Ей Джей Фин
Жената на прозореца (67)

Шейсет и седем

Когато се събуждам в понеделник, искам да говоря с Уесли.

Усукала съм се в чаршафите, налага се да ги развивам от тялото си, както се бели ябълка. Слънцето се лее през стъклото, затопля завивките. Кожата ми свети в топлината. Чувствам се необичайно красива.

Телефонът е на възглавницата до мен. За миг, докато сигналът за повикване бръмчи в ухото ми, се чудя дали не си е сменил номера, но после чувам мощния му глас, неудържимо силен, както винаги: „Оставете съобщение“ — заповядва той.

Не оставям съобщение. Вместо това звъня в кабинета.

— Анна Фокс се обажда — казвам на жената, която вдига телефона. Гласът е като на млада жена.

— Д-р Фокс, аз съм Фиби.

Сбъркала съм.

— Извинявам се — казвам аз. Фиби, работила съм с нея почти една година. Определено не е млада. — Не те познах. Гласа ти.

— Няма нищо. Мисля, че съм настинала, гласът ми сигурно звучи различно. — Проявява любезност, както винаги. — Как сте, д-р Фокс?

— Добре съм, благодаря. Може ли да говоря с Уесли? — Фиби, разбира се, спазва формалностите и сигурно първо ще го пита…

— Д-р Брил има пациенти цяла сутрин, но мога да го помоля да ви се обади по-късно.

Благодаря й и предлагам да си оставя номера.

— Да, същият е, имам го тук в указателя — и затваря.

Чудя се дали ще се обади.