Ей Джей Фин
Жената на прозореца (16)

Шестнайсет

Вторник

2 ноември

Към средата на февруари — след повече от шест седмици сгърчена вкъщи, след като си дадох сметка, че не се оправям — се обадих на един психиатър, чиято лекция („Атипично непсихично и посттравматично разстройство“) бях посетила по време на една конференция в Балтимор пет години по-рано. Тогава не се познавахме. Сега вече се познаваме.

Хората, които не са ходили на терапия, често предполагат, че терапевтът по дефиниция е любезен и загрижен; размазваш се на кушетката му като масло на филия и се разтапяш. Невинаги е така, както се пее в песента. Доказателство 1: д-р Джулиан Филдинг.

Първо на първо, няма никаква кушетка. Срещаме се във вторник, в библиотеката на Ед, д-р Филдинг сяда в креслото до камината, аз — на стола с висока облегалка до прозореца. И макар че говори спокойно, с глас, скърцащ като стара врата, той е прецизен и подробен като всеки добър психиатър. „Малко като онези хора, които излизат от душа, за да се изпикаят“ — както обичаше да казва Ед.

— И така — стърже гласът на д-р Филдинг. Следобеден лъч огрява лицето му и превръща стъклата на очилата му в две малки слънца. — Казвате, че вчера сте се спречкали с Ед заради Оливия. Тези разговори помагат ли ви?

Въртя глава, поглеждам към къщата на Ръселови. Чудя се какво ли прави Джейн Ръсел в момента. Имам нужна да пийна нещо.

Пръстите ми пробягват по гърлото. Поглеждам пак към д-р Филдинг.

Той ме наблюдава, бръчките на челото му стават по-дълбоки. Може би е уморен — аз определено съм. Днешната ни сесия бе доста драматична: разказах му за моята паническа атака (изглеждаше загрижен), за отношенията с Дейвид (не беше особено заинтересуван), за разговора с Ед и Оливия (отново загрижен).

Поглеждам пак встрани, без да мигам, без да мисля, към книгите на Ед на рафтовете. „История на детективите Пинкертон“. Два тома за Наполеон. „Архитектурата на района на залива“. Еклектичен читател е моят мъж. Не ми е точно мъж, разделени сме.

— Доколкото разбирам, тези разговори предизвикват смесени чувства у вас — казва д-р Филдинг. Класическият жаргон на психотерапевта: доколкото разбирам; според това, което чувам; мисля, че искаш да кажеш. Ние сме интерпретатори. Ние сме преводачи.

— Продължавам… — започвам аз, думите излизат неволно от устата ми. Мога ли пак да се върна там? Мога. Връщам се. — Продължавам да мисля… не мога да спра да мисля… за пътуването. Мъчно ми е, че идеята беше моя.

Никаква реакция отсреща, въпреки че или точно защото той го знае, знае го с подробностите, чувал го е отново и отново. И отново.

— Все ми се иска да не е така. Да не беше така. Все ми се иска идеята да беше на Ед. Или ничия. Иска ми се никога да не бяхме ходили там — преплитам пръсти — очевидно.

Внимателно:

— Но отидохте.

Усещам, че присъдата ми е подписана.

— Организирали сте семейната почивка. Никой не бива да се срамува от подобно нещо.

— В Ню Ингланд, през зимата?

— Много хора отиват в Ню Ингланд през зимата.

— Беше глупава идея.

— Било е проява на загриженост.

— Беше изключително тъпо.

Д-р Филдинг не отговаря. Парното си прочиства гърлото, издиша.

— Ако не бях го направила, щяхме още да сме заедно.

Той свива рамене.

— Може би.

— Със сигурност.

Усещам как погледът му тежи върху мен като гира.

— Вчера помогнах на една жена — казвам аз. — От Монтана. Има внуци. Не е излизала навън от един месец.

Той е свикнал с тези резки завои, нарича ги „синаптични скокове“, макар и двамата да знаем, че нарочно сменям темата на разговора. Аз обаче пердаша напред, разказвам за БабаЛизи и как съм й казала името си.

— Какво ви накара да го направите?

— Почувствах, че се опитва да направи връзка. — Не беше ли това… да, тъкмо това е… което Форстър ни призовава да направим. „Само направете връзка.“ От „Имението «Хауърдс Енд»“ е, книгата за читателския клуб през юли. — Исках да й помогна. Исках да я предразположа.

— Това е благороден жест — казва той.

— Предполагам.

Той се намества на седалката.

— Звучи ми като че ли вече сте стигнали до момента, когато можете да общувате с други хора при техните условия, но още не сте готова да го направите при вашите условия.

