Ей Джей Фин
Жената на прозореца (26)

Двайсет и шест

Два часа по-късно изливам последните капки вино в гърлото си, оставям бутилката на масичката. Надигам се бавно и присядам на другия хълбок като стрелка на часовник.

Не. Завлечи се в спалнята. По-добре в банята.

Под бликащия душ последните няколко дни нахлуват в мозъка ми, запълват пролуките, настаняват се в празнините: Итън, плачещ на дивана; д-р Филдинг с неговите високодиоптърни очила; онази шеметна вечер, когато Джейн ме посети. Гласът на Ед в ухото ми. Дейвид с макетния нож. Алистър — добър човек, добър баща. Онези писъци.

Изстисквам малко шампоан в шепата си, размазвам го разсеяно върху косата. Водата се стича по краката ми.

И хапчетата — боже мой, хапчетата. „Това са силни психотропни, Анна — съветваше ме д-р Филдинг в самото начало, когато се бях вдървила от болкоуспокояващи. — Използвай ги отговорно.“

Подпирам се с длан на стената, пъхам глава под чучура, косата облива лицето ми като в тъмна пещера. Нещо става с мен, през мен, нещо опасно и ново. Пуснало е корен, отровно дърво; расте, простира се, клоните му се увиват около вътрешностите ми, около дробовете, сърцето. „Хапчетата“ — казвам си аз, гласът ми е мек и нисък сред шуртенето, говоря като под вода.

Ръката ми чертае йероглифи по стъклото. Избърсвам очи и ги прочитам. Отново и отново, върху вратата съм изписала името на Джейн Ръсел.