Ей Джей Фин
Жената на прозореца (20)

Двайсет

Сряда

3 ноември

Събуждам се с Уесли в главата.

С Уесли и с тежък махмурлук. Тръгвам надолу към кабинета, стъпвам като в мъгла, после хуквам към банята и повръщам. Пресвети небеса.

Както вече съм забелязала, когато повръщам, се прицелвам много точно. Професионална работа, както казва Ед. Пускам водата и мръсотията се отмива; плакна си устата, слагам малко цвят на бузите, връщам се в кабинета.

От другата страна на градината прозорците на Ръселови са пусти, стаите — тъмни. Гледам къщата. И тя ме гледа. Откривам, че ми липсват.

Поглеждам на юг, където очукано такси се влачи бавно по улицата; след него тича жена с чаша кафе в ръка. Проверявам на мобилния колко е часът: 10:28. Как съм станала толкова рано?

Да, забравих да си взема темазепама. Всъщност срутих се в леглото, преди да се сетя за него. Той ме държи в безсъзнание, тежка като камък.

В момента вчерашната вечер ми се върти в главата, присветва като сигнална светлина, като въртележката в „Непознати във влака“. Наистина ли се случи? Да, отворихме виното на Джейн; говорихме си за яхти; тъпкахме се с шоколад; направих снимка; обсъждахме семействата; аз подредих хапчетата на масата; пихме още. Не в този порядък.

Три бутилки вино — май бяха четири? Дори и да е така, аз мога да нося и повече, аз съм носила повече. „Хапчетата“ — казвам си, както детективът извиква „Еврика!“ — „Дозата“. Вчера взех двойна доза, спомням си го. Трябва да е от лекарствата. „Обзалагам се, че тези ще те метнат по гръб“ — подсмихна се Джейн, след като ги изгълтах всичките и после ги полях с вино.

Главата ми се люшка, ръцете ми треперят. Намирам малка тубичка с адвил, скрита в дъното на чекмеджето в бюрото ми. Мятам две капсули в гърлото. Срокът им е изтекъл преди девет месеца. Хората са заченали и родили деца през това време, мисля си. Създали са живот.

Гълтам и трета за всеки случай.

И после… Какво стана после? Да, дойде Алистър, питаше за жена си.

Движение зад прозореца. Поглеждам. Д-р Милър е, излиза от вкъщи за работа. „Ще се видим в три и петнайсет — му казвам аз. — Не закъснявай.“

Не закъснявай — това е златното правило на Уесли. „За някои хора това са най-важните петнайсет минути през цялата седмица“ — обичаше да ми припомня той. — „Затова, за бога, каквото и да правиш, недей да закъсняваш.“

Брилянтният Уесли. От три месеца не съм го проверявала. Стискам мишката, отивам в Гугъл. Курсорът мига в празното поле като пулс.

Виждам, че все още седи на същия стол, който наследихме заедно с кабинета; все още публикува статии в „Таймс“ и в специализирани издания. И все още работи, разбира се, макар че, доколкото си спомням, през лятото клиниката се премести в Йорквил. Казвам „клиниката“, но всъщност са само Уесли и рецепционистката му Фиби. И, разбира се, шезлонгът на Иймс^[1]. Уесли обожава своя Иймс.

Освен шезлонга няма много неща, към които да е привързан. Уесли никога не се е женил; преподаването беше неговата любов, пациентите бяха децата му. „Недей да съжаляваш нещастния д-р Брил, Фокс“ — ме предупреждаваше той. Спомням си го съвсем ясно: Сентрал парк, лебедите с извити шии като въпросителни, луната, издигаща се бавно над дантелените брястове. Току-що ме беше поканил да се присъединя като младши партньор в клиниката. „Животът ми е твърде претоварен — каза той, — затова имам нужда от теб или от някого като теб. Заедно ще можем да помогнем на повече деца.“

Както винаги, беше прав.

Кликвам на Гугъл Имиджиз. Появява се малка галерия от снимки, не особено нови, не особено хубави. „Не излизам добре на снимка“ — отбеляза той веднъж, без да се оплаква, мъглявият ореол от дима на пурата се виеше над главата му, ноктите — жълтеникави от тютюна и нацепени.

— Наистина не излизаш добре — съгласих се аз.

Той повдигна рошавата си вежда.

— Вярно или не: „Много си твърда с мъжа си“.

— Не е съвсем вярно.

Той изсумтя.

— Нещата не могат да бъдат „не съвсем верни“ — каза той. — Или са верни, или не са. Или са истински, или не са.

— Съвсем вярно, отвърнах аз.