— Възможно е.

— Това е прогрес.

Пънч се е промъкнал в стаята и сега се увърта около краката ми, вперил очи в скута ми. Подгъвам единия крак под другото бедро.

— Как напредва физиотерапията? — пита д-р Филдинг.

Прекарвам ръка по тялото и бедрата си като че ли представям награда в телевизионна игра. И вие също може да спечелите това неизползвано трийсет и осем годишно тяло!

— Чувствала съм се и по-добре — и преди успее да ме поправи, добавям — знам, че не е фитнес програма.

Той все пак ме поправя.

— Това не е само фитнес програма.

— Да, знам.

— В такъв случай напредва ли добре?

— Вече се възстанових. Всичко е наред.

Той ме поглежда с равен поглед.

— Наистина. Гръбнакът ми е добре, ребрата зараснаха. Вече не куцам.

— Да, забелязах.

— Но имам нужда от упражненията. Бина ми харесва.

— Приятелки ли станахте?

— В известен смисъл — признавам аз — приятелка, на която плащам.

— Тя идва в сряда, нали така?

— Обикновено, да.

— Това е добре — казва той, като че ли срядата е особено подходяща за аеробни упражнения. Той не е виждал Бина. Не мога да си ги представя заедно; все едно че живеят в различни измерения.

Време е да свършваме. Знам го, без да поглеждам часовника, кацнал върху камината, точно както и д-р Филдинг го знае — след години работа и двамата можем да отмерим петдесет минути до секундата.

— Искам да продължите с бета-блокерите в същата доза — казва той. Мръщи вежди. — Това е базирано на днешния ни разговор. Ще помогне за стабилизиране на настроенията ви.

— И така ми е леко мъгляво — припомням му аз.

— Мъгляво?

— Или сълзливо може би. Или и двете.

— Имате предвид зрението ли?

— Не, не зрението. По-скоро… — Бяхме го обсъждали, не си ли спомня? А може и да не сме? Мъгляво. Сълзливо. Наистина имам нужда от питие. — Понякога ме връхлитат твърде много мисли едновременно. Сякаш имам многопосочно кръстовище в мозъка и всички се опитват да минат по едно и също време. — Засмивам се малко неловко.

Д-р Филдинг отново свива вежди, после въздиша.

— Нашето не е точна наука. Както знаете.

— Да. Знам.

— Вие взимате няколко различни лекарства. Ще ги нагласим едно по едно, докато намерим правилното съотношение.

Кимам с глава. Знам какво иска да каже. Мисли, че се влошавам. Гърдите ми се стягат.

— Опитайте двеста и петдесет грама. Ако ви създава проблеми, можем да помислим за нещо, което да ви помогне да се фокусирате.

— Някакъв ноотропик? — Адерал. Колкото пъти родители са ме питали дали адералът няма да помогне на децата им, толкова пъти категорично съм им отказвала, а ето ме сега, сама си го прося. Plus ça change^[1].

— Ще говорим за това, като му дойде времето — казва той. Надрасква нещо в кочана за рецепти, откъсва горния лист, подава ми го. Листът потрепва в ръката му. Същински тремор или ниска кръвна захар? Не е, надявам се, ранен симптом на паркинсон. Не ми е работа да питам. Взимам рецептата.

— Благодаря — казвам му аз, докато той се изправя, заглаждайки връзката си. — Ще се възползвам от това.

Той поклаща глава.

— До следващата седмица, тогава. — Насочва се към вратата. — Анна? — обръща се към мен.

— Да?

Отново клати глава.

— Поръчайте лекарството.

След като д-р Филдинг си тръгва, попълвам рецептата онлайн и поръчвам лекарството. Ще го доставят в 5 часа. Имам достатъчно време за една чаша. Или може би deux^[2].

Но не веднага. Първо плъзвам мишката към един изоставен ъгъл на екрана, боязливо кликвам два пъти върху meds.xlsx.

Тук съм описала всички лекарства, които взимам, дозите, упътванията… всички съставки в моя фармацевтичен коктейл. Спряла съм да го актуализирам през август, забелязвам.

Д-р Филдинг е прав, както винаги: взимам доста лекарства. Трябват ми пръстите и на двете ръце, за да ги преброя. Освен това знам — стряскам се, като си го помислям, — знам, че не ги вземам; както и когато трябва, невинаги. Двойни дози, пропуснати дози, пияни дози… Д-р Филдинг би се вбесил. Трябва да се държа по-добре. Не искам напълно да изпусна нещата от контрол.

Натискам клавиша, излизам от Ексел. Дойде време за въпросната чаша.