Ей Джей Фин
Жената на прозореца (90)

Деветдесет

Прекарах останалата част от сутринта в леглото, а следобеда — опитвайки се да не плача, да не мисля за снощи, за днес, за утре, за Джейн.

Отвъд прозореца се скупчват тежки облаци, с тъмни, дебели търбуси. Отварям приложението за времето на телефона: гръмотевични бури по-късно тази нощ.

Навън пада навъсен полумрак. Дърпам пердетата и отварям лаптопа, слагам го до мен; той стопля чаршафите, докато гледам „Шарада“.

„Какво трябва да направя, за да те удовлетворя? — пита Кари Грант. — Да бъда следващата жертва?“

Изтръпвам.

Към края на филма съм полузаспала. Звучи музиката на финала; протягам ръка и хлопвам лаптопа.

Някъде по-късно ме събужда вибрирането на телефона.

Спешно съобщение

Предупреждение за наводнения в този район до 3:00 часа сутринта, източно време. Избягвайте опасните участъци. Следете местните медии. — НСС

Бдителни са тези от Националната синоптична служба. Планирам да избягвам опасните участъци. Прозявам се широко, измъквам се от леглото, затътрям се до пердето.

Навън е тъмно. Още не вали, но небето се е снишило, облаците са паднали съвсем ниско; клоните на чинарите се люлеят. Мога да чуя вятъра. Обгръщам раменете си.

Оттатък градината кухнята на Ръселови свети: той отива към хладилника. Отваря го, изважда бутилка — бира, предполагам. Чудя се дали пак ще се напие.

Пръстите ми попипват гърлото. Синините ме болят.

Затварям пердето и се връщам в леглото. Изтривам съобщението от телефона, поглеждам часа: 21:29. Мога да гледам още един филм. Мога да си сипя чаша вино.

Потропвам разсеяно с ръка по екрана. Една чаша, мисля си. Само една — боли ме, като преглъщам.

Под пръстите ми блещукат цветове. Поглеждам към телефона; отворила съм снимките. Сърцето ми замира: ето я моята снимка, спяща. Снимката, която уж съм си направила сама.

Свивам се цялата. След миг я изтривам.

Моментално се появява предишната снимка.

В първата секунда не я разпознавам. После си спомням: направих я от прозореца на кухнята. Залезът, ярко оранжев, далечните сгради са го нарязали като зъби. Улицата, позлатена от светлина. Самотна птица, застинала в небето, крилата й, широко разтворени.

И там, отразена в стъклото на прозореца, е жената, която познавах като Джейн.