицирани специалисти“. Намествам се неспокойно, доливам си чашата.

Днес следобед, вече съм го решила, ще поиграя малко шах, ще проверя любимия си сайт за класически филми, може би ще разтребя къщата — стаите горе са напудрени от прах. При никакви обстоятелства няма да гледам към съседите.

Дори към Ръселови.

Най-вече не и към Раселови.

Застанала на кухненския прозорец, дори не поглеждам към тяхната къща. Обръщам й гръб, връщам се на дивана, лягам си.

Минават няколко минути.

„За съжаление, познавайки самоубийствените й наклонности…“

Плъзгам поглед към изложбата от хапчета на масата. Тогава сядам, стъпвам здраво на килима, замитам ги в шепата си. В ръката ми се оформя малка купчинка.

„Съдебните заседатели стигнаха до заключението, че Мадлен Елстер е извършила самоубийство в състояние на душевно разстройство.“

Грешите, мисля си аз. Не се случи това.

Пускам хапчетата, едно по едно, всяко в съответната тубичка. Затварям здраво капачките.

И като се облягам назад, откривам, че се питам кога ли ще дойде Итън. Може да иска още да си поговорим.

„Това е всичко, което можах да направя“ — казва тъжно Джими.

„Това е всичко, което можах да направя“ — повтарям аз.

Минава още един час; светлината от запад свети косо в кухнята. Вече доста съм се подредила. Котаракът скача на дивана, скимти, като проверявам лапата му.

Мръщя се. Поне веднъж тази година сетих ли се за ветеринарния? „Безотговорно от моя страна“ — казвам на Пънч.

Той примигва, мушва се между краката ми.

На екрана Джими кара Ким Новак да се изкачва нагоре в кулата. „Не успях да я настигна — Бог ми е свидетел, че опитах“ — вика той и стиска Ким за раменете. „Рядко ни се дава втори шанс. Искам да спра да се чувствам преследван.“

„Искам да спра да се чувствам преследвана“ — казвам аз. Затварям очи, казвам го пак. Погалвам котката. Посягам за чашата.

„Тя беше тази, която умря, а не ти. Истинската ми жена.“ — крещи Джими. Ръцете му са на гърлото й. „Ти си само копие, фалшификат.“

Нещо звънва в мозъка ми, като бипкане на радар. Нежен звук, висок и далечен, мек, но ме разсейва.

Но само за кратко. Облягам се, отпивам от виното.

Монахиня, вик, биеща камбана и филмът свършва. „Ето така искам да си отида“ — съобщавам на Пънч.

Измъквам се от дивана, освобождавам се от Пънч, като го слагам на пода; той недоволства. Отнасям чашата на мивката. Трябва да започна да се грижа за къщата. Итън може да дойде да ме посети — не мога да се превръщам в Мис Хавишам^[1]. (Тази книга също я обсъждаха в читателския клуб на Кристин Грей. Трябва да видя какво обсъждат тези дни. Поне в това няма нищо лошо, надявам се.)

Горе в кабинета влизам в шахматния форум. Минават два часа и нощта пада навън; спечелвам три игри поред. Време е да го отпразнувам. Донасям бутилка мерло от кухнята — играя най-добре, когато съм добре смазана — и си наливам, докато се изкачвам по стълбите, поливайки рогозката с вино. Ще го попия по-късно.

Още два часа, още две победи. Нямам спиране. Изсипвам последното вино в чашата. Пих повече, отколкото трябва, но утре ще бъда по-добра.

В началото на шестата игра започвам да мисля за изминалите две седмици, за треската, в която бях изпаднала. Беше като хипноза, като Джин Тиерни във „Въртоп“; беше като безумие; като Ингрид Бергман в „Светлина от газова лампа“. Извърших неща, които не си спомням. Не извърших неща, които си спомням. Клиничният психолог в мен потрива ръце: истински дисоциативен епизод? Д-р Филдинг ще…

По дяволите.

Пожертвах си по погрешка царицата — помислила съм я за офицер. Ругая, изпускам нецензурна дума. Отдавна не съм псувала така. Предъвквам думата. Наслаждавам й се.

Така или иначе обаче царицата замина. „Топ & Рол“ атакува; разбира се, взима я.

WTF??? ми пише. Лош ход LOL!!!

Помислих, че е друга фигура, обяснявам и надигам чашата към устните си.

И в този миг застивам.